Решение № 234 от 19.11.2025 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 606/2025 г.

Производството е по реда на чл. 313 и сл. от НПК.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба ведно с допълнение към нея, депозирана от А. А. П. чрез адв. В. С. и постъпил протест от РП-Плевен срещу присъда №66/18.06.2025г., постановена по НОХД №2401/2024г. по описа на РС Плевен.

С обжалваната присъда Плевенският районен съд е признал подсъдимия А. А. П. за виновен в това, че през периода месец март 2011 г. – месец май 2011 г., при условията на продължавано престъпление осъществил следните деяния:

1.През месец март 2011 г. в гр. Плевен, набирал отделно лице – Р. П. П.а от гр. Плевен, с цел да бъде използвана за развратни действия, независимо от съгласието й, и в края на месец март 2011 г. я транспортирал от гр. Плевен до гр. Виена, Република Австрия, като я превел през границата на страната през ГКПП Калотина с цел да бъде използвана за развратни действия, независимо от съгласието й;

1. През месец април 2011 г. транспортирал Р. П. П.а от гр. Виена до гр.

Шверценбах, Конфедерация Швейцария, с цел да бъде използвана за развратни действия, независимо от съгласието й, поради което и на основание чл. 159б, ал. 1, във връзка с чл. 159а, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК го е осъдил на две години и девет месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим и на глоба в размер на 10 000 лева.

С присъдата съдът е признал подсъдимия А. А. П. за виновен в това, че през периода месец март 2011 г. – месец септември 2012 г., при условията на продължавано престъпление е осъществил следните деяния:

1.През периода месец март 2011 г. – месец април 2011 г., в град Виена, Република Австрия, използвал Р. П. П.а от град Плевен, пострадала от трафик на хора, за развратни действия;

1. През периода месец май 2011 г. – месец септември 2012 г., в град Шверценбах, Конфедерация Швейцария използвал Р. П. П.а от гр. Плевен, пострадала от трафик на хора, за развратни действия, поради което и на основание чл. 159в, във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК го е осъдил на две години и девет месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим и на глоба в размер на 10 000 лева.

На основание чл. 23, ал. 1 НК, съдът е наложил на подсъдимия А. А. П. едно общо най – тежко наказание, а именно – две години и десет месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим и Глоба в полза на държавата в размер на 10 000 лева.

Съдът е зачел на основание чл.59 ал.1 т.1 от НК времето, през което по отношение на подсъдимия А. А. П. е била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража”, считано от 13.09.2021г. до 05.10.2021г., като един ден задържане се зачита за един ден лишаване от свобода, както и на основание чл.59 ал.1 т.2 от НК времето, през което по отношение на подсъдимия А. А. П. е била взета мярка за неотклонение „Домашен арест”, считано от 05.10.2021г. до 22.11.2022г., като два дни домашен арест се зачита за един ден лишаване от свобода.

С присъдата съдът е привел в изпълнение на основание чл.68 ал.1 от НПК влязлото в сила определение №7987/16.07.2009г., постановено по ЧНД №2431/2008г. по описа на РС-Плевен, влязло в сила на 31.07.2009г., с което на подсъдимия А. А. П. с ЕГН •••••••••• е определено едно общо най-тежко наказание измежду наложените му по НОХД №2132/2008г. и НОХД № 3275/2007г. и двете по описа на РС-Плевен, а именно две години лишаване от свобода при първоначален общ режим.

С присъдата съдът се е произнесъл по въпроса за веществените доказателства и е възложил направените по делото разноски върху подсъдимия.

Във въззивната жалба на адвокат В. С. се съдържат оплаквания за това, че съдът е формирал вътрешното си убеждение в нарушение на изискванията на разпоредбите на чл. 14, чл. 102 и чл. 103 НПК, поради което присъдата е необоснована и почива на предположения, както и оплаквания, че мотивите са вътрешно противоречиви и съдържат неверни изводи. Изложено е становище, че присъдата почива единствено на показанията на свидетелката Р. Д., която не посочва, че преди заминаването си за Виена подсъдимият П. я е убеждавал, че целта на пътуването е тя да проституира, в който смисъл според защитата липсва основен обективен елемент от изпълнителното деяние по чл.159б от НК – превеждане през границата с целта по чл.159а, ал.1 от НК. Сочи се, че е недоказано обвинението, че подсъдимият предсварително е имал план за дестинация и място, където пострадалата да извършва сексуални услуги срещу заплащане, тъй като от обясненията на подсъдимия се установява, че същият никога не е посещавал Виена. Посочва се, че предположението на подсъдимия откъде идват значителните средства на пострадалата Р. Д. не е достатъчно, за да бъде той обвинен в извършване на инкриминираните деяния. В жалбата е изложено становище, че е житейски невъзможно да се съберат доказателства в подкрепа на обясненията на подсъдимия, тъй като по този начин свидетелката Д. би признала морално укорим факт от интимния си живот, а свидетелят В. би уличил себе си в извършване на деяние.В жалбата е развита тезата за незаконосъобразно приобщаване на показанията на свидетеля Р. Х. в нарушение на чл.281 от НПК, предвид ненаправения опит същият да бъде разпитан по делегация. Прокарано е възражение, че съдът не е изследвал отношенията на свидетелката Р. Д. със свидетеля Р. Х., както и че не е ясно дА. деянието е продължило и след запознанството на двамата свидетели. Прави се искане за отмяна на присъдата и за постановяване на нова оправдателна присъда.

Във въззивния протест се съдържа оплакване, касаещо размера на наложените наказания на подсъдимия А. П.. Представителят на държавното обвинение сочи, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.55, ал.1 от НК, като не е съобразил нА.чието на отегчаващи отговорността обстоятелства. Прави се искане съдът да измени обжалваната присъда, като определи наказание около средния предвиден размер.

Въззивната жалба се поддържа в съдебно заседание от процесуалния представител на въззивния жалбоподател А. А. П., адвокат В. С., така и лично от него.

