Решение № 1725 от 28.5.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 157/2025 г.

Производството е по реда на чл. 268 от ДОПК Образувано е по жалба, подадена от адв. М. Б. от ВТАК, като пълномощник на С. С. В., в качеството му на едноличен търговец с фирма „В. – С.В.“ с ЕИК 040528621, седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх. „А“, ет. 1, ап. 5, срещу Решение по жалба срещу действия на публичен изпълнител № 15/ 03.02.2025 г., издадено от териториален директор на ТД на НАП – Велико Търново. С обжалваното решение е оставена без уважение жалба на ЕТ „В. – С. В.“ с вх. № 2233/ 28.01.2025 г. на ТД на НАП – Велико Търново, срещу отказ, обективиран в Разпореждане № [рег. номер]-137-0000314/ 16.01.2025 г., на главен публичен изпълнител при същата териториална дирекция, да прекрати поради изтекла погасителна давност събирането на публични държавни вземания /за данъци и задължителни осигурителни вноски, ведно с лихвите към тях/ по данъчни декларации, за които е образувано изпълнително дело № 414002404/ 2014 г. на ТД на НАП – Велико Търново и е потвърдено като правилно и законосъобразно посоченото разпореждане, в обжалваната му по административен ред част. В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради противоречие с материалноправните разпоредби на закона. Оплакванията, които оспорващият търговец излага, касаят извършеното от приходната администрация тълкуване на чл. 172, ал. 2 от ДОПК, относно обстоятелствата, водещи до спиране и прекъсване на погасителната давност, като се сочи, че създаденото с § 29 от ПЗР към ЗМДВИП ново основание за спиране на давността, не препятства действието на чл. 172, ал. 2 от ДОПК и не удължава абсолютния давностен срок. Освен това жалбоподателят акцентира, че налагането на запор или възбрана след започване на изпълнителното производство, представляват действия прекъсващи давността, а не такива обуславящи нейното спиране, при което съгласно чл. 172, ал. 3 от ДОПК, след извършването им започва да тече нова давност. От съда се иска да отмени решението на директора на ТД на НАП – [населено място] и потвърдения с него отказ на публичен изпълнител при териториалната дирекция да отпише като погасени по давност задълженията по декларации, посочени в жалбата. В съдебно заседание чрез упълномощения адвокат поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Претендира присъждане на направените разноски по делото, за които представя списък. Ответникът по жалбата – директора на ТД на НАП - Велико Търново, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Д., в открито заседание оспорва подадената жалба като неоснователна и моли съда да постанови решение, с което да отхвърли същата. Намира, че не са изтекли давностните срокове за събиране на вземанията по процесните декларации като се позовава на мотивите, изложени в решението на директора на ТД на НАП – Велико Търново. Претендира присъждане на разноски в размер на 100, 00 лева. След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, административният съд приема за установено от фактическа страна следното: Между страните не се спори, че в ТД на НАП – Велико Търново е образувано изпълнително дело № 4140002404 от 2014 г. по описа на дирекцията, с длъжник С. С. В., като ЕТ„В. – С. В.“ с ЕИК 040528621, за събиране на неплатени в срок изискуеми публични задължения. До същия е изпратено Съобщение за доброволно изпълнение № 2404-000001/ 03.11.2014 година. С Постановление за налагане на обезпечителни мерки № 10318/ 20.05.2014 г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми на длъжника в размер 13 559, 45 лв., по банкови сметки в ТБ „Алианц България“ и ТБ „ПИБ“. Изпратени са запорно съобщение изх. №10318#1/ 20.05.2014 г. на основание чл. 202, ал. 1 от ДОПК до ТБ „Алианц България“ и ТБ „ПИБ“, като са получени отговор с вх. № 10318#2/ 29.05.2014 г. от ТБ „ПИБ“ и отговор вх. № 20576/ 26.05.2014г. от ТБ „Алианц България“ за наложени запори. Издадено е и Постановление за налагане на обезпечителни мерки № [рег. номер]-022-0098799/ 29.10.2019 г., с което е наложен запор на МПС – на три товарни и два леки автомобила. Изпратено е запорно съобщение изх. № [рег. номер]-122-0019155/ 29.10.2019 г. до ОД на МВР – Велико Търново, като с писмо от 01.11.2019 г. /изх. № от 06.11.2019 г./, ТД на НАП е уведомена за