Решение № 232 от 13.1.2017 г. на Софийски градски съд по дело № 7928/2015 г.

Предявен е иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, вр. чл.45, ал.1 от ЗЗД Ищците С.И.Н., Т.П.Й. и Л.Т.Й., последната действаща със съгласието на своя законен представител и родител Т.П.Й. твърдят, че на 15.09.2014г. по път ІІІ-306 на км 48+114 м, общ. Кнежа, при м. „М.Г.“ е настъпило пътно – транспортно произшествие, реализирано по вина на Х.Т.К., който управлявайки лек автомобил марка „Дачия“, модел „Логан“ с рег. № ••••••• нарушава правилата за движение по пътищата, като се движи с несъобразена с пътната обстановка и законовите ограничения скорост, вследствие на което е последвал челен удар в комбайн марка „John Deere“ с д.к. № •••••••. В резултат на произшествието е настъпила смъртта на пътника возещ се в лекия автомобил – П.Л.Н.. Същият при удара е получил множество несъвместими с живота травми. Ищците излагат, че са понесли изключително тежко неочакваната нелепа смърт на пострадалия, тъй като са били в изключително близка емоционална връзка с него. Всеки един от тях преживявал болезнено безвъзвратната му загубата като въпреки отминаващото време мъката, душевните болки и страдания оставали непреодолими. Починалият бил син на първата ищца. От новината за смъртта му тя изпаднала в силен шок и тежка депресия. Непрекъснато ходила на гроба на загиналия си син и го оплаквала. Наложило й се да преживее най-тежката загуба за един родител – да надживее детето си. Ищцата Т.Й. излага, че живеела на семейни начала с починалия. Сочи, че двамата се разбирали чудесно и заедно отглеждали ищцата Л.Й.. Тя била биологично дете на починалия, но поради липсата на брак между него и Т., името му не било вписано в акта за раждане на детето. Това по никакъв начин не пречело на отглеждането на малката Л., която го възприемала като свой баща й го наричала „татко“. П.Н. имал желание да припознае и осинови своето кръвно дете, но междувременно починал. Приживе той се грижел за него и се обръщал към момиченцето като към своя дъщеря. Всичките им познати, близки, роднини и приятели знаели, че именно той е баща на детето. Споделя, че сполетялото ги нещастие се отразило много негативно на детето, тъй като същото останало лишено от бащина закрила и съвети. Починалият полагал грижи за момиченцето още от самото му раждане и двамата били изключително близки, като неговата липса не можело да се запълни никога. Ищцата Т.Й. заявява още, че като едно младо семейство те се радвали с пълна сила на живота. От трагичната загуба на партньора си тя изпаднала в тежка депресия и асоциалност. Не можела да се справи с усещането за обреченост, отчаяние и печал, тъй като твърде рано останала вдовица и самотна майка. Освен това излага и че починалият е осигурявал по- голямата част от прехраната на семейството им. Заявяват, че към датата на увреждането гражданската отговорност на сочения деликвент Х.Т.К. за вреди причинени при управлението на л.а. „Дачия" е била обект на сключен със Застрахователна компания „Л.И.“ АД застрахователен договор, действащ към датата на произшествието. Предвид изложеното ищците, молят съда да осъди ответника да им заплати, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ сумата от по 200 000 лв. за всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди - страдания от загубата на П.Л.Н., ведно със законната лихва, считано от датата на настъпване на увреждането - 15.09.2014г. до окончателното изплащане на сумите. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА. Ответникът ЗК „Л.и.“ АД в отговор на исковата молба оспорва изцяло предявените искове по основание и размер. Оспорва твърденията на ищците относно механизма на настъпване на пътно – транспортното произшествие, както и наличието на виновно и противоправно поведение от страна на водача на лекият автомобил, от което за тях да са настъпили вреди. По отношение на ищцата Л.Й. излага, че същата не попада в кръга на лицата имащи право да претендират обезщетение за неимуществени вреди в резултат на загубата на свой близък – възходящ. По делото не били представени официални документи, удостоверяващи произход на детето от пострадалия при злополуката П.Н., като не можела да се приложи и презумпцията на чл.61 СК. В тази връзка оспорва и всички твърдения за търпените от тази ищца неимуществени вреди. По отношение на ищцата Т.Й. излага, че тя също не попада в кръга на лицата имащи право на обезвреда по смисъла на Постановление № 4/25.05.1961г. и Постановление № 5/24.11.1969г. на Пленума на ВС. Оспорва същата да се е намирала във фактическо съжителство с починалото лице, а от там и претенцията й за вреди. Позовава се на съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, като сочи, че не е използвал обезопасителен колан. Оспорва претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от датата на произшествието. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. По делото по искане на ответника е конституирано като трето лице – помагач Х.Т.К., което оспорва исковете по основание и размер. Излага, че няма вина за процесното пътно-транспортно произшествие, като оспорва твърдения в исковата молба механизъм на настъпване на същото. Заявява, че претендираното от ищците Т.Й. и Л.Й. обезщетение за неимуществени вреди във връзка със смъртта на П.Н. е неоснователно, тъй като тези лица не попадали в кръга, който е посочен в Постановление № 4/25.05.1961г. и Постановление № 5/24.11.1969г. на Пленума на ВС. Претендира сторени по делото разноски. Съдът, след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното: Разпоредбата на чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./ дава право на увреденото лице при пътно-транспортно произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който деликвента има застраховка “Гражданска отговорност”. Когато пострадалият е починал обезщетение за неимуществени вреди от прекия причинител могат да претендират и неговите най – близките роднини, чиито кръг е подробно очертан в ППВС № 4 от 1961 г. – раздел ІІІ, т.2 – низходящи, възходящи и съпруг, както и лицата посочени в ППВС № 5 от 1969 г., а именно отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие на непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия, без да е бил сключен брак. Следователно описаните категории лица са легитимирани да искат обезщетението и направо от застрахователя, който е застраховал гражданската отговорност на деликвента. По този иск ищците следва да установят, че имат вземане за непозволено увреждане срещу водач на МПС /фактическият състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в причинна връзка от което са произлезли вреди/ и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка “Гражданска отговорност” между този водач и ответника - застраховател. Трябва да установят и изискваните от посочените постановления на Пленума на Върховния съд родствени или други трайни връзки, аналогични на връзките между родител и дете и между съпрузи, Ответникът от своя страна следва да обори презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД, като установи, че водачът на лекия автомобил не е имал вина за настъпване на ПТП, твърдението си за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, както и твърдението си, че ищците Т.Й. и Л.Й. не са били в близки отношения приживе с починалия. Установи се, че по делото е приет изготвен от разследващ полицай при отдел „ДП“ в ОД на МВР в рамките на досъдебното производство протокол за оглед на местопроизшествие от 15.09.2014г. в съответствие с чл. 155-156 и чл. 236 от НПК. Протоколът има характера на официален свидетелстващ документ, с обвързваща съда доказателствена сила, съгласно чл. 179 ГПК относно установените обстоятелства при огледа на произшествието. Въз основа на използваните от него данни и представените и приети други писмени доказателства по делото е изготвена автотехническа експертиза, от която се установява следният механизъм на развитие на произшествието: На 15.09.2014 г., по третокласен път III—306 на км 48+114 м., община Кнежа при местност „М.Г." в посока от гр. Кнежа към с. С. се е движил процесният лек автомобил марка „Дачия", модел „Логан" с рег. № •••••••, управляван от Х.Т.К. със скорост около 87 км/ч в десен за него завой и мокра пътна настилка. В същото време в обратната посока към гр. Кнежа се е движил комбайн „John Deere“ с per. № •••••••, управляван от Е.Й.П. със скорост 34 км/ч. Комбайнът е бил с прикачен в предната част с хедер за слънчоглед с широчина 4, 45 м., поради което хедерът е навлязъл в лентата на лекия автомобил около 0, 70 м. Когато лекия автомобил е бил на 48 м. преди мястото на удара, водачът му е реагирал на някаква опасност и е задействал спирачките, като е оставил две следи от десните си колела. Според вещото лице е възможно тази реакция да се дължи на виждането на насрещно движещият се комбайн, частично навлязъл в лентата на лекия автомобил. Тъй като скоростта на лекия автомобил /87 км/ч/ е била много близка до критичната скорост за преодоляване на завоя от 91 км/ч е възможно да е настъпило странично занасяне и отклоняване на автомобила наляво към средата на платното за движение. И в двата случая автомобилът, оставяйки двете следи от десните си гуми е навлязъл с левите си колела в лентата за насрещното движение, където се е ударил в долната част на повдигнатия хедер, който от своя страна поради голямата си широчина от 4, 45 м., с левия си край се е движил в лентата на лекия автомобил. Автомобилът се подвира под хедера и с предната си част се удря в здравата конструкция отпред на комбайна и в предното му ляво колело. Тъй като комбайнът е бил около десет пъти по тежък от автомобила, след удара е продължил напред тласкайки л.а. „Дачия“, като го е върнал назад на 13 метра към левия край на платното за движение и левия банкет. Вследствие на удара и подвирането на автомобила под хедера, той е получил сериозни увреди в конструкцията си, а пътуващите в него пътници тежки наранявания. Возещият се на предната седалка като пътник П.Н. е починал на място. От заключението на автотехническата експертиза, което съдът кредитира изцяло като вярно, задълбочено и неопровергано от останалите представени по делото писмени доказателства /протокол за оглед на местопроизшествие, скица на ПТП и фотоалбум/ се установи, че водачът на лекия автомобил е имал възможност да не допусне удара, ако се е движел с допустимата за завоя скорост до 70 км/ч и е преминал плътно в дясно в своята дясна лента, където е имал свободно пространство от 2 метра. Видно от изброените доказателствата е, че произшествието е настъпило в десен завой, считано в посока към с. С., в която се е движил лекия автомобил или в завой наляво, считано в посока към гр.Кнежа, в която се е движил комбайнът. Платно за движение е било двупосочно с асфалтова настилка с широчина 6 метра и без пътна маркировка, като надлъжният наклон е бил 3, 5% низходящ към гр.Кнежа, напречният 2%, а радиусът на самия завоя - 153 метра. Освен това за посоката на автомобила към с.С. преди завоя е имало следните предупредителни пътни знаци: А 40 „Внимание! Участък с концентрация на пътнотранспортни произшествия", В 24 „ Забранено е изпреварването на МПС; А 3 „Последователни опасни завой, първият от които е надясно", В 26 „Забранено е движението със скорост, по висока от означената", както и пътен знак определящ допустимата скорост в процесния участък до 70 км/ч. Според вещото лице опасната зона за спиране на лекия автомобил при скоростта му на движение от 87 км/ч е била 92 метра, а при допустима скорост от 70 км/ч опасната зона на спиране е 65 метра. Опасната зона на комбайна при установената му скорост на движение от 34 км/ч е била 24 метра, което означава, че водачът му не е имал възможност да спре преди мястото на удара. От показанията на разпитания по делото свидетел Р.А. се установи, че същият е бил на смяна в полицията, когато е бил извикан за настъпилото ПТП в м. „М.Г.“. След като пристигнал на място същият забелязал лек автомобил, който се бил врязал челно под хедъра на комбайн. Свидетелят видял, че едното лице, което било на предната седалка на лекия автомобил е починало, но не е обърнал внимание дали е имало поставен обезопасителен колан. С цел запазване на местопроизшествието веднага разпоредил да бъде затворено шосето от двете страни и се обадил на дежурния да изпрати група за оглед. Въз основа на безспорно установения механизъм на настъпване на процесното пътно – транспортно произшествие от 15.09.2014г., както и на обективно даденото заключение от вещото лице – експерт съдът намира, че същото се дължи на виновните действия на водачът на лекия автомобил Х.К.. Поведението му е било в разрез с правилата за движение по пътищата визирани в чл.5, ал.1, т. 1 от ЗДвП – касаещи задължения за водачите на пътни превозни средства с поведението си на пътя да не поставят в опасност живота и здравето на хората; чл.15, ал.1 от ЗДвП - регламентиращ, че водачът на превозното средство следва да се движи възможно най – вдясно по платното за движение; чл. 20, ал. 2 ЗДвП - задължаващ водачите да при избиране на скоростта на движение да се съобразяват със състоянието на пътя и с конкретните условия на видимост, за да могат да спрат пред всяко предвидимо препятствие; чл. 21, ал. 1 от ЗДвП - изискващ водачите да съобразяват скоростта си на движение с поставените специално за това пътни знаци /в случая знак, определящ скорост на движение в процесния участък до 70 км/ч/. Освен това водачът е допуснал грубо нарушение и като не е взел под внимание множеството поставени забранителни предупредителни знаци свързани с опасност на пътя, а именно: А 40, А 3, В 24 и В 26 /подробно описани по-горе/. Незачитането на изброените императивни разпоредби от водача на увреждащия автомобил представлява, противоправно и деликтно поведение, съгласно изискванията на чл.45 от ЗЗД. В случая и ответното дружество не ангажира никакви доказателства въз основа, на които да бъде оборена законовата презумпция за вината на водачът на лекия автомобил. От приетото и неоспорено от страните по делото заключение на съдебно – медицИ.ка експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установи, че при направена аутопсия върху трупа на пострадалото лице са били установени следните травматични увреждания: пълно прекъсване на аортата с излив на кръв в гръдната кухина 2 250 ml, контузия на белите дробове, разкъсване на черния дроб, счупване на дръжката на гръдната кост, двустранно счупване на ребрата, счупване на лявата бедрена кост, две разкъсно - контузии рани на лицето и охлузване на челото, трупна картина на остра кръвозагубна анемия. Въз основа медико –биологична характеристика на тези увреждания вещото лице е направило следния анализ: съвкупността от пълното прекъсване на аортата с излив на кръв в гръдната кухина 2 250 ml и острата кръвозагубна анемия причиняват постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота; контузията на белите дробове причинява разстройство на здравето, временно опасно за живота; разкъсването на черния дроб причинява постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота; счупванията на костите на гръдния кош - гръдната кост и двустранно счупване на ребрата в съвкупност причиняват трайно затрудняване движенията на снагата; счупването на лявата бедрена кост причинява трайно затрудняване движенията на левия долен крайник; двете разкъсно - контузии рани на лицето всяка една по отделно причинява временно разстройство на здравето, неопасно за живота; охлузването на челото самостоятелно причинява страдание. Според заключението причината за смъртта на пострадалия П.