Решение № 16846 от 16.9.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 22057/2025 г.

производство е бил адв. Д. М.. Настоящото дело е образувано за сумата от 11, 75 лв., представляващи отново получена без основание от ответника сума по процесния договор за кредит, като исковата молба е депозирана по-малко от месец след постановяване на решението по гр. дело № 56779/2024 г. Предвид цената на исковете по всяко едно от образуваните дела би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи размера на сбора на исковите суми по заведените от ищеца дела, а също така уважаване на претенцията на ищеца по настоящото дело би означавало присъждане на адвокатско възнаграждение, надвишаващо стотици пъти цената на заведения иск. Не без значение е и че настоящото дело е с ниска фактическа и правна сложност, не се налага събиране на нови доказателства, доколкото ответникът признава правно релевантните факти за уважаване на предявения иск, а липсата на основание за задържане на процесните суми се доказва от влязлото в сила решение по предходно дело за обявяване на процесния договор за заем за нищожен, в което производство в полза на ищеца вече е заплатено адв. възнаграждение. В случая е от значение дали ищецът беше упражнил правата си в едно производство, или в две отделни, и относно задължението за заплащане на една или повече държавни такси. Касае се за една и съща претенция /платена без основание сума/, като в производството по гр. дело № 56779/2024 г. по описа на СРС е претендирана част от тази сума, а в настоящото производство друга част от тази сума. Сборът на претенциите в двете производства е в размер от общо 120 лева, като дължимата държавна такса би била 50 лева, ако претенцията беше заявена в едно производство, а не общо 100 лева, до какъвто дължим размер се е стигнало понастоящем с образуването на две отделни дела. Ето защо, както по отношение на дължимата държавна такса, така и по отношение на адвокатското възнаграждение съдът намира, че с решението си да образува две отделни производства в кратък период от време, ищецът е увеличил многократно задълженията за разноски за заплащане на държавна такса и адв. възнаграждение. Неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово право, с упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права. Освен това следва да се отбележи, че претенцията за присъждане на разноски за адв. възнаграждение в размер на 2200 лв. по иск с цена от 11, 75 лв. представлява на самостоятелно основание злоупотреба с право по смисъла на чл.3 от ГПК, с която злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните принципи на гражданския процес. Съдът не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, като не присъди разноски. С така установената злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните принципи на гражданския процес, поради което съдът намира, че разноските не се дължат, независимо, че са извършени в самостоятелно производство. В този смисъл са напр.: Определение № 174/26.04.2021 г. по ч. гр. дело № 560/2021 г. на III ГО на ВКС, Определение № 72/26.02.2021 г. по гр. дело № 2980/2020 г. по описа на III ГО та ВКС и др. Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът