Решение № 4665 от 7.6.2016 г. на Софийски градски съд по дело № 7662/2014 г.

Производството по този иск следва да бъде прекратено. По допустимостта на кумулативно съединения иск за прогласяване нищожността на процесната договорна ипотека поради противоречие на закона и евентуално съедините с него искове за прогласяване нищожността й на други три основания, настоящият състав намира следното: Безспорно е в съдебната практика, че наличието на правен интерес е положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, като поначало правен интерес имат носителите на материални права, засегнати от правния спор, а по изключение установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК може да предяви и лице, което не е субект на правоотношението, предмет на иска, но е носител на права, които зависят от спорното правоотношение, като ищецът трябва да има правен интерес – пряк или евентуален. Ето защо допустими са установителни искове за прогласяване нищожност на сделка, предявени от лице, което не е страна по сделката, но решението по делото ще се отрази върху неговата правна сфера /решение №706/10 по гр.дело № 1394/2009 г. на ВКС, IV Г.О., постановено в производство по чл.290 от ГПК/. В настоящия случай твърдението на ищеца е, че е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот по давност, при което съдът намира, че за него е налице правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо, че ипотека, учредена върху собствения му недвижим имот, е нищожна. Това произтича от самия характер на ипотечното право като тежест, която обременява имота и съответно ограничава ищеца при упражняването на абсолютното му право на собственост. Принципът е, че правният интерес от предявяването на иска съдът преценява въз основа на изложените от ищеца твърдения в исковата молба, като в конкретния случай твърденията на ищеца обосновават правния му интерес от посочените искове, с оглед заявеното придобиване на правото на собственост по давност. Предвид особеностите на конкретния случай, съдът намира, че приложение следва да намерят принципните положения, изведени от ВКС в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС. Макар и изведени във връзка с въпроса са наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, изводите са приложими във всеки случай, когато трето за материалното правоотношение - предмет на спора - лице, е носител на право, което може да се окаже засегнато от спорното, следователно има правен интерес да отрече неговото съществуване. Ето защо, приложимо в конкретния случай е правилото, изведено в горепосоченото тълкувателно решение, че въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията, защото в противен случай би се стигнало до защита на едно несъщесвуващо право. На практика, това означава, че допустимостта на исковете съдът проверява първо, въз основа на изложените твърдения в исковата молба относно наличието на такова право у ищеца, което е засегнато от спорното материално право, по което ищецът не е страна, по такъв начин, че той има правен интерес от установяване на нищожността на правопораждащото го основание, а оттам и несъществуването на самото право. При оспорване от насрещната страна обаче, ищецът следва да докаже /следователно съдът е длъжен да осигури процесуална възможност за събиране на доказателства/, че е носител на такова право, обосноваващо правния му интерес и ако не успее да стори това, съдът следва да прекрати производството като недопустимо, поради липса на правен интерес, а не да се произнася по съществото на иска. Налице е същински „процес относно процеса“, в който съдът събира доказателства относно правния интерес на ищеца. По настоящото дело, интересът на ищеца се извежда от твърдението му, че е собственик на процесния недвижим имот по давност. Както съдът вече посочи, ако това действително е така, то ищецът има правен интерес от предявените установителни искове за нищожност на учредената върху собствения му недвижим имот ипотека. Ответникът оспорва ищеца да е собственик на недвижимия имот. Следователно, за да пристъпи към разглеждане на исковете по същество, съдът първо следва да провери дали ищецът е придобил правото на собственост върху процесния апартамент по давностно владение, но само като предпоставка за установяване на правния му интерес от водене на делото, като съдебният акт в тази му част не формира СПН, доколкото положителен установителен иск за правото на собственост на ищеца в настоящия случай не е бил предявен. След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, съдът намира следното от фактическа и правна страна: Представен е по делото предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – Апартамент №14, находящ се в гр. С., ж.к. „••••••••••••, сключен между ищеца А.И.К. и ответника Г.С.И. на 23.02.2004г. Съгласно уговореното в договора, продавачът и купувачът се съгласяват да сключат окончателен договор за покупко-продажба по смисъла на чл.19, ал.3 от ЗЗД в срок от 12 месеца от сключването на предварителния. Цената е платима на две части, като първата част в размер на 44 000 лева е посочено, че е заплатена при сключването на предварителния договор, който служи за разписка, а втората в размер на 10 000 лева – при окончателното изповядване на сделката. В чл.6 от договора е посочено, че продавачът предава владението на имота на купувача в деня на сключването на договора. От нотариален акт №24, том I, рег. №0864, дело №23 от 15.02/2005г. се установява, че ответникът Г.И. е учредил договорна ипотека върху същия имот в полза на втория ответника „С.Х.“ АД. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите С.И. – съпруга на ответника Г.С., В.И. и К. И.. При разпита в съдебно заседание свидетелката С.И. заявява следното: Знае, че процесният имот е собственост на Т., който е приятел на съпруга й Г., както и че преди това е било на Г., който го е продал на Т.. Живяла е в имота за кратко, около месец и нещо, след като се върнала в България със семейството си от чужбина, тъй като нямало къде да живее, а била с малко бебе. Т. й позволил да остане в апартамента през септември 2008г. Знае от съпруга си, че имало спорове около имота, но не знае какви точно. Един ден започнало блъскане по вратата и викане, заплашвали я, че ако не отвори, ще дойдат с ключар и полиция. Отворила вратата, представили се, че са адвокати на С., имало и полицаи с тях, както и две жени. Влезли, след като свидетелката ги пуснала, не помни какво са й обяснили, тъй като била в шок, взела бебето и излязла на терасата. Потвърждава, че подписът под „съпруга“ в протокола за опис на недвижимо имущество на л. 147-148 от делото, е неин, спомня си, че е подписала протокола. Спомня си, че е била собственик на дружество с фирма „Пърлскин“ и негов управител, че е давала заем на съпруга си Г.И., но нищо по-конретно около сделката не помни. Понастоящем с Г. са разделени. Свидетелката В.И. заявява, че познава имота в качеството си на ЧСИ, при който има две образувани изпълнителни дела с искане за принудителни изпълнение срещу този имот, собственост на длъжника Г.С.И.. Извършвала е опис два пъти – през 2008 и 2014г. При описа през 2008г. посетила имота заедно с вещо лице и представител на МВР. На място намерили съпругата на длъжника С. с малко бебе, от което свидетелката се почувствала неловко. Извинили се, извършили описа за 7-8 минути. На въпрос на ЧСИ кой живее в имота, съпругата заявила, че тя и съпруга й Г.. С. не е препятствала описа, била смутена, провела телефонен разговор с длъжника. Обстановката не е била скандална, описът протекъл нормално. През 2014г. е извършен опис на имота по другото изпълнително дело, в имота намерили наемател и тогава на място се явили лица с предварителен договор от 2004г. и с претенции, че владеят имота от 10 години. Възраженията ЧСИ описала в протокола, след което постъпила и жалба. Същата била отхвърлена от съда като неоснователна. При разпита свидетелят К. С. И. заявява, че познава ищеца служебно, тъй като от 2001г. работи във фирма „К.“, която се занимава с пропан – бутан и ищецът бил един от първите клиенти, с които заработили, тъй като имал обект за продажба на същото гориво. С времето между тях се установили приятелски отношения. Ищецът му е споделял, че е закупил процесното жилище, за да осигури децата си. През зимата на 2008-2009г. свидетелят имал връзка с жена от същия квартал и ищецът му предоставил жилището да го ползва за срещи. От есента на 2009г. до 2014г. ползвал имота петък, събота и неделя, има ключ от него. В момента не го ползва. През 2014г. разбрал, че има някакви спорове около имота, защото дошъл ЧСИ с юристи. До този момент никой не го бил притеснявал. Договор за наем няма, режийните разноски плащал К., а свидетелят му връщал парите. Трайно се приема в съде б ната практика, че владението, установено на основание на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, следва да е продължило 10 години, за да може да бъде осъществен фактическия състав по чл. 79 от ЗС. Правото на собственост по давност се придобива при упражняване на фактическа власт върху имота като свой през десетгодишния период непрекъснато и необезпокоявано, като за придобиването на същото следва да има изявление от владелеца в тази посока. Правото на собственост по давност се придобива с изтичане на срока по чл. 79 от ЗС, но не се придобива автоматично с изтичане на срока. То се придобива към момента на изтичане на този срок, но само ако след изтичането на срока има волево изявление на субективния елемент на владението чрез съответните процесуални способи - съставяне на констативен нотариален акт, предявяване на иск, действия по попълване на кадастрална основа, възражение за придобивна давност и др. Изявлението води до настъпване на последиците от упражнявана фактическа власт с намерение за своене върху вещта, а именно до придобиване на собствеността към минал момент - изтичането на срока по чл. 79 от ЗС. Защитата на права на владелец при изтекъл срок по чл. 79 от ЗС може да осъществи чрез предявяване на иск, снабдяване с констативен нотариален акт, възражение срещу предявен срещу него иск. Придобиването на собствеността по реда на чл. 79, ал.1 от ЗС е свързано само с владение на имота като свой през определен период от време. Други елементи от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС законодателят не е въвел, поради което и такъв елемент не е позоваването на същата пред съответния орган - съд/нотариус. Позоваването не е необходимо, за да се осъществи фактическия състав по чл. 79 от ЗС, но е