Решение № 1954 от 17.10.2024 г. на Административен съд - Добрич по дело № 362/2024 г.

Производството по делото е по чл. 197, ал. 2 от ДОПК. Образувано е по жалба на „А. грейн” ЕООД, ЕИК 124604421, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], представлявано от управителя А. Г. А., срещу Решение № 168/ 10.08.2024 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което са потвърдени Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № [рег. номер]-022-0034527/ 16.05.2024 г., с което е наложен запор до трето задължено лице, ДФ „Земеделие“, ЮЛ в сферата на държавна власт, ЕИК 121100421, [населено място], върху вземане по Схема за държавна помощ „Помощ в подкрепа на ликвидността на земеделските стопани през 2024 г. за преодоляване на негативното икономическо въздействие на руската агресия срещу Украйна“ за сумата от 3 516.00 лв., както и Отказ за отмяна на наложени обезпечителни мерки на основание чл. 208, ал. 2 от ДОПК № [рег. номер]-012-0000048/ 20.06.2024 г., издаден от публичен изпълнител в сектор „ОСПВ“ Добрич към Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна. В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на оспорените актове поради противоречие с материалноправните разпоредби и неправилно тълкуване на закона. Сочи се, че дружеството е регистрирано като земеделски производител с УРН 182768 и заверена регистрационна карта на земеделски стопанин [рег. номер] 18.04.2024 г. За 2024 година има подадено заявление за подпомагане по следните схеми и мерки: Схема за единно плащане на площ (СЕПП); Схема за преразпределено плащане (СПГТ); Схема за плащане за селскостопански практики, които са благоприятни за климата и околната среда - зелени директни плащания (ЗДП); Схема за преходна национална помощ за земеделска земя на хектар (ПНДП). В тази връзка се позовава на ЗДБРБ за 2024 г., че е недопустимо използването за обезпечения на целево предоставяните средства от държавния бюджет на нефинансовите предприятия за субсидии, компенсации и капиталови трансфери за възложени от държавата дейности и услуги, съответно, че посочените средства не могат да се използват и за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания, както и вземания на трети лица. Счита, че финансовите средства от Еврофондовете са част от структурата на държавния бюджет по аргумент от чл. 43, ал. 1 от Закона за публичните финанси и изтъква, че това изрично е посочено в чл. 17а, ал. 1 от ЗПЗП. Продължава, че в чл. 11 от Регламент (Е.) 1306/2013, който отменя Регламент (ЕО) 1290/2005 относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика е регламентиран принципът, че по схемите за подпомагане се изплаща на бенефициерите/кандидатите за субсидии в пълен размер финансовата помощ. С оглед на това претендира, че вземанията от ДФЗ, които имат за източник бюджета на Е., са несеквестируеми на основание чл. 11 от Регламента, поради което оспореният акт със съдържащите се в него актове е незаконосъобразен и иска отмяната им като цяло. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се представлява от управителя на дружеството и от адв. Д. М., редовно упълномощен, който поддържа жалбата и претендира разноски, като представя договор за правна защита и съдействие. Ответникът по жалбата – Директорът на ТД на НАП - Варна, в съдебно заседание, редовно призован не се явява. Процесуалният му представител изразява становище за неоснователност на жалбата и иска тя да бъде отхвърлена. Настоява, че в рамките на нормативната база, с която работи НАП, субсидиите не са освободени от данъци и не са освободени от принудително изпълнение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Административен съд - Добрич, като взе предвид становищата на страните и след преценка на събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа и правна страна: По делото се установи, че няма спор относно датата на връчване на Постановлението за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) с изх. № [рег. номер]-022-0034527/ 16.05.2024 г., а именно това се е случило на 03.06.2024 г. На 04.06.2024 г. с вх. № 6363 е подадено от дружеството до Директора на ТД на НАП – Варна искане за отмяна на обезпечителните мерки по изп. дело № 241501324. От данните по административната преписка се установява, че срещу жалбоподателя има образувано изпълнително дело № 241501324/ 2024 г. по описа на ТД на НАП – Варна, офис Добрич за събирането на установено и изискуемо публично вземане в размер на 24 750.60 лв. В хода на производството е издадено ПНОМ с изх. № [рег. номер]-022-0034527/ 16.05.2024 г. от публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Добрич