Н. основно се дължи на острата кръвозагубна анемия от пълното прекъсване на гръдната аорта, като същата е била неизбежна и е настъпила в порядъка на 5-10 минути. Вещото лице е установило също така, че има категорична пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между телесните увреждания, настъпилата смърт и механизма на ПТП. В настоящото производство няма спор, че към датата на пътния инцидент – 15.09.2014г. по отношение на лекия автомобил марка „Дачия“, модел „Логан“ с рег. № ••••••• е бил сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, страна по който е ответникът по делото, в качеството му на застраховател. От представения Констативен протокол за ПТП с пострадали лица е видно, че процесния лек автомобил е собственост на „И.А.” ЕАД. Съгласно разпоредбата на чл. 257, ал.1 от КЗ /отм./ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторно превозно средство, за което застрахованите отговорят съгласно българското законодателство. Съобразно ал. 2 на цитирания член застраховани лица по договора за застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите са както собственикът на МПС, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, така и всяко лице, което ползва моторното превозно средство на законно основание. В този смисъл в случая ответникът по силата на сключения договор за застраховка “Гражданска отговорност” за процесния период и МПС носи отговорност за причинените при управлението на процесния автомобил вреди на трети лица. При този вид застраховката на обезщетение подлежат всички вреди, причинени на трети лица, за които отговаря водачът или собственикът на морното превозно средство. По отношение на това дали ищците предявили настоящият иск попадат в кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди вследствие настъпилата в процесното ПТП смърт на лицето П.Н., съдът намира следното: Обезщетението по чл. 52 ЗЗД в хипотезата на смърт на пострадалия овъзмездява главно загубата на морална опора и подкрепа понесени от увредените в следствие на увреждането. Лицата, които имат право на обезщетение по цитирания член за неимуществени вреди в случай на причинена при деликт смърт са определени по задължителен за съдилищата в Република България начин с приети от Пленума на Върховния съд постановления. Воден от установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, Пленумът на ВС е въвел ограничителни критерии като е счел, че справедливостта налага да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди само в полза на най - близките на пострадалия, за които нормално се предполага, че поради степента на родствена и житейска близост действително търпят морални болки и страдания по повод неговата загуба. Първоначално с ППВС №4/1961г. кръгът на правоимащите е сведен до съпрузите, децата и родителите на починалия. Впоследствие с ППВС № 5/1969г. е признато право на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и на взето за отглеждане и осиновяване от починалия, но все още неосиновено дете, както и на лицето, с което починалия е съжителствал трайно на съпружески начала. Включването на тези лица в кръга на правоимащите по чл. 52 ЗЗД е мотивирано със съображения, че създадените между тях и починалия емоционални и житейски отношения наподобяват биологичната връзка родител-дете и връзката между съпрузи и е справедливо те да бъдат възмездени за претърпените неимуществени вреди. За да се преодолеят споровете в практиката, Пленумът на ВС е приел Постановление № 2/30.11.1984 г., в което е изразил категорично становище, че изброяването в Постановления №4/1961 и №5/1969г. на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт е изчерпателно, поради което е недопустимо техният кръг да бъде разширяван чрез присъждане на обезщетение в полза на други лица, които по причина на родствена или житейска близост с починалия също търпят морални болки и страдания от загубата му. В конкретния случай от представеното удостоверение за наследници изх. № АО -08-881 от 18.09.2014г., издадено въз основа на Акт за смърт № 0132/16.09.2014г. се установява, че едИ.твения законен наследник на починалия при ПТП П.Н. е неговата майка – ищцата С.И.Н.. Относно основателността на предявения от тази ищца иск по чл. 226 от КЗ /отм./ не е формиран спор между страните, тъй като същата е родител на загиналия П.