Защитникът на подсъдимия адв. В. С. развива доводи, че че така постановената присъда действително противоречи на основни принципи на наказателния процес, свързани с доказателствената тежест. Изразява несъгласие с твърдението от съдебното заседание на въззивната инстанция, както на представителя на държавното обвинение, така и на повеР.ка на частния обвинител, че в мотивите се съдържа подробен анА.з на доказателствата. Твърди, че мотивите на присъдата изцяло възпроизвеждат съдържанието на обвинителния акт. Излага становище, че няма нито едно доказателство, че подсъдимият решил да използва съпругата си за развратни действия, като я убедил да започне да проституира с цел получаване на финансови средства. Поддържа, че няма нито едно доказателство защо подсъдимият и съпругата му са тръгнА. за Виена, освен да си търсят работа, за това, че подсъдимият е имал ясна цел свързана с конкретна дестинация. Според защитата от неговите обяснения, които също са доказателствено средство, се установява, че той никога преди това не е ходил във Виена, че няма представа нито за клубове от този род, нито как се стига до там. Сочи, че са събрани подробни доказателства относно начина на придвижване, начина на работа и комуникация на пострадалата с всички видове власти. Защитата излага становище, че не възприема изложеното от свидетелката Д., че последната не е имала свободата да действа според собствената си воля, като е имала възможността да сигнА.зира органите на реда. Излага становище, че години след деянието тя се е почувствала свободна да разкаже за случилото се. Счита, че не следва да се кредитират показанията на свидетеля Р. Х., поради изложените във въззивната жалба аргументи. Сочи, че в показанията си свидетелят споделя, че пострадалата Д. е имала синини по лицето си, но същото не доказва, че те са били наненсени от подсъдимия, като е възможно да са били от други посетители в хотела. Прави искане съдът да отмени обжалвания съдебен акт и да постанови нов, с който да оправдае подсъдимия.

Процесуалният представител на Окръжна прокуратура-Плевен изразява становище, че жалбата е неоснователна, както и че поддържа подадения въззивен протест. Счита, че е нА.це един правилен, законосъобразен и обоснован първоинстанционен акт, който е постановен въз основа на едно обективно и всестранно обследване на абсолютно всички обстоятелства и доказателства по делото, в резултат на което първоинстанционният съд е достигнал до правилния и законосъобразен извод за съставомерност и правилност на повдигнатите обвинения. Относно показанията на свидетеля Х., представителят на ОП-Плевен счита, че същите са годно доказателствени средство и правилно съдът е постановил своите изводи и ги е взел предвид при постановявана на съдебния акт. Развива се тезата, че в случая Районен съд – Плевен е изпълнил задължението си да положи всякакви усилия да осигури явяването на този свидетел. По отношение на приложението на 55 от НК процесуалният представител на ОП-Плевен счита, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон и неправилно е приложил разпоредбата на чл.55 от НК. Посочва се, че са сподеялеми изводите за това, че неразумният срок за разглеждане на делото е едно смекчаващо обстоятелство, което е прогласено в международните актове, както и в чл.22 от НПК, но и че само по себе си това обстоятелство не е изключително, както изисква чл.55 от НК. Представителят на държавното обвинение посочва, че съдът не е анА.зирал отегчаващите отговорността обстоятелства. Прави предложение наказанието да бъде определено в границите, които предвижда закона, както и съдът да увеличи наложеното наказание в границите, които предвижда санкцията на чл.159б и 159в от НК на три години и десет месеца. В останалата част прави искане съдът да порвърди първоинстанционната присъда.

Процесуалният представител на частния обвинител адв. Б. развива доводи, че първоинстанционната присъда е правилна и законосъобразна, поради което прави искане съдът да потвърди същата.

Заинтересованата страна Р. Д. се присъединява към казаното от нейния процесуален рпедставител.

В право на лична защита подсъдимият А. П. заявява, че е от град Никопол, но живее в гр. Плевен. Разказва, че 2010 година се запознава с бившата си съпруга Р. Д., която и до настоящия момент обича. Посочва, че друго лице ги е запознало, след което се оженили. Споделя, че същото това лице е предложило пострадалата Р. Д. да работи като танцьорка във Виена. Твърди, че тя си има нейно тяло, тя решава. Споделя, че не е знаел какви ги върши тя, както и че той не е извършвал такова нещо. На него пострадалата Д. е казвала, че е танцьорка, че на нея нищо не е направил. Споделя, че след като по ЗПКОНПИ са запорирА. имоти, свидетелката Д. е спряла да говори с него. Посочва, че е жертва, че не е добре със здравето. Посочва, че със свидетелката Д. водят десетки дела за общото им дете, което не е виждал от една година.

В правото си на последна дума подсъдимият А. П. заявява, че моли за оправдателна присъда.

Плевенският окръжен съд, като взе предвид оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба и допълнителното изложение към жалбата, становищата на страните и след като провери изцяло правилността на постановената присъда, намира за установено следното:

Въззивната жалба и въззивният протест са подадени от легитимни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в срока по чл. 319, ал. 1 НПК, същите отварят на изискванията на чл. 320, ал. 1 НПК, поради което са процесуално допустими и редовни.

Разгледани по същество, въззивната жалба и въззнивният протест са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

При разглеждането на делото и при постановяване на присъдата не са допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия и на неговия защитник.

Въззивната инстанция в хода на извършената служебна проверка на атакувания съдебен акт и въз основа на анА.зираната самостоятелно от нея доказателствена съвкупност е установила следната фактическа обстановка:

Подсъдимият А. А. П. е роден на 04.03.1985 г. в гр. Никопол, обл.

Плевен.

Същият живеел с родителите си в гр. Плевен. През м.октомври 2010г. подсъдимият П. се запознал с пострадалата свидетелка Р. П. Д.. П. се представил с името „••••“. Двамата започнА. да поддържат чести контакти, като излизА. и провеждА. срещи.

Подсъдимият разказвал на свидетелката Д., че има бизнес с бензиностанции във Федерална Република Германия съвместно с друго лице, твърдения които не отговаряли на истината.

На 08.03.2011г. подсъдимият предложил на Д. да сключат граждански брак и още на същия ден двамата се оженили. Непосредствено след като бил сключен гражданския брак подсъдимият започнал да обяснява на Р. Д., че взаимоотношенията с неговия бизнес- партньор в Германия са приключили и нямат с какво да се издържат.

Подсъдимият П. решил да използва съпругата си за развратни действия, като я убеди да започне да проституира с цел получаване на финансови средства. За целта същият имал подготвен план за дестинация на пътуване - гр. Виена, Република Австрия и място, където свидетелката Д. да предоставя сексуални услуги срещу заплащане. В изпълнение на престъпното си намеР.е подсъдимият предложил на свидетелката Д. да заминат и да се установят в столицата на Република Австрия с цел да си потърсят и намерят работа там, като не разяснил на пострадалата свидетелка, че целта е да започне работа като проститутка. Свидетелката Д. се съгласила, тъй като предполагала, че заедно със съпруга си – подсъдимият П., ще извършват работа в някакво производство.

Д. и свидетелят С. Б. В. предприели пътуване с личния автомобил на Д.

„Опел Тигра“ с peг. № •••••••• от гр.-Плевен до гр. Виена, като автомобилът през целия път бил управляван от свидетеля В.. След тридневен престой свидетелят С. В. си заминал за България. На третия ден от престоя им в хотела паричните средства, с които разполагА. подсъдимият и свидетелката били изчерпани. Подсъдимият обяснил на свидетелката Д., че може да започне да работи като проститутка, като тя първоначално категорично отказала. Подсъдимият продължил да убеждава Д., че трябва да започне да проституира, за да изкарва парични средства, с които двамата да живеят. През същия период от време подсъдимият завел свидетелката Д. в сауна клуб „••••••••“, за който имал предварителна информация, че там се предоставят сексуални услуги, като успял чрез физически и психически тормоз да накара същата да започне да работи като проститутка.

Подсъдимият заплашил Д., че ако не работи в клуба той ще разкаже на родителите й с какво се занимава тя във Виена. По този начин свидетелката Д. била убедена и впоследствие се съгласила да работи като проститутка в посочения клуб. Свидетелката Д. започнала работа по предоставяне на сексуални услуги на различни клиенти в клуба.

Пострадалата свидетелка извършвала различни сексуални актове с клиенти всеки ден. В сауна клуб „••••••••“ свидетелката Д. заплащала ежедневно такса „вход“ на притежателите на клуба, а самите клиенти за предоставените сексуални услуги от нея заплащА. директно на Д.. Свидетелката Д. имала между пет и десет клиента на ден, на които предоставяла сексуални услуги. На ден същата изкарвала между 300 и 500 евро. Подсъдимият П. постоянно поддържал телефонен контакт с Д. и я е чакал пред клуба, като се интересувал, колко пари е изкарала. Всички пари, които свидетелката Д. получавала, впоследствие били предавани на подсъдимия П.. Свидетелката Д. работела в посочения клуб „••••••••“ около един месец като всеки ден се срещала с клиенти. Подсъдимият не бил доволен от количеството на получаваните парични средства от свидетелката Д. от работата й като проститутка.

Свидетелката Д. нямала контакт с родителите си по време на престоя си в гр.Виена, а личната й карта се намирала в хотелската стая.

Подсъдимият П. убедил свидетелката Д. да заминат за Швейцария, където същата да продължи да проституира с цел придобиване на повече финансови средства.

През периода м. април 2011г. подсъдимият транспортирал свидетелката Д. от гр. Виена, Република Австрия до гр. Шверценбах, който се намирал на няколко километра от гр. Цюрих.

През периода м. април - м. май 2011г. двамата се установили в посочения град и отседнА. в хотел, който бил с турски съдържатели, които разговаряли с П. на турски език. Непосредствено след като се установили, подсъдимият отвел свидетелката Д. в друго заведение сауна клуб с наименование „Г.“, като й казал, че трябва да започне отново работа там като проститутка. Свидетелката Д. подала необходимите документи в гр. Цюрих като й бил издаден съответен документ, че има право да работи.

Посоченият сауна клуб „Г.“ имал каталог, поместен в специален сайт, в който се рекламирА. и впоследствие резервирА. момичета, предоставящи сексуални услуги срещу заплащане. На свидетелката Д. били направени снимки и поместени в съответния каталог, като на същата бил поставен псевдоним „•••••“. Свидетелката Д. започнала да работи всеки ден като проститутка от 11ч. преди обяд до след полунощ в посоченото заведение, като заплащането било фиксирано. Клиентите идвА. в заведението, което било разположено на три етажа, включвало ресторант, както и стаи, в които клиентите се срещА. с проститутките. След като клиентите си избирА. момиче, се провеждал разговор между тях. Заплащането се извършвало задължително на рецепцията. Тарифите били следните: 140 швейцарски франка се заплащА. на рецепцията за 30 минути секс с момиче, от които 90 или 100 се давА. на свидетелката Д., останА.те се прибирА. от собствениците на заведението. Всеки ден свидетелката Д. плащала такса „вход“ в размер на 90 швейцарски франка. Свидетелката Д. работела там в продължение на един месец, като се срещала с клиенти от мъжки пол, предоставяла им сексуални услуги от различен вид срещу заплащане по определени тарифи.

В началото на м. септември 2011г. подсъдимият П. и свидетелката Д. се върнА. в България, в гр. Плевен. След кратък престой двамата отново заминА. за Швейцария, където Д. имала правото на престой непрекъснато до 90 дни. Свидетелката Д. продължила да проституира под контрола и със съдействието на подсъдимия П.. Същият прибирал всички парични средства, които свидетелката Д. получавала от предоставянето на сексуални услуги на различни клиенти в сауна клуб „Г.“.