за обезпечаване на вземанията по това изпълнително дело, като е наложен запор върху вземане от трето задължено лице, Държавен фонд „Земеделие", ЮЛ в сферата на държавната власт, по признание от третото лице пред публичен изпълнител, вземане по схема за държавна помощ „Помощ в подкрепа на ликвидността на земеделски стопани за преодоляване на негативното икономическо въздействие на руската агресия срещу Украйна" през 2024 г. за сумата от 3516.00 лв. Изпратено е запорно съобщение до Държавен фонд „Змеделие“, получено чрез активиране на електронната препратка на 16.05.2024 г. Както беше посочено по – горе, ПНОМ е връчено на жалбоподателя на 03.06.2024 г., също чрез активиране на електронната препратка. На 04.06.2024 г. дружеството е обжалвало ПНОМ пред Директора на ТД на НАП – Варна, като е използвало бланка „искане за отмяна на обезпечителни мерки“. Искането е изпратено на публичния изпълнител, регистрирано при него с вх. № [рег. номер] – 000 – 0293607/ 05.06.2024 г. На 20.06.2024 г. публичният изпълнител се е произнесъл по искането на основание чл. 208, ал. 2 от ДОПК, като е отказал отмяна на наложените обезпечителни мерки. Отказът е съобщен на дружеството на 26.06.2024 г. (л. 53), което го е обжалвало пред Директора на ТД на НАП – Варна с жалба с вх. № 7346/ 28.06.2024 г. (л. 22) С последната е поискано да бъдат отменени както отказът на публичния изпълнител, така и самото ПНОМ. С Решение № 168/ 10.07.2024 г. Директорът на ТД на НАП – Варна е приел, че се произнася по реда на чл. 208 от ДОПК, във връзка с чл. 197 от ДОПК, като е счел, че ПНОМ не е обжалвано и е влязло в сила. Всъщност, в случая, макар вместо жалба срещу ПНОМ, да е подадено „искане за отмяна на обезпечителни мерки“, доколкото искането е в срока за обжалване на ПНОМ и е подадено съобразно разпоредбата на чл. 197, ал. 1 от ДОПК до Директора на ТД на НАП Варна, той е следвало да го остави без движение и да укаже на дружеството да уточни какво точно иска, а не да го препраща на публичния изпълнител. Чрез произнасянето си обаче по жалбата срещу отказа за отмяна на обезпечителни мерки ответникът се е произнесъл по същество и по законосъобразността на ПНОМ, като е постановил и диспозитив, че потвърждава същото, с оглед на което е постигнат целеният от дружеството ефект да се обжалва ПНОМ и конкретното процедиране не се явява съществено процесуално нарушение, тъй като не е довело до нарушаване правата на жалбоподателя. Решението е съобщено на жалбоподателя на 15.07.2024 г., като на 22.07.2024 г. е обжалвано пред съда чрез административния орган чрез изпращане на жалбата с куриерска фирма „Спиди“, видно от плика, приложен по делото. Въз основа на така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи: Жалбата е подадена от надлежна страна, с правен интерес от оспорването, при спазване на принципа за задължително оспорване на действията на публичния изпълнител по административен ред съгласно чл. 197, ал. 1, във връзка с чл. 208, ал. 2 от ДОПК, в законоустановения срок по чл. 197, ал. 2 от ДОПК и пред компетентния да разгледа спора съд. Поради изложеното жалбата е процесуално допустима за разглеждане. Разгледана по същество в съвкупност със събраните по делото доказателства и становищата на страните, жалбата е основателна. Съображенията за това са следните: С оспореното в настоящото производство Решение на Директора на ТД на НАП -Варна по чл. 197, ал. 1 от ДОПК е потвърдено ПНОМ на публичен изпълнител, съответно отказ на последния за отмяна на обезпечителните мерки. Въз основа на граматическото и систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 197 от ДОПК следва изводът, че предмет на съдебен контрол в настоящото производство са, както Решението на Директора на ТД на НАП – Варна, така и потвърденото с него Постановление за налагане на обезпечителни мерки и потвърденият отказ за отмяна. При постановяване на проверяваните актове не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В рамките на производството по издаване на ПНОМ публичният изпълнител дължи преценка дали действително ще бъде затруднено или невъзможно събирането на публичните вземания и при съобразяване на условията по чл. 195 от ДОПК същият има правомощието да наложи обезпечителните мерки, който въпрос е на оперативна самостоятелност и съгласно нормата на чл. 169 от АПК, във връзка с § 2 от ДР на ДОПК съдът следва да ограничи проверката си само досежно наличието на оперативна самостоятелност и изискването за законосъобразност, като жалбоподателят не се лишава от правото да иска изменение на постановеното обезпечение. В административното производство и в съдебното такова от жалбоподателя не са представени доказателства, които да обосноват различна от горната преценка. Същевременно при постановяване на отказа не са обсъдени въобще предпоставките за отмяна на обезпечителните мерки, съответно налице ли е някоя от тях в случая. Съгласно чл. 197, ал. 3 от ДОПК съдът отменя обезпечителната мярка, ако длъжникът представи обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа, ако не съществува изпълнително основание или ако не са спазени изискванията за налагане на предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал. 1 и чл. 195, ал. 5 от ДОПК. Законът поставя отмяната на наложена обезпечителна мярка в зависимост от наличието на предвидените в тази разпоредба абсолютни условия, каквито в настоящия казус не са налице, въпреки че анализ за това е налице едва в Решението на ответника. Настоящата инстанция споделя мотивите за липса на предпоставки по смисъла на чл. 197, ал. 3 от ДОПК за отмяна на обезпечителните мерки. Същевременно съдът е длъжен да отбележи, че мотивите в потвърдителното решение за правото да бъде извършено обезпечение чрез запор, респ. принудително изпълнение спрямо конкретното вземане на жалбоподателя от ДФ „Земеделие" са в противоречие с материалния закон. Обжалваното решение и потвърденото с него постановление/отказ за отмяна са материално незаконосъобразни по тази причина и искането на жалбоподателя за отмяната им е основателно. Вземането представлява държавна помощ в подкрепа на ликвидността на земеделски стопани за преодолявне на негативното икономическо въздействие на руската агресия срещу Украйна. Жалбоподателят се явява лице по чл. 11, ал. 2, т. 1 от ЗПЗП - регистриран земеделски производител, подпомаган финансово от Фонда. Субсидията е основана на чл. 12, ал. 1, т. 2 от ЗПЗП, по смисъла на който Фондът подпомага и предоставя парични средства на тези лица за производство и преработка на местна земеделска продукция с цел продажба на вътрешния и външните пазар, както и на Временна рамка на ЕК за мерки за държавна помощ при кризи в подкрепа на икономиката след агресията на Р. срещу Украйна ( 2022/I 280/01), първо изменение и Решение на УС на ДФ „Земеделие" по Протокол № 198/ 26.08.2022 г. Касае се за помощ, която е вид държавна помощ, предоставяна при условията на правото на Е., като администратор по прилагането и предоставянето на същата по смисъла на чл. 10 от Закона за държавните помощи е ДФ „Земеделие". Предоставя се под формата на преки безвъзмездни средства на земеделски стопани от първичното селскостопанско производство за компенсиране на част от повишените разходи за производство. Отказът на публичния изпълнител да отмени наложените обезпечителни мерки е обоснован единствено с Указание на ЦУ на НАП № 93-002725#3/ 20.07.2023 г. относно тълкуването на чл. 213 от ДОПК за секвестируемост на средствата, предоставяни от Държавен фонд „Земеделие“, както и с наличие на съдебна практика, цитирайки едно Решение № 253/01/23/2023 г. на Административен съд – Благоевград. В Решението, с което е потвърдено ПНОМ и постановеният отказ за отмяна на обезпечителни мерки, е изложено, че жалбоподателят оспорва само отказ за отмяна на обезпечителни мерки, въпреки че в петитума на жалбата е поискано да бъде отменен отказът и да бъде отменено и Постановлението за налагане на обезпечителни мерки (л. 23, последен абзац). Независимо от изложеното, административният орган е обсъдил и законосъобразността на ПНОМ и се е произнесъл, като го е потвърдил изцяло, съответно е потвърдил и отказа. Административният орган е проследил хронологията на действията на публичния изпълнител и за да приеме, че ПНОМ и Отказът са законосъобразни, се е обосновал пък със Становище изх. № М-24-36-9 от 2019 г. на МФ, съгласно което субсидиите, изплащани на земеделските производители като форма на доход подлежат на данъчно облагане и могат да служат за обезпечаване, т.е. представляват секвестируемо имущество. Посочил е, че с чл. 94 от Закона за държавния бюджет на Република България е предвидено, че целево предоставяните средства от държавния бюджет на нефинансови предприятия за субсидии, компенсации и капиталови трансфери, които са предназначени за възложени от държавата дейности и услуги, не могат да се използват за принудително погасяване на публични или частни държавни вземания, както и вземания на трети лица, но предвидените за земеделските производители помощи, предоставяни ог ДФЗ, не съставляват средства, отпускани от държавния бюджет, за възложени от държавата дейности и услуги. На следващо място, ответникът е изложил в Решението си, че изплащаните по Закона за подпомагане на земеделските