Н. и съобразно Постановление № 4/25.05.1961 г. на Пленума на ВС е сред кръга лица, имащи право на претенция за обезвреда на неимуществени вреди претърпени от неговата смърт. От показанията на разпитания по делото свидетел Ф.Б. се установи, че същата се познавала с майката на починалия П.Н. от дълги години. Тя била тази, която я уведомила, че синът й е починал. Като разбрала за това майка му припаднала и се наложило да бъде извикан фелдшер, за да й постави инжекция. Свидетелката излага още, че за С. това било голяма трагедия, тъй като преди това тя била загубила съпруга си и единия си син, а П. бил второто дете, което губила. След смъртта на съпругът си тя била претърпяла тежки операции и инфаркт, като през цялото време за нея полагал грижи синът й П.. Според свидетелката отношенията между майката и сина били много близки, тъй като те били неразделни и между тях нямало неразбирателство. Живеели бедно и много си помагали. И до днес С.Н. не можела да превъзмогне загубата му и често плачела за него, нямала желание й да общува с други хора и винаги била тъжна. По отношение на направеното от ответника възражение, че другите двама ищци Т.Й. и Л.Й. не спадат към кръга лица имащи право на обезщетение от деликт, съдът намира, че същото се явява неоснователно. По делото няма спор, че тези лица не са наследници по закон на починалия, но от събраните гласни доказателства се установи, че същите са изградили трайни близки отношения с него приживе. От показанията на разпитаната по делото свидетелка Ф.Б. се установи, че починалият живеел в едно домакИ.тво както с майка си, така и с Т., от която имал дете Л.. Въпреки, че детето се родило в гр. София, където живеели родителите на Т., впоследствие майка му го довела при баща му и баба му, като до смъртта му всички живеели заедно. Свидетелката незнае дали момиченцето е било припознато, но П. го имал за свое дете. От показанията на свидетеля М.Т., приятел на починалия се установи, че от 2011г. познава жената и дъщеричката на П., тъй като те оттогава съжителствали заедно на семейни начала и отглеждали заедно момиченцето. Били в много добри отношения и често си ходили на гости. Заявява, че всички заедно с майката на П. живеели в едно домакИ.тво. Първоначално, тъй като детето се родило в София, един, два месеца живели с майка му там и после се прибрали да живеят при П.. Той приел детето много добре и го наричал „злато“ и „слънце“. Впоследствие детето започнала да се обръща към него с думата „татко“. Свидетелят твърди, че приятелят му имал намерение да я припознае и търсил от него съдействие да му препоръча някой към когото да се обърне по този въпрос, но го отлагал защото нямал финансова възможност за това. Никога между Т. и П. не е имало спорове за детето, тъй като П. бил убеден, че детето е негово. Излага, че в деня на смъртта на приятеля си бил в неговия дом и станал свидетел на това как Т. се сринала психически, гледала в една точка и постоянно плачела, като не можела да повярва, че едИ.твената й опора в живота вече я няма. Не знаела как ще продължи да живее. На детето, което постоянно питало за баща си била обяснила, че е отишъл на небето. Според свидетеля след инцидента Т. станала затворена и не можела да превъзмогне загубата на П., като до 40-тия ден след смъртта му продължила да живее в къщата му, а след това се преместила при баба си в Кнежа, като към настоящия момент живеела при родителите си в София. Свидетелят твърди, че някъде от около 2011г. Т. и П. са заживели заедно, преди още да се роди детето. Запознали се били чрез общи познати още през 2008, като отношенията им станали по - близки около 2010г. Освен това сочи, че Т. е ходила при родителите си на гости за ден – два /събота и неделя/, но предимно живеела в къщата на П.. По делото по искане на третото лице – помагач във връзка с насрещно доказване за липсата на връзка между ищцата Т.Й. и пострадалия е допуснат до разпит свидетеля К.И.. От неговите показания се установи, че е работил заедно с починалия от около една година преди да смъртта му. Не знаел от кога П. живеел с Т. и от кога двамата се познавали, но бил разбрал, че тя първоначално била в София при родителите си и после се върнала при него. Няколко дни след смъртта на П. тя продължавала да живее в къщата му. По отношение на детето свидетелят споделя, че е знаел, че то не е припознато, но П. обмислял да направи тестове и да го припознае. Към него той се отнасял като към свое дете. От събраните по делото гласни доказателства, разгледани поотделно и в тяхната съвкупност и непротиворечивост, съдът намира, че между ищците Т.Й., Л.Й. и починалия П.Н. приживе са били изградени отношения като между съпрузи, и като между родител и дете. Установи се, че въпреки, че между Т.Й. и починалия не е имало сключен граждански брак, същите са изградили помежду си такива трайни отношения, каквито има между съпрузи. Те са живеели на съпружески начала от около 3 години, като заедно полагали грижи за детето Л.Й.. Като съобрази свидетелските показания, резултат от лични впечатления на свидетелите, както и натрупани в резултат на постоянните им контакти с пострадалия, които не бяха опровергани от други доказателства, съдът приема за установено по делото, че ищцата Т.Й. и загиналият на достатъчно зряла възраст са взели решение да заживеят заедно на съпружески начала с планове за общ семеен живот. Тъй като липсват доказателства в обратния смисъл, то съдът приема, че това решение не е мимолетно и необмислено, а е било сериозно, като се има в предвид и обстоятелството, че заедно са поели сериозната отговорност да отглеждат дете. По делото не се спори, че ищцата Л.Й. не е наследник по закон на П.Н., доколкото същият не е вписан като неин родител в удостоверението за раждане и не я е припознал приживе. От показанията обаче и на тримата разпитани по делото свидетели, се установи, че починалият е считал детето за свое, като го е приемал много добре и го е наричал „злато“ и „слънце“. Впоследствие и самото дете се е обръщало към него с думата „татко“. Свидетелите М.Т. и К.И., които са били близки със загиналия твърдят в показанията си, че той е имал намерение да припознае детето, обмислял е да направи тестове и е търсил съдействие да му бъде препоръчан някой към когото да се обърне по този въпрос, като го е отлагал едИ.твено по финансови съображения. Съдът изцяло кредитира показанията на всички свидетели, тъй като те са резултат от регулярните им лични впечатления и същевременно не са заинтересовани от изхода на делото. Освен това не без значение е и факта, че в представеното удостоверение за раждане № 110900/02.08.2011г. на ищцата Л.Й. вписаната като майка е ищцата Т.Й., като липсва вписване на името на бащата. Вместо това е отбелязано, че той е неизвестен /т.е. детето е с неустановен произход/. При така установеното и като съобрази липсата на твърдения и доказателства, че друго лице е биологичен баща на детето Л.Й., или че някой друг се е грижел за него /освен майката/, съдът приема, че ищцата Л.Й. е отглеждана от самото си раждане от починалия при ПТП П.Н., като между него и детето са били изградени трайни отношения на близост и чувства като между баща и дъщеря. Въз основа на така установеното, съдът приема, че и тези две ищци са сред кръга на лицата, имащи право на претенция за обезвреда от смъртта на пострадалото лице, съобразно Постановление № 2/30.11.1984г. на Пленума на ВС, а заявените доводи на ответника в обратния смисъл се явяват неоснователни. С оглед наведеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат следва да бъде изследван въпроса налице ли е съпричиняване от пострадалото лице при настъпване на вредоносния резултат, с оглед евентуалното намаляване на дължимото обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съпричиняване е налице, когато със своето поведение на пътя, пострадалият, като участник в движението на пътищата и в нарушение на правилата за движение е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с което то обективно да е способствало за настъпването на вредите /Решение 99/08.10.2013 г. по т.д. 44/2012 г. на ВКС, Второ ТО; Решение 98/24.06.2013 г. по т.д. 596/2012 г. на ВКС, Второ ТО/. В настоящия случай, ответникът е направил възражение за съпричиняване, като се е позовало на обстоятелството, че пострадалият при пътно – транспортното произшествие П.Н. не е бил с поставен предпазен колан, поради което същият е получил телесни травми несъвместими с живота. Безспорно от представения по делото фотоалбум се установи, че починалият в момента на пътния инцидент се е возил на предната дясна седалка на лекия автомобил „Дачия“, модел „Логан“. Предвид механизма на ПТП, отворената въздушна възглавница и данните на нараняванията според вещото лице, изготвило съдебно-медицИ.ката експертиза не може да се направи извод относно това дали пострадалият е бил с правилно поставен предпазен колан. Заключението, обаче е категорично, че дори и с правилно поставен предпазен колан, пострадалият би получил същите по вид, степен и характер увреждания. Разпитано в с.з. от 02.06.2016 г., вещото лице е уточнило, че при такъв механизъм на ПТП и с поставен обезопасителен колан може да настъпи разкъсване на аортата, което е и водещата причина за настъпването на смъртта на пострадалия. От самото разкъсване на тялото и отваряне на въздушната възглавница се осъществява удар в областта на гръдния кош и аортата се разкъсва. Съдът кредитира изцяло така даденото заключение, тъй като същото е компетентно, обективно и изготвено въз основа на специалните познания на вещото лице. С оглед на това, съдът намира, че в конкретния случай не може да бъде прието, че е налице твърдяното от ответната страна противоправно поведение от страна на починалото лице разбирано като нарушение на нормативните правила, което да е довело до настъпване на вредоносния резултат, поради което и не е налице съпричиняване от негова страна на този резултат. Относно размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 45 вр. с чл. 51 и чл. 52 ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случаите на увреждане пострадалият понася страдания, които пораждат за него правото да търси обезщетение за неимуществени вреди. При причиняване на смърт на пострадалия, неговите най - близки по пряка линия и по съпружеска линия, съответно и лицата, с които е изградил такива отношения, понасят неимуществени вреди. За определянето размера на обезщетението, доколкото неимуществените вреди по своя характер са негативни преживявания в резултат от въздействието на определен факт върху физическата и психо-емоционалната сфера на индивида, следва да се съобразят депозираните по делото гласни доказателства. От показанията на разпитаните свидетели се доказа в условията на пълно и главно доказване наличието на близки и топли отношения между ищците и починалото лице. Те не могат да приемат и преживеят загубата на най-близкия си и обичан от тях човек, както и факта, че той никога вече няма да е сред тях. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил възможност на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърдено в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. По размера на обезщетение за ищцата С.И.Н., съдът приема, че от събраните по делото доказателства се установи, че между нея и синът й – П.Н., загинал в изключително млада и активна възраст /24 години/, е имало силна връзка между родител и дете, изпълнена с взаимно чувство на обич, уважение, подкрепа и опора. Въпреки, че живеели бедно между тях нямало неразбирателство, а напротив взаимно си оказвали помощ. Ищцата преживяла изключително тежко нелепата и жестока загубата на сина си, който бил единственото й дете, тъй като преди това била изгубила другия си син и съпруга си. За тези обстоятелства съдът изцяло кредитира показанията на разпитаната по делото свидетелка Ф.Б., тъй като същите са в резултат на личните й непосредствени впечатления на свидетелката върху емоционалната сфера на ищцата. При така установеното съдът приема, че личните отношения между ищцата и синът й са били изградени на основата на взаимна привързаност, морална подкрепа, емоционална близост, поради което и като съобрази социално - икономическите условия и лимитите на сумите по застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на настъпване на пътната злополука, справедливо обезщетение за претърпените от тази ищца вреди е в размер на 100 000 лева. За тази част искът с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ е основателен и доказан и следва да бъде уважен, като в останалата му част за разликата до 200 000 лева, следва да бъде отхвърлен, като неоснователен. При определяне размера на обезщетението за ищцата Т.П.Й. съдът приема, че от доказателствата по делото беше установено, че между нея и загиналият 24 годишен П.Н., е имало връзка като между съпрузи, изпълнена с взаимно чувство на обич. Същата е понесла тежко загубата на своя партньор в живота, като не знаела как ще се справи за напред без неговата морална и материална опора. При определяне на справедлив размер на обезщетение за претърпените от ищцата вреди вследствие на загубата на човека, с който е съжителствала на съпружески начала, съдът отчете продължителността на това съжителство и младата възраст на ищцата Й., поради което намира, че справедливият размер на обезщетението в този случай следва да бъде до сумата от 50 000 лева, като за останалата претендирана част за разликата до 200 000 лева, искът следва да бъде отхвърлен. По отношение на претенцията на ищцата Л.Й., действаща със съгласието на своя законен представител и родител Т.П.Й., за обезщетение на неимуществени вреди настъпили в резултат от загубата на човека, който е полагал грижи за нейното отглеждане и възпитание още от най – ранна възраст, съдът намира следното: от събраните по делото гласни доказателства се установи, че починалото лице е било изградило пълноценни отношения с ищцата, каквито са отношенията между родител и дете. Връзката между тях е била изпълнена с взаимна привързаност и обич, като детето се е обръщало към него с думата „татко“, а той от своя страна я наричал „злато“ и „слънце“. От показанията на разпитаните свидетели беше установено, че приживе пострадалият П.Н. се е отнасял към детето като към свое и дори е имал намерение да го припознае. В тази връзка съдът намира, че безспорно беше установено изразеното намерение от страна на пострадалия да припознае детето, но поради липсата на възможност за това не го е осъществил преди настъпването на внезапната му смърт. Същевременно това по никакъв начин не му е попречило да полага три години грижи за детето, които са направили впечатление и на разпитаните по делото свидетели. Настоящият съдебен състав приема, че сумата от 70 000 лева в пълна степен отговаря на критерия за справедлива компенсация за претърпените от ищцата неимуществени вреди. В останалата за разликата до 200 000 лева искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен. Съдът