наложени запори върху МПС. С възражение с вх. № [рег. номер]-000-0012844 от 10.01.2025 г. от длъжника С. С. В. е поискано на основание чл. 171 от ДОПК, по образуваното срещу него изпълнително дело № 4140002404 от 2014 г., да се отпишат задълженията по Декларация № 6 за периода 2013 г. – 2018 г., както и по подадени декларации по ЗДДФЛ и по ЗДДС поради погасяването им по давност. Във връзка с така постъпилото възражение е издадено Разпореждане изх. № [рег. номер]-137-0000314/ 16.01.2025 г., с което главен публичен изпълнител при ТД на НАП - Велико Търново на основание чл. 226, ал. 1 от ДОПК, е отказал да прекрати поради изтекла погасителна давност събирането на публични вземания по ИД в общ размер на 7 938, 04 лв., от които 2502, 14 лв. главница и 5 435, 90 лв. лихви. Същите са подробно описани в табличен вид към разпореждането, включващо 22 броя задължения, конкретизирани по техния вид, дата на възникване, период и размер. Задълженията са по декларация Образец 6 с № 040021403995901/ 30.04.2014 г. за ДОО и ЗО и Декларация № 044391400474826/ 30.04.2014 г. за данъци по ЗДДФЛ на ЕТ за периода 01.01.2013 г.-31.12.2013 г.; по декларация с № 044391500473479/ 29.04.2015 г. и № 040021503723714/ 23.04.2015 г. за ДОО, ЗО и данъци по ЗДДФЛ за периода 01.01.2014 г.-31.12.2014 г.; по декларация № 040021604192917/ 28.04.2016 г. за задължения за ДОО и ЗО за периода 01.01.2015 г. - 31.12.2015 г.; по декларация № 040021704309519/ 28.04.2017 г. за задължения за ДОО и ЗО за периода 01.01.2016 г. - 31.12.2016 г.; по декларация № 040021803495845/ 18.04.2018 г. за задължения за ЗО за периода 01.01.2017 г. - 31.12.2017 г.; по декларация № 040022004042399/ 28.04.2020 г. за ЗО за периода 01.01.2019 г. -31.12.2019 г. и по декларация № 040022105353596/ 16.06.2021 г. за ЗО за периода 01.01.2020 г. - 31.12.2020 г., както и задължения за ДДС, посочени в СД по ЗДДС с № 04001369773/ 13.02.2015 г., № 04001376368/ 16.03.2015 г. и № 04001429504/ 14.12.2015 г. за данъчни периоди, съответно м. 01, м. 02 и м. 11.2015 г.; в СД по ЗДДС с № 04001451010/ 12.04.2016 г., № 04001459555/ 14.05.2016 г., № 04001477834/ 15.08.2016 г., № 04001502142/ 14.12.216 г. за данъчни периоди м. 03, м. 04, м. 07 и м. 11.2016 г.; в СД по ЗДДС с № 04001539742/ 14.06.2017 г. и № 04001583198/ 12.01.2018 г. - за данъчни периоди м. 05 и м. 12.2017 година. Публичният изпълнител е приел, че посочените в разпореждането публични вземания не са погасени по давност. Отбелязано е, че по образуваното изпълнително дело от 2014 г. с длъжник С. В., са извършени редица действия по изпълнението, спиращи и прекъсващи давността. След издаване на ПНОМ от 20.05.2014 г. и ПНОМ от 29.10.2019 г. давността е спряна и е приложима [възраст] абсолютна погасителна давност, която по силата на § 29 от ПЗР към ЗМДВИП е спряла да тече считано от 24.03.2020 г. и е продължила да тече за неизтеклата до спирането давност от 21.05.2020 г., съгласно §13 от ПЗР към ЗИД на Закона за здравето. Разпореждането на публичния изпълнител е връчено по електронен път на С. В. на 19.01.2025 г., видно от приложената разпечатка /л. 21 от делото/. Недоволен от него същият е подал жалба пред директора на ТД на НАП - Велико Търново, с искане за отмяната му. Следва да се посочи, че разпореждането е обжалвано частично – само отказа да бъдат отписани задължения за периода 2013 г. – 2017 г. по подадени декларации в периода 2014 г. – 2018 г. /т. 1 – т. 20 от таблицата в разпореждането/, в общ размер на 6 286, 21 лева. В останалата си част разпореждането, касаещо задължения за ЗО за периода 2019 г. и 2020 г. /т. 21 и т. 22 от таблицата/ в размер на 1 651, 83 лв., разпореждането не е обжалвано по административен ред пред горестоящия орган и е влязло в сила. С Решение № 15/ 03.02.2025 г., директорът на ТД на НАП – Велико Търново е оставил без уважение жалбата против оспореното пред него разпореждане и го е потвърдил в обжалваната му част. В решението на директора на ТД на НАП – В. Търново за всяко едно от задълженията по декларации от 2013 г. до 2018 г. е посочен начален момент на давностния срок и е изчислен моментът на изтичане на абсолютната погасителна давност. Споделени са доводите на публичния изпълнител за спиране на давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК. Така решаващият орган е приел, че задълженията по декларации с № 040021403995901 и № 044391400474826 за периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г. е трябвало да бъдат платени през годината, през която са подадени декларациите, т.е. през 2014 г. и през 2015 г. е започнала да тече давността. Отбелязано е, че с издаването на ПНОМ № 10318/ 20.05.2014 г. и ПНОМ № [рег. номер]-022-0098799/ 29.10.2019 г., връчено на 08.10.2024 г., на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК давностният срок е спрян, а не прекъснат, а с обявеното извънредно положение в страната за период 23.03.2020 г. - 20.05.2020 г. /общо 58 дни/ се увеличава давностният срок на посочените задължения и към момента не е изтекъл. Като приложими са посочени разпоредбите на чл. 201, ал. 1 и ал. 3 от ДОПК относно момента на налагане на запора върху МПС. Относно задълженията по декларации с № 04001429504/ 14.12.2015 г., № 04001369773/ 13.02.2015 г., № 044391500473479/ 29.04.2015 г., № 040021503723714/ 23.04.2015 г. и № 04001376368/ 16.03.2015 г. е посочено, че е следвало да се платят през годината, в която са подадени доколкото се отнасят до месечни периоди, т.е. през 2015 г., при което давностният срок е започнал да тече от 01.01.2016 година. За задълженията по декларации с № 04001451010/ 12.04.2016 г., № 040021604192917/ 28.04.2016 г., № 04001459555/ 14.05.2016 г., № 04001477834/ 15.08.2016 г. и № 04001502142/ 14.12.2016 г. също отнасящи се за месечни периоди е трябвало да бъдат платени през годината, през която са подадени декларациите, т.е. декларациите са подадени през 2016 г. и през същата година е следвало да се платят задълженията, а давностният срок е започнал да тече от 01.01.2017 година. По отношение на декларация № 040021704309519/ 28.04.2017 г. и № 04001539742/ 14.06.2017 г. задълженията е трябвало да бъдат платени през годината през която са подадени декларациите и за тях давностният срок е започнал да тече от 01.01.2018 година. Относно задължение по Декларация № 04001583198/ 12.01.2018 г. и Декларация № 040021803495845/ 18.04.2018 г. горестоящият орган е посочил, че е следвало да се платят през 2018 г. и давността е започнала тече през 2019 година. При това положение и по аналогични на горните съображения за предприети от публичния изпълнител действия по налагане на обезпечителни мерки и запор на МПС и банкови сметки, водещи до спиране на давността, директорът на ТД на НАП при изчисляване на срока по чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК е установил, че за всички задължения от 2013 г. до 2017 г. и лихвите върху тях, не е изтекъл [възраст] давностен срок, в какъвто смисъл е и разпореждането на публичния изпълнител. Решение № 15/ 03.02.2025 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново е изпратено по куриер до пълномощника на ЕТ „В.-С. В.“ и е получено на 05.02.2025 г., съгласно приложеното извлечение за проследяване на пратка /л. 9 от делото/. Жалбата срещу него пред АСВТ е подадена по пощата, чрез административния орган, на 12.02.2025 г., видно от клеймото върху пощенския плик /л. 7 от делото. В хода на съдебното производство по делото са приобщени документите, формиращи административната преписка по издаването на оспореното решение на директора на ТД на НАП – Велико Търново и потвърденото с него разпореждане, и тези приложени към жалбата. От страните не са ангажирани други доказателства При така изложената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Жалбата е подадена от легитимирано лице и в срока по чл. 268, ал. 1 от ДОПК, поради което се явява допустима. Оспореното решение е издадено от оправомощен за това орган по смисъла на чл. 266, ал. 1 от ДОПК – директор на ТД на НАП - Велико Търново, в пределите на неговата компетентност. Обжалваното пред административния орган разпореждане също е издадено от компетентен орган – публичен изпълнител, в компетентната ТД на НАП – В. Търново, определена съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от ДОПК и в рамките на правомощията му по чл. 225, ал. 1 от ДОПК. Поради това, както актът на публичния изпълнител, така и потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП – В. Търново, представляват валидни административни актове. Същите са издадени в писмена форма и съдържат посочване на фактическите и правни основания за постановяването им. Извършената