производители от Европейския съюз суми чрез ДФЗ – РА не представляват средства за възложени/делегирани от държавата дейности и услуги по смисъла на ЗДБ на РБ, поради което е счел, че те са секвестируемо имущество, върху което могат да се налагат запори. Обосновал е изводите си и с чл. 213 от ДОПК, където изрично и изчерпателно са посочени несеквестируимите имущество и доходи на длъжника, които не могат да бъдат предмет на принудително изпълнение, с оглед на което изтъква, че субсидиите на ЗП на са включени в тази защита. Допълнил е, че липсва и аналогична на ГПК препращаща норма, поради което при събиране па публични вземания по реда на ДОПК длъжникът не може да се ползва от института на несеквестирусмост по отношение на субсидиите, изплащани от ДФЗ. Посочил е, че не съществува норма на Съюза и в Регламент № 1306/ 2013 г., която да задължава държавите - членки да приемат национални разпоредби, с които целево представените средства, получени от бенефициер по програма, съфинансирана от бюджета на съюза, заради целите на получаването им, да се ползва от специална защита, гарантираща защита от принудително изпълнение и статут на несеквестирусмост. Според административния орган тълкуването по аналогия на Регламент № 1306/ 201З г. е неприложим способ за попълване на празнини в регулацията на данъчни правоотношения поради действащия принцип на законоустановеност на данъчните задьлжения. Финансовата помощ (субсидия), получавана по реда на ЗПЗП, е указал той, не е във връзка с възлагане на държавна дейност, а форма на подпомагане, следваща се от схеми, мерки, интервенции за подпомагане на Общата селскостопанска политика на Е.. При тези съображения е изредил възможностите на длъжника според различните разпоредби в ДОПК за защита и замяна на обезпечителните мерки и в резултат е приел, че не е нарушена нормата на чл. 208, ал. 1 от ДОПК и няма основания за отмяна на обезпечението, както и че не са налице условията на чл. 225, ал. 1, т. 2 и 5 от ДОПК. В диспозитив е потвърдил ПНОМ и Отказа за отмяна на обезпечителните мерки. Съдът, като съобрази мотивите на административния орган, приложимите правни норми, създадената съдебна практика и събраните по делото доказателства, намира следното: Няма спор, че законът предвижда пълна секвестируемост на имуществото на длъжника за погасяване на публичните му задължения, като в чл. 213, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК са регламентирани изключенията от този принцип. Несеквестируемостта е забрана за кредитора да се удовлетворява от точно определени имуществени права и имущество на длъжника. Тя е регламентирана с императивни правни норми, които се прилагат служебно. Най-общо несеквестируемото имущество може да бъде групирано в две големи групи: несеквестируеми вещи и несеквестируеми вземания, като предмет на настоящия спор са несеквестируемите вземания и вземанията, върху които не се допуска принудително изпълнение, т.е. тези, за които е налице забрана да ги събира друг, освен длъжникът. Тя следва от непрехвърлимостта на вземането или от изрични законови разпоредби. По делото няма спор, че жалбоподателят има качеството на земеделски производител по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПЗП, както и че вземането от третото лице – ДФЗ съставлява парични средства в резултат финансиране по СЕПП, които съответно са с произход от Европейския фонд за гарантиране в земеделието (ЕФГЗ). Подпомагането на земеделските производители е уредено в Закона за подпомагане на земеделските производители. Според чл. 17а от с.з. средствата, отпуснати от европейските фондове по схемите и мерките за подпомагане на ЗП, са публични финансови средства, като на основание чл. 11 и чл. 11а от ЗПЗП дейността по управлението и контрола по разходването им се извършва от ДФЗ - РА. Плащанията от фондовете на Е. се различават от целево предоставяните средства от държавния бюджет на нефинансовите предприятия за субсидии, компенсации и капиталови трансфери за възложени от държавата дейности и услуги, поради което не попадат в обхвата на забраните по чл. 99, ал. 2 от ЗДБ на РБ за 2021 г. Те не попадат и в обхвата на изключенията по чл. 213 от ДОПК. Независимо от това, процесните субсидии се подчиняват на същия режим на несеквестируемост, който извод се налага при анализ на приложимото общностно право, чиито норми имат директен ефект и се ползват с предимство пред националното законодателство. На първо място, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 213, ал. 1 от ДОПК, аналогично на чл. 444 от ГПК, прогласява принципа за пълната секвестируемост на имуществото на длъжника. Когато се