Решение № 866 от 19.3.2025 г. на Административен съд - Русе по дело № 1005/2024 г.

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК. Образувано е по касационна жалба от „Тир паркинг Русе“ ООД, със седалище в гр.София, чрез законен представител, против решение № 456/01.10.2024г., постановено по АНД № 2318/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдено НП № 729444-[рег. номер](10.10.2023г. на началник отдел „Оперативни дейности“ Варна в ГД „ФК“, с което на „Тир паркинг Русе“ ООД, на осн.чл.185, ал.2 от ЗДДС, е наложена имуществена санкция в размер на 700лв. Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяната на въззивното решение и постановяване на друго, с което НП да бъде отменено. Претендира се присъждането на направените по делото разноски пред първата съдебна инстанция. Ответникът по касационната жалба – началник отдел „Оперативни дейности“ Варна в ГД „ФК“, чрез процесуален представител, оспорва жалбата.Прави искане да се остави в сила решението на РРС. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Касационният състав, след извършена служебна проверка за валидността и допустимостта на решението, предмет на касационната проверка, на осн.чл.63в ЗАНН вр.с чл.218, ал.2 АПК, констатира следното. Оспореното решение е валидно, но недопустимо, тъй като е постановено при липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост – право на жалба. На 15.11.2023 г. дружеството е подало жалба срещу Наказателно постановление № 729994-[рег. номер]/10.10.2023 г. на началник на отдел „Оперативни дейности“ – Варна. Имуществена санкция е била наложена за нарушение на разпоредбата на чл.27, ал. 1, т.2 от Наредба Н-18/13.12.2006г. на МФ вр.с чл.118, ал.4, т.1 от ЗДДС. Наложената имуществена санкция е в размер на 700 лева и с обжалваното НП на дружеството не е наложено друго административно наказание, както и не са отнети вещи в полза на държавата. В текста на наказателното постановление е посочено още, че на осн.чл.79б от ЗАНН, в случай че нарушителят не желае да обжалва наказателното постановление, в частта относно наложената санкция, може да заплати в 14-дневен срок от връчване на наказателното постановление 80 на сто от нейния размер, освен ако специален закон предвижда намален размер на глобата. На отделен ред е посочено, че за плащане на задължението в намален размер и при наличие на други изискуеми задължения е необходимо да бъде подадено заявление по чл. 169, ал. 4, вр. ал. 5 от ДОПК. На следващ ред е посочено, че наказателното постановление влиза в сила в частта относно наложената санкция от датата на плащането. Наказателното постановление е било редовно връчено на дружеството на 02.11.2023 г. Пред районния съд е било представено копие от уведомление от дружеството до наказващия орган във връзка със заповед за прилагане на принудителна административна мярка от 10.10.2023 г. и 9 броя наказателни постановления, измежду които и обжалваното (№ 2). Представено е и копие на платежно нареждане за заплатената сума в размер на 700 лева от дата 07.11.2023г. като в основанието за плащане е изписан номерът на обжалваното пред РС наказателно постановление. Предмет на съдебна проверка по реда на ЗАНН може да бъде само невлязъл в сила санкционен акт (арг. чл. 59, ал. 2 ЗАНН). Правната норма на чл. 64 от ЗАНН, регламентира за наказателните постановления, че те влизат в сила когато не подлежат на обжалване, не са били обжалвани в законовия срок, били са обжалвани, но са били потвърдени или изменени от съда. До влизане в сила на измененията на ЗАНН от 23.12.2021 г., беше уредена правна възможност и респ. допустимо да се обжалва НП и същевременно да се заплати наложената глоба или имуществена санкция. С изменение на закона, ДВ, бр. 109/2020 г., в сила от 23.12.2021 г., в чл.79б, ал. 1, изр. първо от ЗАНН, независимо че систематичното място на този норма следва да е сред тези, посочени в чл. 64 от ЗАНН, се предвижда, че наказателното постановление влиза в сила в частта, относно наложената глоба, от датата на плащането, като идентичен текст е бил възпроизведен и в обжалваното наказателно постановление. Настъпването по силата на закона, като резултат от извършеното плащане на наложената имуществена санкция, на тази правна последица, влизане в сила на наказателното постановление в тази част, преклудира правото на жалба на наказаното лице, поради което възпрепятства разглеждане на спора пред въззивната инстанция по същество. Наказаното дружество вече не е носител на правото на жалба срещу НП в тази част, поради което липсва абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на жалбата. Тези изменения на закона дават възможността наказаните лица да признаят извършване на нарушението като до определен срок заплатят частично в привилегирован размер наложената глоба или имуществена санкция, а в случай, че се касае за няколко извършени нарушения и няколко наложени наказания с едно и също НП, в частта, извън имуществената санкция, следва съдът да пристъпи към разглеждане на спора в съкратено съдебно производство по чл. 63б, вр. чл. 79б, ал. 3 от ЗАНН (виж подробните мотиви към Проект на ЗИДЗАНН – сигнатура 002-01-30/23.07.2020). От съвкупния анализ на чл.79б, ал.3 ЗАНН във вр.с ал.1 и ал.2 от същата норма, който предвижда, че когато с наказателното постановление е наложено и друго по вид административно наказание, наред с глобата, или са отнети вещи в полза на държавата, то подлежи на обжалване само в частта относно размера на кумулативното наказание, разпореждането с веществените доказателства, отнемането на вещи в полза на държавата и присъденото обезщетение по реда на чл. 63б, следва правния извод че в този случай НП влиза в сила и по отношение на установеното административно нарушение, което е основанието за налагане на имуществена санкция, тъй като по чл.79б, ал.3 ЗАНН може да се обжалва само размера на кумулативното наказание. Разпоредбата урежда, че въпросът дали е извършено нарушение не подлежи на съдебен контрол, тъй като в тази част /установяване дали е извършено адм.нарушение/НП също е влязло в законна сила. Спорният въпрос по делото е: заплащането на глоба/имуществена санкция 1/ в размер по-висок от 80%, но 2/ в срока по чл. 79б, ал. 1 от ЗАНН преклудира ли правото на жалба срещу НП, респективно обосновава ли надлежно сезиране на въззивния съд с допустима жалба? Съобразно цитираната ал. 1 на чл.79б ЗАНН в случай че нарушителят не желае да обжалва наказателното постановление в частта относно наложената глоба, може да заплати в 14-дневен срок от връчване на наказателното постановление 80 на сто от нейния размер, освен ако специален закон предвижда намален размер на глобата. Така правно уредена, хипотезата на правната норма урежда безусловен частичен отказ от страна на наказващия орган да изпълни наложената санкция с имуществен характер срещу насрещното определено поведение на наказания субект по частично ѝ заплащане в точно определен срок, въздигнато в необоримата презумпция, че нарушителят признава нарушението или желае да осуети пълното изпълнение, като и в двата случая се цели своевременно изпълнение на 80% от размера на санкцията. Отказът е безусловен, по отношение на санкционираното лице и според новите разпоредби на ЗАНН не се поставят други изисквания, чието неизпълнение да доведе до събиране на остатъка от 20% до пълния размер – със заплащането на този редуциран размер санкцията се счита за изпълнена и остатъкът не подлежи на събиране при никакви обстоятелства. Изборът на наказаното лице да се ползва от създадената правна възможност обвързва наказващия орган да приеме изпълнението само в редуцирания размер, поради тази причина заплащането в по-висок и вече недължим размер не обосновава право на жалба. Разпоредбата на ал. 1 не внася допълнителни условности, каквито се твърдят от частния жалбоподател. Така с влизането в сила, съобразно изричния законов текст, на обжалваното НП в тази му част и от тази дата (на плащането) се погасява правото на жалба защото на разглеждане подлежат само невлезлите в сила актове от сочената категория. Плащане в по-висок размер също така би могло да се дължи и на грешка или объркване от страна на платеца. Това разбиране е възприето и в правилото на ал. 2, изр. второ, което предвижда, че дори и при подаване на жалба срещу законосъобразността на наказателното постановление, то заплащането на санкцията в сочения в ал. 1 срок също води императивно до прекратяване на съдебното производство. По аргумент от противното допустимостта на оспорването следва да се зачете само ако глобата/имуществената санкция е платена (но в пълен размер) след изтичане на специалния 14-дневен срок по ал. 1 и това действие се предхожда от навременно подадена жалба. В настоящия случай, както се каза по-горе, наказателното постановление е било връчено на 02.11.2023 г., а заплащането на имуществената санкция е било направено в срока по чл. 79б, ал. 1 от ЗАНН. Действително, в наказателното постановление е посочено, че за плащане на задължението в намален размер и при наличие на други изискуеми задължения е необходимо да бъде подадено заявление по чл. 169, ал. 4, вр. ал.5 от ДОПК. Разпоредбата на ал. 4 указва, че за публичните задължения, установявани от Националната агенция за приходите, до започване на принудителното им събиране, длъжникът заявява по ред и начин, определени със заповед на министъра на финансите, вида на задълженията, които иска да погаси. С ал. 5 обаче е предвидено изключение, с което се приема, че в случаите по ал. 4 с постъпила сума се погасява задължението от съответния вид, срокът за внасяне на което изтича най-рано към датата на плащането, освен ако в закон, какъвто се явява ЗАНН, не е предвидено друго. По смисъла на новите разпоредби на ЗАНН заплащането на санкцията при посочените по-горе условия има за последица влизането в сила на наказателното постановление в тази му част. Ето защо не е необходимо извършването на последващи действия от страна на наказаното лице или допълнително произнасяне от страна на наказания орган. Следва да се съобрази и че при колизия на (процесуални в случая) норми, издадени от един и същ орган, но в различно време, предимство имат нормите на по-новия акт - "Lex posterior derogat priori" (в този смисъл вж. и решение № 3912/02.04.2024 г. по адм. д. № 9451/2023 г. на ВАС и др.) Предмет на наказателното постановление е само наложена имуществена санкция, поради което редът, визиран в чл. 79б, ал. 3 от ЗАНН е неприложим. Целта на привилегията на закона е да може да се ползва именно в срока на обжалване на окончателния акт на наказващия орган, с който се слага край на извънсъдебната фаза на производството. В този срок санкционираното лице следва да извърши преценка дали да обжалва санкционния акт на администрацията или да заплати наложената му глоба или имуществена санкция, а в последния случай – да обжалва акта в останалата му част, но само ако има и допълнителна санкционна последица. По изложените съображения наказаното дружество не е било носител на правото на жалба срещу НП в тази част, поради което решението на РРС е постановено при липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на жалбата, поради което е недопустимо. Определение № 2059/02.07.2024г. по ЧКАНД № 526/2024г. на АС Русе, с което е отменено протоколно определение № 333/07.02.2024г. по АНД № 2318/2023г. на РРС е делото е върнато на РРС на същия състав, за да продължи процесуалните действия, съгласно чл.63в ЗАНН вр.с чл.235, ал.2 АПК, е задължително за по-долния съд. Настоящият касационен състав дължи самостоятелна преценка по допустимостта на образуваното пред РРС съдебно производство, тъй като от една страна следи служебно за допустимостта на оспореното съдебно решение, като следва да отговори на въпроса дали исканата от РРС правна защита е била дължима и следвал ли е съдът да се произнесе със съдебно решение по същество на правния спор. От друга страна актовете, с които съдът се произнася по условията за допустимост на процеса, са с процесуален характер и по разрешения с тях процесуален въпрос – дали поисканата защита е допустима, или не, сила на пресъдено нещо не се формира. Както е прието в теорията и практиката силата на пресъдено нещо се формира по материалноправния въпрос, по който съдът се е произнесъл в решението си в неговите обективни и субективни граници. По изложените съображения решението на РРС следва да се обезсили и производството следва да се прекрати. При този изход на делото претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на ответната страна за настоящата инстанция е основателна и следва да бъде уважена в хипотезата на чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН, в размер на 100лв., на основание чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран и на основание чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.221, ал.3 и чл.63д, ал.4 ЗАНН, съдът