намира, че определените по-горе обезщетения за претърпените от тримата ищци неимуществени вреди за съобразени, както с принципа заложен в чл. 52 ЗЗД, така и с принципа за забрана на обогатяването на пострадалите. По делото ответникът е направил възражение относно присъждането на лихва за забава от датата на събитието като счита, че такава се дължи от датата на уведомяването му. Съгласно разпоредбата на чл. 223, ал. 2 КЗ /отм./ системно разположена в Глава 20 „Застраховане на гражданска отговорност” и съдържаща общите правно норми, приложими към всички видове застрахователни договори, покриващи риска от възникване на отговорност на застрахования за обезщетяване на причинени вреди, което включва и застраховката „гражданска отговорност на автомобилисти” застрахователят заплаща обезщетение за вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, както и за лихви за забава, когато застрахования отговаря за тяхното плащане. В настоящия случай застрахованото при ответника лице – деликвент отговаря за мораторни лихви върху обезщетението за причинени вреди от деликт от момента на увреждането, на основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В подкрепа на посочения извод е разпоредбата на чл. 268, т. 10 КЗ /отм./, системно разположена в Глава 24 „Задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилисти” и уреждаща правния режим на този вид застрахователен договор, която предвижда изрично, че застрахователят не заплаща обезщетение за лихви, освен в случаите на чл. 223, ал. 2 КЗ /отм./, т.е. освен в случаите, когато застрахованото лице – деликвент отговаря за тяхното плащане, която отговорност, както беше посочено, възниква от датата на деликта с оглед изричната разпоредба на чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Израз на обективираната в посочените разпоредби изрична воля на законодателя застрахователят да отговаря за обезщетението за забава от момента, от който отговаря и деликвента в настоящия случай е и разпоредбата на чл. 227, т. 2 КЗ /отм./, която предвижда, че застрахователят по застраховки за гражданска отговорност има право на регрес срещу застрахования за платените лихви за забава, съответстващи на периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаването за събитието по чл. 224, ал.1 КЗ /отм./, или до датата на предявяване на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Предвид горното и с оглед системното тълкуване на разпоредбите на чл. 268, т. 10, чл. 223, ал. 2 и чл. 227, т. 2 от КЗ /отм./, съдът намира, че отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност на автомобилисти” като функционално обусловена от отговорността на деликвента обхваща и мораторната лихва за забава, дължима от датата на застрахователното събитие – в случая от датата на увреждането. По въпроса за началния момент, от който застрахователят дължи лихва за забава върху обезщетението за неимуществени и имуществени вреди е налице и задължителна съдебна практика, намерила израз в - Решение № 45/15.04.2009г. по т.д.№ 525/2008г. на ВКС, Решение № 126/02.10.2009г. по т.д.№ 290/2009г. на ВКС и др. Моментът, от който застрахователят изпада в забава за плащане на обезщетение за вреди, от който дължи обезщетението за забавено плащане по чл.86, ал.1 ЗЗД, е датата на увреждането, съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД, тъй като отговорността на застрахователя, която произтича от застрахователен договор, е функционално обусловена от отговорността на прекият причинител на увреждането, затова застрахователят отговаря за всички причинени вреди и при същите условия, при които отговаря прекият причинител. В случая, дължимата от ответника лихва върху определените от съда обезщетения за причинените неимуществени вреди, следва да се присъди от датата на настъпване на увреждането – 15.09.2014 г. По отношение на разноските. С оглед на предявения материален интерес в общ размер на 600 000 лева, минималният размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищците адв. Ч., съобразно правилото на чл. 38 от ЗА вр. с чл.7 от Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения би бил 6 176, 66 лева за всеки един от поотделно, при пълно уважаване на иска. Съобразно уважената част от иска в полза на процесуалния представител следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 6 794, 33 лв. В полза на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени разноски в размер на 247 лева, както и на основание чл.78, ал. 8 ГПК вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения - юрисконсултско възнаграждение в размер на 11 735, 67 лева, съразмерно на отхвърлената част от исковете. Ответникът на основание чл. 78, ал.6 от ГПК следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 8 800 лв., представляваща държавна такса, както и разноски в размер на 110 лв., съразмерно с уважената част от исковете. На основание чл.78, ал.10 от ГПК на третото лице – помагач не се дължат разноски. Мотивиран от горното, Софийски градски съд