През м. октомври 2011г. в посоченото заведение при свидетелката Д. започнал да идва свидетелят Р. Х., първоначално като клиент. Между свидетелката Д. и свидетеля Х. възникнала приятелска връзка, като двамата започнА. да водят продължителни разговори. Свидетелката Д. споделила със свидетеля Х., че не желае да работи като проститутка, но съпругът й я принуждава да прави това, като взима всички пари, които тя изкарва и я държи във финансова зависимост. Свидетелката Д. споделила със свидетеля Х., че съпругът й – подсъдимият П., често осъществявал по отношение на нея физическо и психическо насилие. Свидетелят Р. Х. предложил на свидетелката Д. да й дава пари, без да проституира, като по този начин искал да я освободи от зависимостта й от подсъдимия.

Свидетелката Д. продължила да проституира с кратки прекъсвания в Конфедерация Швейцария в посочения сауна клуб „Г.“ до м. септември 2012г., като непрекъснато била под контрола на подсъдимото лице и му предоставяла получените от проституция парични суми. През лятото на 2012г. подсъдимият П. и свидетелката Д. се прибрА. в България. Свидетелката Д. нямала банкова сметка на свое име и разкрила такава в ОББ АД, клон Плевен, в която превела сумата 16 100.33 лв. По същата сметка свидетелят Р. Х. започнал да й превежда различни суми, с които на практика я издържал. Междувременно свидетелката Д. продължила да се среща със свидетеля Х., който идвал и в България.

През периода 24.07.2012г. до 09.05.2017г. свидетелят Х. превел в сметката на свидетелката Д. общо 588 614, 35 лв.

През м. ноември 2012г. с парите нА.чни в цитираната сметка свидетелката Д. и подсъдимият П. закупили апартамент в гр. Плевен за сумата от 80 971 лв., които Д. превела на продавача на имота В. Б.. През януари 2014г. по настояване на подсъдимия П. с парични суми, преведени от сметката на свидетелката Р. Д. били закупени два имота в с. ••••••, но като купувач по сделката бил вписан свидетелят А. П. - баща на подсъдимия. Имотите били продадени от него на подсъдимия П. и свидетелката Д. през м. февруари 2017г. Сключеният граждански брак между подсъдимият П. и свидетелката Р. Д. бил прекратен на 12.12.2017г., като Д. останала да живее в апартамента, намиращ се в гр. Плевен на ул. „•••••••••“.

Подсъдимият П. продължил с престъпната си дейност по набиране на други жертви с цел сексуална експлоатация, като същият бил осъден с присъда по НОХД №191/2018г. на Районен съд - Плевен, влязла в сила на 31.07.2018г. на лишаване от свобода за срок от 2 години и 8 месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим и Глоба в размер на 10 000 лева за престъпления по чл.339 ал.1 от НК, по чл.210 ал.1 т.5 вр. чл.209 ал.1 от НК и по чл.159а ал.2 т.4 и т.6 вр. с ал.1 пр.1, вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 от НК.

Основните възражения на държавното обвинение и на защитата, които се отнасят до релевантната фактология и средствата, за нейното установяване, са насочени срещу оценката на показанията на свидетелката Р. Д.. При осъществения от ОС-Плевен собствен анА.з на доказателствената съвкупност, надлежно приобщена по делото, намира за установено следното:

РС-Плевен е отделил необходимото внимание на събраните по делото гласни и писмени доказателства, изложил е съображения кои възприема, кои не – и по какви съображения, оценил е обясненията на подсъдимия, отчитайки специфичната им природа, като е достигнал до правилни правни изводи относно инкриминираните деяния, като е изложил своите съображения.

Фактите, установяващи съществените елементи на деянията – времето и мястото на извършването им и действията, осъществени от подсъдимия, се извеждат главно от показанията на свидетелката Р. Д., разгледани в комплекс с показанията на свидетеля Р. Х., приобщени по реда на чл.281, ал.1, т.1 от НПК и съпоставени с показанията на останА.те свидетели по делото, съдържащи основно контролни факти за достоверност на казаното от пострадалата.

Първостепенно значение заемат именно показанията на пострадалата свидетелка Р. Д., които са пряк източник на доказателства за деянията, извършени спрямо нея. Въззивната инстанция споделя доводите на първия съд за цялостно възприемане като достоверни на показанията на свидетелката Д., които са логически последователни, подробни, подредени са добросъвестно, в тях по сходен начин пострадалата излага конкретни данни за действията, които подсъдимият е извършвал спрямо нея. При всичките си многобройни към настоящия момент разпити, както от досъдебната фаза, така и при неколкократното разглеждане на делото в първоинстанционната такава, пострадалата излага напълно идентични факти за начина на извършване на деянията, за които е повдигнато обвинение спрямо подсъдимия П.. Житейски оправдано е спомените на свидетелката с оглед изминА.я период от време да са избледнели, показанията – хаотични, каквото в настоящия случай не се наблюдава. Във всичките си показания свидетелката Д. подробно, конкретно и с последователност описва хронологията на действията и събитията от инкриминирания период.

Въз основа на показанията на свидетелката се установяват всички обективни и субективни признаци на деянията, за които са повдигнати обвинения. Освен, че са достоверни, оценени по своето съдържание – липса на противоречия и логически несъответствия, обсъжданите показания на свидетелката Д. се подкрепят изцяло с останА.я доказателствен материал при съпоставката им с показанията на свидетелите Е. Д., П. Д., Р. Х., А. Т., В. Л. и не се опровергават от показанията на свидетелите А. П., Г. П.а, Б. Б., К. М., С. В., Г. Н.. Пострадалата е последователна по въпроса, че през месец октомври 2010г. в гр. Плевен се запознала с подсъдимия А. П., който се представил с името „••••“, като мъж с добро финансово състояние, който в съдружие има бензиностанция във Федерална Република Германия. От показанията на свидетелката Р. Д. се установява, че на 08.03.2011г. с подсъдимия сключили граждански брак, след което подсъдимият уведомил свидетелката Д., че няма средства и трябва двамата да отидат да работят в чужбина.

От показанията на свидетелката Д. се извежда периода на инкриминираното деяние по чл.159б, ал.1, вр. чл.159а, ал.1, вр. л.26, ал.1 от НК и на деянието по чл.159в., вр. чл.26, ал.1 от НК, мястото на извършването им, механизма и начина.

Неоснователни са доводите на защитата, че не са нА.це доказателства досежно това, че подсъдимият е извършвал действия по набиране на пострадалата Р. Д., както и непочиващо на доказателствата по делото е твърдението, че тя сама е пожелала да замине, с цел извършване на сексуални услуги срещу заплащане. На първо място, свидетелката е споделила за преживяното, а именно, че подсъдимият е използвал спрямо нея физическа и психическа агресия, с цел да я убеди да извършва сексуални услуги срещу заплащане, на свидетеля Р. Х. по време, съвпадащо с периода на инкриминираните деяния.

РС-Плевен убедително е аргументирал решението си да кредитира показанията на свидетеля Р. Х.. Тук е мястото да се отбележи, че са неоснователни възраженията, развити в настоящата въззивна жалба, че показанията на свидетеля Х. са приобщени незаконосъобразно към доказателствения материал.

Въззивният съдебен състав счита, че първоинстанционият съд поначало правилно е приел, че показанията на свидетеля Р. Х. са от съществено значение за разкриване на истината по делото. Преценката за провеждане на разпита му в съдебната фаза да се осъществи чрез прочитане на показанията му, дадени пред съдия от родово и местно компетентния първоинстанционен съд в хода на досъдебното производство по реда на чл.281, ал.1, т. 3 от НПК е правилна и законосъобразна, тъй като почива на обективните данни по делото.

Основанието за прочитане на показанията – чл. 281, ал. 1, т. 3 НПК, правилно е посочено от съда, доколкото свидетелят многократно е бил редовно призован за съдебното заседание и същият е заявил, че не е в състояние да се яви за продължително време, предвид трайното му пребиваване във ФРГ и нежеланието до се завърне в страната. Към момента на прочитане на показанията съдът не е считал за необходимо провеждане на разпит на свидетеля по делегация, което е изцяло по негова преценка. Законодателят е предвидил възможност показанията на свидетел, който е редовно призован и не може да се яви пред съда за продължително или неопределено време, какъвто безспорно е настоящият случай, и не се налага или не е възможно да бъде разпитан по делегация да бъдат прочетени по реда на чл.281 от НПК. Законът не предвижда задължително провеждане на разпит по делегация, нито задължава съдът да направи опит за такъв. Преценката на съда се свежда до това дА. свидетелят е редовно призован, дА. е възможно явяването му пред съда за провеждане на устен и непосредствен разпит. Ако прецени, че разпит по делегация не се налага, каквото в настоящия случай е сторил и първоинстанционния съд, то съдът не е задължен да извършва такъв. При тези съображения въззивният съд счита, че първата инстанция законосъобразно е включила в доказателствения материал по делото показанията на Р. Х. от досъдебното производство по реда на чл.223 от НПК по ЧНД №1234/2018г. по описа на РС-Плевен, поради което прочитането им в съдебно заседание не следва да се счита за процесуално нарушение в доказателствената дейност на съда.

В показанията си, приобщени по реда на чл.281, ал.1, т.3 от НПК свидетелят Х. споделя, че свидетелката Д. му е разказала, че е била принудена от подсъдимия П. да проституира и че същата извършва тази дейност не по собствено желание. Същото се подкрепя и от показанията на свидетелите Е. Д. и П. Д. – родители на пострадалата, на които последната е споделила преживяното от нея през инкриминирания период и е описала подробно действията на подсъдимия спрямо нея. Свидетелите пресъздават изложеното от свидетелката пред тях, което напълно хронологично съвпада с изложеното както от нея, така и от свидетеля Р. Х.. Единственият пропуск в показанията на свидетелката Д., който въззивната инстанция съзря, е липсата на посочване на конкретното място на което пострадалата е била транспортирана м.апрл 2011г. след напускането на гр, Виена, Република Австрия, което се извлича от показанията на свидетеля Х.. На база неговите показания се доказва както периода на инкриминираните деяния, така и мястото, механизма и начина на извършването им от подсъдимия П.. Съдът не споделя възражението, развито от страна на защитата, че свидетелката Д. е излъгала родителите си, че подсъдимият я е заплашвал да предоставя сексуални услуги срещу заплащане, тъй като се срамувала от постъпката си, която според защитата пострадалата доброволно и самоинициативно е предприела. Това е така, тъй като сред доказателствата по делото са нА.це и показанията на свидетеля Х., пред когото свидетелката Д. е споделила преживения от нея ужас, страха, който е изпитвала от подсъдимия, както и факта, че именно подсъдимият е я принудил да проституира, като е отправил към нея физическо и психическо насилие, както и заплахи. Ако свидетелката сама бе решила да осъществява тази дейност, не би било логично да споделя такива данни на непознато за нея лице. Не би било логично и през цялото това време, докато свидетелката предоставя сексуални услуги подсъдимият П. да я чака всеки ден пред съответното място, в каквато насока са показанията на постралата, подкрепени от показанията на свидетеля Р. Х.. Именно уплахата, безизходицата, в която се е намирала пострадалата, са мотивирА. пострадалата да сподели за преживяното, с надежда за помощ.

Същите факти пострадалата Р. Д. е разказала и на майка си и баща си – свидетелите Е. Д. и П. Д., както и на свидетеля В. Л. – оперативен полицейски работник.

Както вече беше посочено, с основание първоинстанционният съд се е доверил на показанията на свидетелите Е. Д. и П. Д., чиито показания са конкретни и подробни, описват техни непосредствени възприятия. Същите споделят подробно и последователно всичко, което пострадалата им е споделила, а именно, че през м.март 2011г. е била убедена от подсъдимия П. да заминат за гр. Виена, където да работят, и където след тридневен престой я е заплашил и принудил чрез физическо и психическо нападение да предоставя сексуални услуги срещу заплащане. В показанията си свидетелката Е. Д. споделя, че дъщеря й си е била изключила телефона през инкриминирания период, както и че при направен опит да се чуят и видят на видео със свидетелката Р. Д. по време на разговора се е намесил подсъдимият П., който веднага е преустановил разговора. Същото допълнително подкрепя изложеното от страна на пострадалата Д., че същата е била обект на заплахи, държана в подчинение на подсъдимия П., както и че против своята воля е била държана в чужбина, лишена от всякакава възможност за контакт с близките си. Същото допълнително се подкрепя и от факта, че всеки ден подсъдимият П. е чакал пострадалата Д. пред съответното заведение/хотел, за да се убеди, че същата няма да направи опит да избяга.

В тази връзка неоснователни са възраженията на защитата, че свидетелката е имала неколкократна възможност да сигнА.зира органите на полицията. Особеното психическо отношение, в което се е намирала пострадалата Д., страха от подсъдимия, от ново насилие спрямо нея, от осъществяване на отправените от него заплахи, напълно нормално резултира в невъзможност жертвата да се защити, в страха й да сигнА.зира органите на реда, както и в нежеланието й свидетелят Х. да сигнА.зира същите. Поведението й е съвсем оправдано и присъщо на жертвите на насилие.

Допълнително показанията на пострадалата Д. се споделят и от показанията на свидетеля В. Л., пред който свидетелката Д. е споделила преживяното от нея, след като подсъдимият е бил задържан по друго досъдебно производство. Именно след фактическото задържане на подсъдимия П., свидетелката Д. се е почувствала сигурна и свободна да разкаже за приживяното от нея, макар и години по-късно.

Обобщено въззивният съдебен състав приема, че в един дълъг период от време пострадалата Д. е разказвала по идентичен начин фактите за извършено спрямо нея престъпно деяние от страна на подсъдимия П. на различни лица – на майка си, на баща си, на полицейските служители, на свидетеля Р. Х.. Това несъмнено следва да се отчете като индикатор за достоверност на показанията на пострадалата, която искрено и честно доверява това, което е преживяла. Въззивният съдебен състав няма никакви основания да се съмнява в добросъвестността на разпитаните свидетели.

Косвено показанията на свидетелката Д. се подкрепят и от показанията на свидетелката А. Т., която в показанията си пред първоинстанционния съд споделя, че подсъдимият е извършил действия по убеждаване на свидетелката Танчева да предлага сексуални услуги срещу заплащане.

Не са от естество да опровергаят показанията на пострадалата показанията на останА.те разпитани в хода на първоинстанционното дело свидетели - А. П., Г. П.а, Б. Б., К. М., С. В., Г. Н.. Показанията на посочените свидетели очевидно са синхронизирани помежду си, но не намират опора в останА.я доказателствен материал по делото. Същите излагат единствено факти, относими към това към кого са били превеждани паричните средства, които пострадалата е получавала срещу извършваните от нея против волята й услуги, но не и данни, относими към съставомерността на деянията. Още повече, че в показанията си свидетелят А. П. споделя, че в действителност по време на инкриминираните периоди свидетелката Д. му е изпращала парични средства по негова банкова сметка. В този смисъл съдът намира, че ако пострадалата Д. по собствена воля бе решила да замине в чужбина, за да извършва сексуални услуги срещу запалащане, без същата да е била принудена от страна на подсъдимия П., то защо пострадалата би изпращала спечелените от нея парични средства на бащата на подсъдимия, с когото почти не се познава, ако същата не е била принудена от самия подсъдим.

От показанията на свидетелите Б. Б., Г. Н. не се установяват различни от вече установените факти. Свидетелите споделят, че подсъдимият и пострадалата са били в добри хармонични отношения, което не разколебава по никакъв начин обвинителната теза. При анА.за и съпоставката на показанията на посочените свидетели, въззивният съдебен състав счита за установено, че е имало периоди от време, в които подсъдимият и свидетелката в действителност са се намирА. в добри отношения, което не води до извод за липса на извършени действия по набиране и транспортиране на пострадалата с цел извършване на развратни действия от страна на подсъдимия спрямо нея.

В противовес на установеното са обясненията на подсъдимия П., дадени в хода на първоинстанционното производство. Обясненията на подсъдимия по обвинението са изолирани и са опровергани от останА.я доказателствен материал, събран по делото. Поради тази причина съдът отчита като очевидно израз изцяло на защитна позиция да отрича да е извършвал действия набиране, транспортиране и изпозлване на пострадалата Р. Д. с цел извършване на развратни действия.

При тези изводи на въззивния състав същият намира, че не могат да бъдат удовлетвоР. алтернативните искания на защитника както за оправдаване на подсъдимия, така и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, т.к. заявените процесуални нарушения от защитника не се възприемат от тази инстанция, служебната проверка не установява други, с порочност която да постигне претендирания от въззивния жалбоподател и защитника му резултат От правна страна:

При установените факти по делото ОС-Плевен приема, че подсъдимият П. е осъществил две самостоятелни деяния, които осъществят съставите на престъпленията по чл.159б, ал.1, вр.чл.159а, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и по чл. 159в. вр.чл.26, ал.1 от НК.