касае за изключение от принципа, несеквестируемостта следва да е предвидена изрично в закон, съгласно чл. 444, т. 8 от ГПК. От своя страна специалната норма на чл. 213 от ДОПК не предвижда такива изключения, като в частност субсидиите от Държавен фонд „Земеделие" към земеделските производители не са посочени изрично в специалния закон. Следва да се има предвид обаче, че приложимата към казуса нормативна уредба е по-широка и включва както националното, така и правото на Европейския съюз. В чл. 1 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) са уредени различни форми на финансово подпомагане: държавно подпомагане; прилагане на схеми за директни плащания в съответствие с Общата селскостопанска политика на Е., както и прилагането на мерките от Програмата за развитие на селските райони. Средствата, с които се субсидират земеделските производители, включват такива от държавния бюджет на Република България и от бюджета на Европейския съюз, в различно съотношение. По своето естество и предназначение средствата, отпускани от фондовете на Е. по схемите и мерките за подпомагане на земеделските производители, също са публични финансови средства съгласно чл. 17а от ЗПЗП, а съобразно § 1, т. 50 от Д. З. предоставянето им съставлява публично финансиране. Според разписаното в текста на чл. 11а, ал. 1, т. 2 от ЗПЗП, Държавен фонд „Земеделие", действащ като Разплащателна агенция за България, извършва разплащания по схемите и мерките за подпомагане на Общата селскостопанска политика. Относимият в случая Регламент (Е.) № 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 352/78, (ЕО) № 165/94, (ЕО) № 2799/98, (ЕО) № 814/2000, (ЕО) № 1290/2005 и (ЕО) № 485/2008 на Съвета (Регламента) съдържа уредбата на финансирането, управлението и мониторинга на Общата селскостопанска политика. Според изложеното в преамбюлната част на този Ррегламент, бюджетът на Съюза следва да финансира разходите по Общата селскостопанска политика, включително разходите за развитието на селските райони чрез Фондовете. С разпоредбата на чл. 3 от Регламента е предвидено, че с оглед постигането на предвидените в ДФЕС цели на Общата стопанска политика, финансирането на различните мерки, попадащи в тази политика, включително мерките за развитие на селските райони, се извършва от Европейския фонд за гарантиране на земеделието и Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, които фондове са включени в общия бюджет на Европейския съюз. С оглед на това, се налага изводът, че получаваните от длъжника като земеделски производител субсидии по различните схеми и мерки за подпомагане от европейските фондове, чрез Държавен фонд „Земеделие", в частта, която не е целево предоставена от държавния бюджет на България, представляват публично финансиране от бюджета на Европейския съюз, което също е целево. С нормата на чл. 11 от Регламента е указано, че освен ако в правото на Съюза изрично не е предвидено друго, плащанията на бенефициерите по предвиденото в настоящия Регламент финансиране се извършват в пълен размер. Същността на така посочената уредба е субсидиите да достигнат персонално до бенефициерите и да се употребят за целта, за която са отпуснати, откъдето следва правният извод, че финансирането е и целево. Всяка мярка от Общата селскостопанска политика следва да бъде предмет на мониторинг и оценка, а имената на бенефициерите се публикуват, с оглед засилване на публичния контрол относно разходването на предоставените им средства, т.е. и при средствата от ЕФ, като част от сумата на субсидията, се касае за публично целево финансиране, поради което единственият, имащ право да получи средствата в пълния им размер, както гласи чл. 11 от Регламента, е бенефициерът - земеделски производител. С оглед на това тези средства не могат да бъдат използвани за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания и на вземания на трети лица. Регламентът е акт с общо приложение, който се прилага пряко в държавите - членки на Е., т.е. не е необходимо наличието на вътрешна норма, за да бъде приложен той, съответно да се позове на него националният съдия. Това произтича от принципа на примат на правото на Е., който изисква от националните съдилища да защитят правата, които правото на Е. дава на гражданите на държавите- членки, дори когато национални правни норми му противоречат. В случая не става въпрос за същинско противоречие, а за същностна черта на правото на Е., което е правна система, действаща едновременно с националното законодателство. Цялостната логика на публичното целево финансиране на ЗП със средствата от фондовете на Е. изключва възможността тези субсидии да бъдат предмет на принудително изпълнение за публични задължения. Видно от ЗДБ, структурата на същия не включва попълването му със средства от европейските фондове по този ред - чрез принудително изпълнение върху публично целево финансиране от фондовете на Е.. С оглед този специален императивно установен режим субсидиите от Е. за ЗП съставляват несеквестируеми вземания на същите, макар европейското и националното право да не съдържат изрична разпоредба, където да е употребен този израз. След като финансирането от Е. за земеделските стопани е целево, като не се допуска то да преследва цел, различна от осъществяване на специалните политики на Е. за развитие на селското стопанство и това, че за бенефициерите е предвидено по императивен начин правото да получат цялата помощ, която им е отпусната и е с източник средства от Е., то се налага изводът, че тези средства не могат да бъдат изплащани на лице, различно от бенефициера и да имат различно предназначение от това, за което са отпуснати. Да се приеме обратното, означава да се допусне противоречие с нормата на чл. 11 от Регламент Е. № 1306/2013 г. и цялостната логика на публичното целево финансиране на земеделски производители със средствата от фондовете на Е.. В крайна сметка тези средства на Е. не са отделени за финансиране на бюджета на държавите - членки и не могат да се ползват с такава цел. Отделно от горното, изразходването на отпуснатите целеви средства от Държавен фонд „Земеделие" подлежи на контрол по отделен ред, а установяването, че те не са използвани по предназначение би довело, както до връщането им в европейския бюджет, тъй като подлежат на възстановяване, съответно и до финансови корекции или налагане на санкции, както на земеделския производител, така и на държавата, тъй като неизползването на средствата по предназначение е станало чрез нейните органи. Поради това тези средства няма как да послужат за друго, освен за тази дейност, за извършването на която са отпуснати и предоставени на конкретния бенефициер. От изложеното следва, че е въведено допълнително основание за несеквестируемост на средствата от субсидии, извън нормата на чл. 213 от ДОПК. Визираните парични средства са целеви и са предназначени за подпомагане на земеделските производители в съответствие с чл. 4, ал. 3 и чл. 20 от Конституцията на Република България, поради което, след като тези средства се предоставят в публичен интерес, то същите не могат да бъдат обект на индивидуално принудително изпълнение. В този смисъл е съдебната практика, както следва: решение № 143/ 25.10.2017 г. по гр.д. № 4666/ 2016 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., решение № 71/ 30.05.2019 г. по адм.д. № 59/ 2019 г. по описа на Административен съд - Габрово, решение от 23.04.2018 г. по адм. д. № 941/ 2017 г. по описа на Административен съд – Велико Търново; решение от 07.07.2020 г. по адм. д. № 266/ 2020 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, решение № 1144 от 03.07.2020 г. по ч. адм. д. № 615/ 2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, решение № 107 от 08.07.2021 г. по адм. д. № 147/ 2021 г. по описа на Административен съд – Шумен, решение № 66 от 06.07.2021 г. по адм. дело № 99/ 2021 г. по описа на Административен съд – Видин, решение № 117 от 10.07.2020 г. по адм. дело № 92/ 2020 г. по описа на Административен съд – Видин, решение от 15.12.2021 г. по адм. д. № 409/ 2021 г. по описа на Административен съд – Добрич; решение по адм. дело № 51/ 2022 г. на Административен съд – Добрич; решение № 1730 от 19.12.2022 г. по адм. д. № 2504/2022 г. на Административен съд – Варна; решение № от 09.01.2023 г. по адм. д. № 685/2022 г. на Административен съд - Велико Търново; решение № 1063 от 05.06.2024 г. по адм. д. № 70/2024 г. на Административен съд – Ловеч. Правомощията на решаващия орган и съда при обжалване на отказ за отмяна на обезпечението са изрично визирани в разпоредбата на чл. 208, ал. 3 от ДОПК, където се посочва, че съдът отменя обезпечението при наличието на посочените в разпоредбата условия. С оглед на това и предвид конкретното произнасяне, следва да бъдат отменени и ПНОМ, и отказът за отмяна на обезпечителни мерки. При този изход на спора, както и стореното в съдебно заседание искане от жалбоподателя, чрез процесуалния му представител, на същия следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски, състоящи се от 50.00 лв. за държавна такса и 500.00 лв. за адвокатско възнаграждение. Мотивиран така и на основание чл. 197, ал. 4, във връзка с чл. 208, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, Административен съд - Добрич, III състав