от съда проверка установи, че при издаването им не са допуснати съществени процесуални нарушения, засягащи тяхната законосъобразност, а процедурата е съобразена с приложимите за случая норми на ДОПК. Разгледана по същество, съдът намира жалбата за частично основателна по следните мотиви: Спорът по делото се свежда единствено до приложението на материалния закон, в аспекта на направеното възражение за погасяване по давност на публичните държавни вземания, предмет на изпълнителното дело № 4140002404/ 2014 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП - Велико Търново, подробно посочени и индивидуализирани в табличен вид в самото разпореждане изх. № [рег. номер]-000-0012844/ 10.01.2025 година. В случая публичният изпълнител, а впоследствие и решаващият орган, са приели, че по отношение на конкретно описани в разпореждането задължения за периодите от 2013 г. до 2017 г. за ДДС, ДОО, ЗО и данък за данък по ЗДДФЛ на ЕТ не са налице основания за погасяване по давност по чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, като органът се е позовал на спиране на давността, поради наличие на наложени обезпечителни мерки и законово установеното спиране на давностните срокове с влизането в сила на § 29 от ПЗР на ЗМДВИППП. С разпоредбата на чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК е уреден институтът на погасителната давност, който е материалноправен, независимо че нормите се намират в процесуален закон. Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Съгласно алинея втора на същата норма, с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Така дадената правна уредба на погасителната давност разграничава обстоятелствата, водещи до спиране, респ. до прекъсване на същата, които са различни по своя характер така, както са различни и правните последици от спирането и прекъсването на давността. За да се определи кое обстоятелство е налице и респ. до какви правни последици по отношение на давността води, следва да се разграничат различните хипотези по чл. 172, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, които не се припокриват. Налагането на обезпечения, чрез издаването на постановления за налагане на обезпечителни мерки и съответно извършване на действията по тяхната фактическо налагане са обстоятелства, визирани в чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК и в този случай те водят не до прекъсване, а до спиране на давността. Следователно в хипотезата на наложени обезпечителни мерки давността е спряла, тъй като законът ясно разграничава времево и от гледна точка на различните актове и действия, налагането на обезпечението и неговата реализация, която вече е изпълнително действие. С други думи, издаването на ПНОМ и налагането на запор или възбрана /чрез вписване и др. действия по фактическото налагане на запора и възбраната/ водят до спиране на давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, а изпълнение на запор /напр. върху парични вземания от трети лица, вкл. и банки/, са действия по принудителното изпълнение и водят до прекъсване на давността – чл. 172, ал. 2 от ДОПК. Ето защо и възраженията на жалбоподателя в противоположната насока не съответства на разписаното в закона. В разглеждания случай с издаването на ПНОМ от 20.05.2014 г. и ПНОМ от 29.10.2019 г., връчено на 08.10.2024 г., не се прекъсва давността, а тя спира със завършване на целия фактически състав по налагането на обезпечителната мярка – не само с издаването на постановлението, но и с предприемането на действия по налагането на запора/възбраната. Действията по връчването на издадено ПНОМ нямат отношение към спирането на давността – тя спира след ефективното фактическо налагане на обезпечителната мярка. Връчването на акта на длъжника има значение само с оглед предприемането от негова страна на действия по защита, посредством обжалване на акта или отправяне на искане за замяна на обезпечения /чл. 199 от ДОПК/. По принцип обезпечението следва да се наложи /да се предприемат действия по налагането му/, преди да се уведоми длъжника, в противен случай обезпечителната мярка няма да може да изпълни своето предназначение – да попречи на последния да се разпорежда с предмета на обезпечението. Както вече се посочи, налагането на обезпечения не прекъсва давността, при което то неприложими спрямо конкретиката на казуса са съображенията, свързани с уведомяването на длъжника и правните последици от това. В разпоредбите на чл. 172 от ДОПК се визира, че след прекъсването на давността, започва да тече нова давност, но липсва изрична разпоредба за определяне на периода на спиране на давността, когато такова настъпи по силата на закона. Правилата на логиката и тълкуването на общите правни принципи сочат, че когато наличието на един факт поражда определени правни последици, с прекратяване съществуването на този факт, неговите правни последици следва да преустановят действието си. Пренесено на плоскостта на изследвания проблем изводът ще бъде, че преустановяването на спирането на давността /продължаването на нейния срок/ ще започне от отпадане на обстоятелствата, които са довели до спирането. В конкретния случай това ще бъде отмяната на наложените обезпечителни мерки на някое от основанията, посочени в закона - отмяна от решаващ орган или съд, както и от органа, които ги е наложил. При липсата на тези обстоятелства давността ще бъде спряна дотогава, докато изтече давностния срок, визиран в чл. 171, ал. 2 от ДОПК /10 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение/. Според приложената справка за задълженията на С. С. В., актуална към 03.02.2025 г., и вписаното в таблицата на разпореждането на главния публичен изпълнител, част от задълженията, за които е отказано по ИД № 4140002404/2014 г. отписване поради изтекла погасителна давност, касаят единствено начислени лихви за неплащане в срок на главното задължение /главницата е отбелязана с 0, 00лв. в разпореждането на публичния изпълнител/. Следва да се посочи, че по отношение на данъчните и осигурителни задължения, с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла /чл. 171, ал. 3 от ДОПК/, поради което следва да се разгледа въпросът дали по отношение на главният дълг е изтекла давността, след което да се направи преценка и за акцесорните задължения. Най-старото от разгледаните задължения с разпореждането на публичния изпълнител е това за лихвите, начислени за неплатена в срок главница за ДОО и ЗО по декларация Обр.6 № 040021403995901/ 30.04.2014 г. и за данък по ЗДДФЛ на ЕТ по декларация № 044391400474826/ 30.04.2014 г., касаещи периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 година. Тези публични задължения, декларирани на 30.04.2014 г., са със срок за доброволно плащане до 30.04.2014 г., поради което петгодишната погасителна давност е започнала да тече на 01.01.2015 г. и изтича на 01.01.2020 година. Преди тази дата са издавани постановления за налагане на обезпечителни мерки за обезпечаване на посочените задължения със запор върху банкови сметки на ЗЛ и ПНОМ от 29.10.2019 г., с което е наложен запор върху пет броя МПС за главница в размер на 13 246, 25 лв. и лихва 13 459, 27 лева. С тези действия на публичния изпълнител давността е била спряна на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК и няма данни спрялата давност да е продължила да тече след преустановяване или прекратяване на съответното действие или производство. Вярно е, че давността е повторно спряна по силата на закона с т. 2 от § 29 от ПЗР от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение /ЗМДВИП/, в сила от 24.03.2020 г., в която е прието, че освен в случаите по чл. 172, ал. 1 ДОПК, давността спира да тече и за времето на обявеното извънредно положение, като неизтеклата част от давността е продължила да тече от 21.05.2020 г., предвид § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето. С посочените разпоредби е установен нормативен период, за който погасителната давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК за публични задължения се спира, който период е в общ размер на 58 дни. Същевременно, в т. 1 от § 29 от ПЗР на ЗМДВИП е разписано, че срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се прилага до отмяната на извънредното положение. Разпоредбите на т. 1 и т. 2 от § 29 от ПЗР на ЗМДВИП обаче не препятстват действието на чл. 172, ал. 2 от ДОПК, регламентиращ абсолютната давност и след изтичането на нормативно определения [възраст] срок давността се счита за изтекла, независимо от основанието за спирането й. Или иначе казано, с § 29 от ПЗР на ЗМДВИП не се продължава срокът по чл. 172, ал. 2 от ДОПК, както е прието от решаващия орган и публичния изпълнител, издал разпореждането за отказ. Смисълът и целта на разпоредбата, в която е формулирано, че срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се прилага, са с оглед да не изтече давностния срок при действието на обявеното извънредно положение, което е привременна мярка за защита интересите на кредитора, неспособен да действа поради наличието на извънредни непредвидени обстоятелства. Тази мярка престава да действа с настъпване на събитието, визирано в хипотезата на § 29, т. 1 /отмяна на извънредното положение/ и действието е обвързано с определен срок, след който правните последици, породени от това действие отпадат. Мярката няма за последица продължаване на срока по чл. 172, ал. 2 от ДОПК със срока на действие на § 29, т. 1 и т. 2 от ПЗР на ЗМДВИП. Не се удължава и не спира срокът на абсолютната давност, за което свидетелства разликата при формулиране на т. 1, и например т. 3 и т. 7 от същия параграф /в този смисъл е Решение № 3661 от 05.04.2023 г. по адм. д. № 3513 от 2022 г. на ВАС, Осмо отделение/. Горното означава, че абсолютният давностен срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК за задълженията за периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г. е изтекъл на 01.01.2025 г., т.е. към момента на подаване на възражението на жалбоподателя от 10.01.2025 г., както и към момента на произнасяне на публичния изпълнител с разпореждането и решението на горестоящия орган, за тези задължения е изтекла абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК. След като се установи, че задължението за главницата е погасено по давност, то независимо от обстоятелството, че вземанията за лихви върху процесните главници по цитираните декларации са възникнали в по-късен период, те също следва да се считат за погасени по давност, поради изтичане на абсолютната погасителна давност по отношение на главния дълг. Задълженията за лихви имат акцесорен характер и след като главният дълг е погасен по давност, погасени са и задълженията за лихви върху тези публични вземания. Това следва и от изричната разпоредба на чл.171, ал. 3 от ДОПК, съгласно която лихвите за публичните вземания се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане по ал. 1 и 2, независимо от начина на погасяване на главницата. Видно от приложената справка за задълженията на С. С. В., актуална към 03.02.2005 г., и вписаното в таблицата на разпореждането на главния публичен изпълнител, размерът на лихвите за задълженията по декларация Обр.6 № 040021403995901/ 30.04.2014 г. и декларация № 044391400474826/ 30.04.2014 г., касаещи периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г., е общо в размер на 1 639, 60 лв., съответно тези задължения се явяват погасени по давност. За пълнота следва да се отбележи, че дори да се приеме за правилно направеното от органа тълкуване на § 29 от ПЗР на ЗМДВИП и към давностния срок бъде добавен удължения срок на извънредното положение на основание § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето, то за задълженията за периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г., абсолютният давностен срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК би изтекъл след 10 години и 58 дни, или на 01.03.2025 година. Това от своя страна означава, че макар към датата на постановяване на решението на Директора на ТД на НАП-[населено място] за тези публични задължения на С. В. с ЕТ „В. – С. В.“, касаещи периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г. да не са били погасени по давност, към момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция абсолютната погасителна давност за тях е изтекла и следва да бъде приложена на основание чл.142, ал. 2 от АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, като тези задължения не подлежат на принудително изпълнение. С оглед горното, отказът на публичния изпълнител, обективиран в Разпореждане № [рег. номер]-137-0000314/ 16.01.2025 г., да отпише като погасени по давност задълженията за периодите 01.01.2013 г. - 30.12.2013 г., в тази му част, се явява незаконосъобразен. Като е оставил без уважение подадената жалба срещу този отказ, директорът на ТД на НАП - Велико Търново е постановил незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в тази му част. Тъй като въпросът не може да бъде решен от съда по същество, предвид естеството на акта, делото следва да се върне на публичния изпълнител при ТД на НАП - Велико Търново за ново произнасяне по направеното искане с възражение за изтекла погасителна давност, съгласно дадените указания. Не така стои въпросът за останалите задължения за ДДС, ДОО, ЗО и за данъци по ЗДДФЛ на едноличния търговец и лихвите към тях, дължими за периодите 2014 г. – 2017 г., за които е постановен отказ, потвърден с оспореното решение на горестоящ административен орган. По отношение на посочените публични държавни вземания не е изтекла [възраст] абсолютна погасителна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК и същите са дължими от длъжника. По отношение на задълженията за ДОО и ЗО, декларирани с декларация № 044391500473479/ 29.04.2015 г., и тези по ЗДДФЛ, декларирани с декларация № 040021503723714/ 23.04.2015 г. за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2014 г., давността е започнала да тече от 01.01.2015 година. Видно от приложените по делото документи преди изтичането на [възраст] давностен срок давността е била спряна по смисъла на чл. 171, ал. 1, т. 5 от ДОПК с наложените обезпечителни мерки /запор на банкови сметки и запор на МПС/. По делото не са налични данни ПНОМ да са оспорени и отменени по надлежния ред. Съгласно чл. 201, ал. 3 от ДОПК в случаите, когато запорът се налага върху моторно превозно средство, съобщение за наложения запор се изпраща до органите на Министерството на вътрешните работи. Видно от представените доказателства по делото запорите върху МПС по ПНОМ от 2019 г. са били наложени, съгласно представените писма от ОД на МВР – В. Търново. В тази връзка по отношение всички посочени по – горе публични задължения [възраст] давностен срок е бил спрян преди изтичането му на основание разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, както и още веднъж по силата на § 29, т. 2 от ЗМДВИП. Същевременно за коментираните публични задължения не е изтекъл и абсолютният давностен срок, който изтича през 2026 година. Аналогично е положението и за задълженията за ДОО и ЗО за периода 01.01.2015 г.- 31.12.2015 г. по декларация № 040021604192917/ 28.04.2016 г., които е следвало да бъдат доброволно платени до 03.05.2016 г., като давността е започнала да тече през 2017 г. и при отчитане на действието на ПНОМ от 29.10.2019 г., с което е спряна на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, абсолютната такава изтича през 2027 година. След като не е погасен по давност главният дълг, не е изтекла и абсолютната погасителна давност на начислените лихви. Задълженията за ДОО и ЗО по декларация № 040021704309519/ 28.04.2017 г. за периода 01.01.2016 г. - 31.12.2016 г. е следвало да бъдат платени до 02.05.2017 г., давността е започнала да тече от 01.01.2018 г. и абсолютната давност изтича на 01.01.2028 г., а за задълженията за ЗО по декларация № 040021803495845/ 18.04.2018 г. за периода 01.01.2017 г.- 31.12.2017 г., които са със срок за доброволно плащане до 30.04.2018 г. давността е започнала да тече от 01.01.2019 г., като и за тях не е налице изтекла погасителна давност по чл.171, ал. 2 от ДОПК, която изтича през 2029 година. Не са погасени по давност и лихвите за тези задължения. В разпореждането на публичния изпълнител и потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП - Велико Търново е направен отказ да бъдат отписани поради изтекла погасителна давност задължения за лихви за невнесен в срок ДДС за данъчни периоди м. 01, м. 02 и м. 11.2015 г., съгласно СД по ЗДДС № 04001369773/ 13.02.2015 г., № 04001376368/ 16.03.2015 г. и № 04001429504/ 14.12.2015 г., и лихви за невнесен в срок ДДС за данъчни периоди м. 03., м. 04.2016 г. по СД по ЗДДС №04001451010/ 12.04.2016 г. и № 04001459555/ 14.05.2016 година. Задълженията за ДДС се внасят в срока за подаване на справка-декларацията за този данъчен период /чл. 89 от ЗДДС/. Според чл. 125, ал. 5 от ЗДДС, СД по ЗДДС се подава до 14-о число включително на месеца, следващ данъчния период, за който се отнасят, т.е. задълженията за ДДС по декларациите от 2015 г. и 2016 г. е следвало да се платят през същата година, като давността за тях е започнала да тече от 01.01.2016 г., съответно от 01.01.2017 година. Преди изтичане на [възраст] давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК, е издадено ПНОМ от 29.10.2019 г. от главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново за налагане на запор върху МПС на длъжника, с което действие е налице спиране на давността по арг. от чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК и давностният срок не тече докато трае производството или действието, по повод на което се осъществява спирането. При действието на § 29 от ЗМДВИП давността е била спряна по силата на закона, но както се каза вече, същата няма за последица продължаване на срока по чл. 172, ал. 2 от ДОПК със срока на действие на параграфа. Така за задълженията по декларациите от 2015 г., абсолютната [възраст] погасителна давност по чл. 171 ал. 2 от ДОПК изтича през 2026 г., а за задълженията по декларациите от 2016 г., тази давност изтича през 2027 г. и към настоящия момент на това основание не е погасено нито едно от изброените задължения. Съответно не е изтекла и давността по чл. 171, ал. 2 от ДОПК по отношение и на лихвите върху същите, имащи акцесорен характер. По аналогични на горните съображения не са погасени по давност главницата по СД по ЗДДС № 04001477834/ 15.08.2016 г., № 04001502142/ 14.12.2016 г. за данъчни периоди м. 07. и м. 11.2016 г. и по СД по ЗДДС с № 04001539742/ 14.06.2017 г., № 04001583198/ 12.01.2018 г. за данъчни периоди м. 05 и м. 12.2017 г., както и начислените лихви върху тях. Задълженията за данъчен период м. 07 и м. 11.2016 г. и м. 05 и м. 12.2017 г. е следвало да се платят през годината, през която е подадена декларацията – в случая през 2016 г., съответно 2017 година. Давността за тези публични задължения е започнала да тече от 01.01.2017 г. за задълженията от 2016 г. и от 01.01.2018 г. за задълженията от 2017 година. Извършените от публичния изпълнител действия, описани по-горе, водещи до спиране на давността, са относими спрямо тях. Към момента на подаване на възражението от 10.01.2025 г., към момента на постановяване на оспореното решение и към настоящия момент, за същите не е изтекла абсолютната [възраст] давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК. В обобщение, Разпореждане № [рег. номер]-137-0000314/ 16.01.2025 г. на главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново за отказ да бъдат отписани като погасени по давност задълженията в общ размер на 1639, 60 лв., произтичащи от декларация Обр.6 № 040021403995901/ 30.04.2014 г. и декларация № 044391400474826/ 30.04.2014 г., касаещи периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г., както и обжалваното Решение № 15/ 03.02.2025 г. на териториалния директор на ТД на НАП – Велико Търново, в частта му, с която е потвърден този отказ /т. 1, т. 2 и т. 8 от разпореждането на гл. публичен изпълнител, съответно т.1 от решението на ответника/, са незаконосъобразни и следва да бъдат отменени. Тъй като въпросът не може да бъде решен от съда по същество, предвид естеството на акта, делото следва да се върне на публичен изпълнител при ТД на НАП Велико Търново за тяхното отписване като погасени по давност. В останалата част обжалваното решение на директора на ТД на НАП – Велико Търново и потвърденото с него разпореждане на главен публичен изпълнител от същата териториална дирекция са правилно постановени, поради което жалбата като неоснователно следва да бъде отхвърлена. При този изход на делото, направените от страните искания за разноски са частично основателни, като следва да си заплатят такива съразмерно на уважената и на отхвърлената част от жалбата. Направените от жалбоподателя разноски възлизат общо на 1 140, 00 лв., от които 50 лв. - внесена държавна такса, 1090 лв. - адвокатски хонорар, съгласно договор за правна защита и съдействие от 05.02.2025 година. Предвид материалния интерес по делото /6 286, 21 лв./ и съобразно уважената част от жалбата /1639, 60 лв./, на оспорващия се следват разноски в размер на 297, 34 лева. От процесуалния представител на ответната по спора страна също е направено своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, които с оглед крайния резултат и частична отмяна на обжалваното решение, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК следва да се присъдят такива съразмерно с отхвърлената част от жалбата или в размер на 73, 92 лева. Водим от горното и на основание чл. 268, ал. 1 и 2 от ДОПК, съдът