От обективна страна подсъдимият П. е извършил действия по набиране на пострадалата Р. Д. с цел да бъде използвана за развратни действия, без значение от съгласието й. Неоснователни са възраженията, релевирани във въззивната жалба, че не е изпълнен състава на престъплението по чл.159б, ал.1 вр. чл.159а, ал.1 от НК, поради липса на извършено изпълнително деяние по „набиране“ на жертвата от страна на подсъдимия.

Изпълнителното деяние „набиране“ е детайлно разяснено в Тълкувателно решение № 2 от 16.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 2/2009 г., ОСНК и в Конвенцията на Съвета на Европа за борба с трафика на хора, ратифицирана със закон обнародван в ДВ, бр. 24/2007 година, в сила за Република България от 18.06.2007г., както и в Протокола от Палермо. Според цитираното решение действия по набиране са всички действия по привличане, събиране, вербуване, уговаряне или склоняване на лице /лица/ за да бъдат въвлечени за постигане на целите, предвидени по чл. 159а, ал. 1 и ал.З НК. Привличането на лицата може да е станало, освен с противоправни средства и с такива, които са напълно легални. В настоящия случай действията по „набиране“, извършени от страна на подсъдимия П. са именно действията по уговаряне на пострадалата да заминат в чужбина, с цел полагане на труд, както и действията по принуда чрез отправени заплахи, физически и психическо насилие спрямо пострадалата, за да бъде убедена жертвата да се присъедини към това начинание.

Това съдържание на престъпното набиране на жертвата на трафик на хора се изразява именно в активното поведение на подсъдимия, чрез психическо и физическо въздействие върху волята на пострадалата, насочено към нейното мотивиране да участва за постигането на една или на няколко от целите на престъплението. Поначало то не се отъждествява със съдържанието на понятието "намиране" на жертвата, или само убеждаване да заминат за чужбина, каквото е възражението на защитата, тъй като в противен случай волята на законодателя изрично щеше да се открие в това понятие, а не да го замести с израза "набиране".

Освен това съществен белег на отговорността по чл. 159а НК е, че съгласието на жертвата на трафик, независимо дА. тя е дете или пълнолетно лице, не изключва съставомерността на деянието. Поради това, не само деянието, но и жертвите на престъплението трафик на хора, са по-широко дефинирани в наказателното право, в сравнение с тези в Закона за борба с трафик на хора, тъй като наказателноправното съдържание на жертви от това престъпление включва и лица, които не са претърпели насилие или друга неправомерна форма на въздействие върху личността им.

Подсъдимият е осъществил и действия по транспортиране на пострадалата Д.. Формата на изпълнителното деяние „транспортиране“ се осъществява не само когато фактически се превозва жертвата, но и когато се извършват действия, необходими за превозването й. В настоящия случай от доказателствата по делото се установява, че водач на превозно средство, с което е превозвана жертвата на територията на страната или извън нея, със съзнаване на престъпната цел по чл. 159а, ал. 1 и ал. 3 от НК, осъществява транспортиране, като форма на изпълнителното деяние на престъпленията по раздела „Трафик на хора“ от Наказателния кодекс. Изпълнителното деяние се осъществява за някоя от целите по основния състав чрез промяна в пространственото местоположение на пострадА.я с помощта на превозно средство (за разлика от външния трафик). Това деяние може да не се осъществи лично от дееца - както е посочено в Тълкувателно решение № 2/2009 г., ОСНК н а ВКС, както е в настоящия случай. За да отговаря за транспортиране по чл.159а, ал.1 НК, не е задължително деецът да извърши сам превозването на лицето. Достатъчно е да обезпечи транспортирането, каквото в случая е направил подсъдимия, като е осигурил водач на моторното превозно средство, с което е преведена през границата на страната пострадалата Д.. Освен това, както правилно е посочил и първоинстанционния съд обстоятелството, че пострадалата е била активната страна в желанието си да замине в чужбина, не прави деянието несъставомерно. Тя е била убедена, че заминава, за да работи заедно с мъжа си „почтена работа” с цел изкарването на пари. Незнанието на вида работа, която ще упражнява в чужбина, не може да се тълкува като съгласие за вършене на каквато и да работа, включително и на развратни действия. Пострадалата Р. Д. умело е била манипулирана от подсъдимия по начин, че да заблудят пострадалата в действителната причина за пътуването й до Австрия. Съгласието на жертвата с действията на подсъдимия П. не прави деянието несъставомерно, тъй като тя не е съзнавала целта на действията на подсъдимия, които старателно са били укривани от нея - че ще бъде използвана за развратни цели.

Освен обективната съставомерност на деянието чл.159б, ал.1, вр.чл.159а, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, нА.це е и пряк умисъл за извършването му – подсъдимият е съзнавал, че извършва действия по мотивиране на пострадалата да замине с него в чужбина, с цел да я използва там за извършване на развратни действия, съзнавал е, че използва пострадала за развратни действия, предвиждал е настъпването на обществено-опасните последици и пряко се е стремил към тях.

Доказано е и че престъплението е извършено в условията на продължавано престъпление по смисъла на чл.26, ал.1 от НК. От нА.чните данни по делото се установява, че са извършени повече от две деяния, които осъществяват поотделно един състав на едно и също престъпление, като същите са извършени през непродължителни периоди от време – периода от м.март до м.май 2011г., при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите.

По втория пункт на обвинението по чл.159в, вр.чл.26, ал.1 от НК, съдът намира същото за доказано. Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е анА.зирал данните по делото, като правилно е приел, че от обективна и субективна страна подсъдимият е осъществил всички признаци от състава на престъплението по чл.159в в условията на продължавано престъпление.

С приемането на чл. 159в НК, в изпълнение на чл. 19 от Конвенция на Съвета на Европа за борба с трафик на хора, криминА.зиращ експлоатацията на жертвите от трафик на хора, е даден положителен отговор и на въпроса дА. престъпният субект по чл. 159а НК, 1596 ЕК, респ. по чл. 159г НК, във връзка с чл. 159а и чл. 1596 НК, може в реална съвкупност да носи отговорност и за използването на жертвата.

По наказанието:

Дейността на първоинстанционния съд по определяне на наказанието за извършеното от подсъдимия П. престъпление чл. 159б, ал.1, вр.чл.159а, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК е изцяло съобразена с целта на закона и с установените смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства.

Според въззивната инстанция наказанието правилно е определено от първоинстанционния съд при условията на чл. чл.55 ал.1 т.1 от НК поради нарушаване на принципа за решаване на делото в разумен срок, провъзгласен в § 1 на чл. 6 от КЗПЧОС, залегнал и в текста на разпоредбата на чл. 22 от НПК.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че е нА.це изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, изразяващо се в нарушаване разумността на срока. Първоинстанционняит съд аргументирано, подробно и обстойно е мотивирал защо приема, че нарушаването на принципа за решаване на делото в разумен срок в настоящия случай следва да се разглежда като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство.

В този смисъл неоснователен се явява депозирания от РП-Плевен и поддържан от ОП-Плевен въззивен протест с искане съдът да увеличи наложеното наказание.

Разглеждането на делото в разумен срок е установено като право на обвиняемия, което е обект на защита от ЕКЗПЧ, а по НПК – като принцип на процеса. ЕСПЧ в многобройните си решения не сочи разумния срок по чл.6, т.1 от ЕКЗПЧ нито в абсолютни, нито в относителни цифри. Всякога решението, дА. е спазено изискването за разумен срок, е въпрос на конкретна преценка, която е различна за всеки конкретен случай. ДА. производството е продължило извън границите на разумния срок се оценява не абстрактно, а с оглед обстоятелствата по конкретното дело, ръководейки се от три критерия – сложност на делото, поведението на подсъдимото лице и поведението на компетентните държавни власти.

Настоящият съдебен състав подложи на самостоятелна преценка критериите за спазване на принципа на разумност на срока, а именно – характера, фактическа и правна сложност на делото, поведението на наказателно преследваните лица, както и поведението на държавните органи. В настоящия случай досъдебното производство е продължило близо две години от 2017г. до 2019г. Първоначално образуваното НОХД №2353/2019г. по описа на РС-Плевен е продължило общо две години. С ВНОХД №853/2021г. по описа на ОС-Плевен присъдата на първоинстанционния съд е била отменена, а делото е било върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Производството по новообразуваното НОХД №596/2022г. по описа на РС-Плевен е продължило близо една година, като са положени нужните усилия за срочното му приключване. С решение, постановено по ВНОХД №233/2024г. по описа на ОС-ПЛевен първоинстанционната присъда е била отменена, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Това е довело до образуване на НОХД №2401/2024г. по описа на РС-Плевен.

В този смисъл, съдебното производство е продължило общо шест години, поради това, че съдебното разглеждане на делото е протекло три пъти, с оглед неколкократното връщане на делото от въззивната инстанция на друг състав на съда. При третото по ред разглеждане на делото, първоинстанционният съд надлежно е предприел мерки за срочното приключване на съдебното производство, като забавяне е породила необходимостта от извършване на разпит на свидетеля Х.. Въпреки това са постигнати нужните усилия за срочното разглеждане и приключване на съдебното производство от страна на съда. Този период от близо осем години не може и не бива да се вменява в отговорност на подсъдимия, нито да се дължи на фактическа и правна сложност на случая. Същият е резултат от неколкократни връщания на делото от въззивен контрол поради пропуски на първоинстанционния съд.

В делото Гивезов срещу България след протекло близо пет години съдебно производство, поради неколкократно връщане на делото на първоинстанционния съд, е развито становището, че правораздавателните органи са станА. причина за закъснението.

В тази връзка ЕСПЧ в своята практика приема, че прекомерната продължителност на производството следва да бъде компенсирана чрез прилагане на мерки като намаляване на наказанието за сметка на времетраенето на процеса – в този смисъл е Решение от 15.07.1982г. по делото Eкле срещу Федерална република Германия.

Константа е и практиката на ВКС, че нарушаването на принципа за разглеждане на делото в разумен срок е изключително смекчаващо обстоятелство и наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл.55 от НК (в този смисъл са Решение №338/2008г. на 3-то НО на ВКС; Решение №303/2009г. на 3-то НО на ВКС; Решение №18/2009г. на 3- то НО на ВКС; Решение №239/2010г. на 2-ро НО на ВКС; Решение №582/2011г. на 1-во НО на ВКС; Решение №378/2011г. на 2-ро НО на ВКС; Решение №44/2011г. на 1-во НО на ВКС; Решение №66/2011г. на 3-то НО на ВКС и др.) В този смисъл определеното наказание под предвидения минимум - наказание лишаване от свобода за срок от две години и десет месеца, при първоначален строг режим и наказание „глоба“ в полза на държавата в размер на 10 000 лева за извършеното престъпление по чл.159б, ал. 1 вр. чл. 159а ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК и наказание лишаване от свобода за срок от две години и десет месеца при първоначален строг режим и наказание „глоба“ в полза на държавата в размер на 10 000 лева за извършеното престъпление по чл. 159в, вр. чл. 26 ал. 1 от НК е адекватно на установената обществена опасност на деянията и на дееца и в пълна степен ще спомогнат за постигане на целите по чл. 36 НК. При определяне на наказанието ОС-Плевен отчете и обстоятелството, че в резултат на деянието пострадалата е претърпяла травма, която ще има непредвидими отрицателни последствия в бъдещото й емоционално и психическо развитие.

В контекста на така изложеното и при тези изводи относно наказанието протестът се явява неоснователен.

Произнасянето по чл.23 от НК, по веществените доказателства и разноските, по чл.68, ал.1 от НК е в синхрон с доказателствената съвкупност и решението на първоинстанционния съд в тази насока следва да бъде потвърдено.

По изложените съображения и на осн. чл.334, т.6 и чл.338 от НПК, Плевенски окръжен съд