необходимо, за да настъпи правната последица. Обратното би означавало че тази правна последица настъпва автоматично, по силата на закона, без да се съобрази спецификата на владението, което е съзнателно поведение с определено намерение. При наличие на позоваване, правните последици - придобиването на правото на собственост, се зачитат от момента на изтичане на срока по чл. 79 от ЗС. (В този смисъл ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС). Съдът намира, че по делото не са доказани предпоставките за придобиване на процесния недвижим имот от ищеца по давност. На първо място, събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания не доказват в пълна степен факта на осъществена в продължение на 10 години фактическа власт върху имота. Приетият по делото предварителен договор, като частен документ, не установява с обвързваща съда доказателствена сила факта на предаване на владението на процесния имот от продавача на купувача, още повече че този факт се оспорва от ответника „С.х.“. Доколкото същият е изгоден за ищеца, негова е тежестта да го докаже. С доклада по делото съдът е указал на ищеца, че следва да установи при условията на пълно главно доказване фактите, обуславящи правния му интерес, а именно – продължило поне 10г. непрекъснато владение, установено на 23.02.2004г., както и че не сочи доказателства за тези факти. След дадените от съда указания, ищецът е поискал да бъдат разпитани двама свидетели, които доказателства съдът е събрал, както е посочено по-горе. От разпита на същите обаче не се установява кога ищецът е придобил фактическата власт върху имота, а само, че през есента на 2008г. жилището е било ползвано от съпругата на ответника Г.И., респективно, че след 2009г. до 2014г. същото е било предоставено на свидетеля К. И. за ползване за няколко дни седмично. Следва да се отбележи също, че не следва да се кредитират безкритично показанията на свидетелката С.И. относно това от кого й е било предоставено ползването на имота през 2008г., предвид заинтересоваността й от изхода на делото, с оглед близката й родствена връзка с единия от ответниците, който е и продавач по цитирания по-горе предварителен договор и който би имал интерес от това ищецът да придобие собствеността върху имота по давност, тъй като в противен случай същият ще има интерес да търси отговорността му за неизпълнение на задълженията по предварителния договор. Освен това, придобиването на имота по давност от ищеца може да препятства предприетите спрямо имота принудителни действия, с оглед принципа, че при оригинерните способи за придобиване правото на собственост това право се придобива самостоятелно и свободно от всякакви ограничения - правата на предишния собственик се погасяват съгласно чл. 99 ЗС, а това значи, че се погасяват и правата, произтичащи от правата на предишния собственик. Лицето, което е придобило право на собственост върху недвижим имот по давност, придобива правото на собственост свободно от всякакви тежести, установени срещу предишния собственик, включително и от наложената възбрана върху същия имот./ решение № 2109 от 22. I X. 1965 г. по гр. д. № 1370/65г. на I ГО на ВКС/. Като съобрази изложеното, както и фактът, че свидетелските показания на С.И. не са подкрепени от други събрани по делото доказателства, съдът не ги кредитира в тази им част. Що се касае до показанията на свидетеля К. И., същите се отнасят за периода след 2009г., като за периода преди това свидетелят няма преки впечатления относно фактическата власт върху имота, а сочи, че знае за собствеността върху него и за извършен ремонт от разговор с ищеца. Ето защо съдът приема, че не е доказано по делото наличието на първия елемент на владението - физическото държане / corpus / за срок от поне 10 години, считано от 23.02.2004г., при което наличието на намерение за своене / animus/ е ирелеватно. Извън горното, за пълнота на мотивите, съдът намира за необходимо да отбележи, че не може да се приеме за доказано и наличието на намерение за своене по смисъла на закона, предвид знанието у ищеца на фактите, че продавачът по предварителния договор учредява тежести върху имота, дори го е прехвърлил на трето лице. Според съда, обективното знание за извършването от трети лица на правни действия спрямо имота, несъвместими с типичната за вещното право на собственост абсолютна власт спрямо вещта, даващи правото на собственика да иска от всяко трето лице да се въздържа от действия, препятстващи упражняването на правомощията му да владее, ползва и да се разпорежда с вещта, е несъвместимо с държането на вещта „като своя“, което именно е в основата на трансформирането на фактическата власт в право на собственост, след изтичане на определения в закона период от време. Воден от горното, съдът приема, че ищецът не е провел пълно доказване на правния си интерес от предявяване на исковете с пр. осн. чл.26 от ЗЗД за признаване на установено, че е нищожна ипотеката, учредена върху процесния имот, тъй като не е доказал, че е собственик на този имот на заявеното основание. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията. Ето защо, предвид недопустимостта и на иска по чл.440 от ГПК, съдът следва да прекрати производството по делото в цялост. Така мотивиран и на осн. чл.130 от ГПК, съдът