Решение № 3597 от 4.8.2023 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 7897/2023 г.

Предявен е иск по чл.7, пар.1, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004г. Безспорни са между страните обстоятелствата за сключения между тях договор за въздушен превоз, закъснението на полета и пораждането на право на ищцата на обезщетение в искания размер. С оглед изложеното следва да се уважи искът като основателен и да се признае дължимостта на главното вземане. Като законна последица от уважаване на иска, следва да се установи дължимостта и на законната лихва от подаване на заявлението – 7.10.2022г. до окончателното плащане. Възраженията на ответника в тази връзка са преклудирани, тъй като са неведени след срока за отговор на исковата молба. Освен това са и неоснователни, тъй като изискванията на чл.135 ЗГВ се отнасят до формата на пълномощното при предявяване на претенции пред превозвача и пред Главна дирекция "Гражданска въздухоплавателна администрация". Със заявлението по чл.410 ГПК се предявяват претенциите по съдебен ред и не се прилагат правилата на чл.135 ЗГВ. В този случай важат правилата на ГПК, съгласно които е достатъчно обикновено писмено пълномощно в полза на адвокат, като ГПК не поставя ограничения дали адвокатът ще бъде упълномощен пряко от заявителя или посредством преупълномощаване от трето лице. Отношенията между ищцата и АвиоХелп са материалноправни и основани на договора за поръчка, съчетан с упълномощителна сделка и права за преупълномощаване на адвокат за представителство пред съда. Това е сторено, като и двете пълномощни са надлежно подписани. Пълномощното към АвиоХелп е подписано от заявителката, изготвено е копие на пълномощното, което е заверено като вярно с оригинала от адвоката и тази заверка е подписана с КЕП, както изисква 183, ал.2 ГПК. Пълномощното, с което АвиоХелп преупълномощава адвоката да подаде заявлението също е подписано от управителя на дружеството, представено е копие на това пълномощно и за верността му с оригинала има положен КЕП от адвоката. Освен това, с изрично изявление от ищцата в исковото производство са потвърдени всички действия на адвоката. От всичко изложено следва, че упълномощаването е надлежно за представителство пред съд, това е преценено и от заповедния съд, който е издал заповедта и с оглед дължимостта на главното вземане, се счита, че с подаване на заявлението длъжникът е поставен в забава и се дължи и законната лихва. Искът, ведно със законната лихва от подаване на заявлението е основателен. При този изход от спора право на разноски има ищецът. Не се приемат доводите на ответника, че не е станал повод за завеждане на делото. Страните не спорят, че преди завеждане на заповедното производство, ищцата е предявила претенцията си извънсъдебно чрез АвиоХелп, като представеното в тази връзка пълномощно не е било с нотариална заверка на подписа, като отговор от ответника не последвал. Както и самият ответник сочи, правилата на чл.135, ал.2 и ал.3 ЗГВ са създадени за защита правата на пътниците, за да се обезпечи, че същите няма да бъдат измамени от компаниите за защита правата на пътниците. При това положение и независимо дали чл.135, ал.2 и ал.3 ЗГВ се отнасят за формата на пълномощното при закъснял полет, правилата на доросъвестността са изисквали, щом ответникът е получил претенция от пътник, за който признава, че дължи обезщетение, но е имал изисквания към представителната власт, е следвало да изясни този въпрос, като даде възможност на ищцата да представи пълномощно, съответно на тези изисквания. Дори нормата на чл.132 ЗГВ, която увежда извънсъдената процедура по предявяване претенциите на пътниците срещу превозвачите, предвижда, че в случай на липса на доказателства към рекламацията, превозвачът е длъжен да уведоми и да определи срок не по-малък от 7 дни, в които рекламанта да отстрани нередовностите. Превозвачът, знаейки, че дължи обезщетение на ищцата, и получавайки претенция от нейно име, не е бил добросъвестен, като е бездействал, вместо да уведоми ищцата за отстраняване на констатираните от него нередовности по пълномощното. По този начин е ограничил правата на пътниците, позовавайки се на нормата на чл.135, ал.2 и ал.3 ЗГВ, създадена именно в защита на тези права. Поради изложеното, съдът не е съгласен с тезата, че ответникът не е станал повод за завеждане на иска. Ищцата е поискала разноски, както следва: 25 лв. за държавна такса и 350 лв. за адвокатски хонорар в заповедното производство и 25 лв. за такса и 500 лв. за хонорар в исковото производство. Всички тези разноски са доказани, освен хонорара в исковото производство, който е доказан до размер на 400 лв., доколкото в договора за защита и съдействие е посочено, че са изплатени 400 лв. Тази сума отговаря и на минималния адвокатски хонорар в исковото производство. Под минималния размер е и адвокатското възнаграждение в заповедното производство. Поради изложеното в полза на ищцата ще се присъдят разноски, както следва: по 25 лв. за държавна така в заповедното и в исковото производство и съответно 350 лв. и 400 лв. за адвокатски хонорар. Така мотивиран, съдът: