Решение № 6063 от 6.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 1112/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника С. Г. М. срещу решение от 14.09.2023 г. по гр.д. №5463/2021 г. на Софийския районен съд, 30 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца „Л.И.“ ЕООД на основание чл.45 ал.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД сумата от 800, 00 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 29.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на следните изложени в писмен вид обидни, клеветнически и неверни твърдения по адрес на В. В. в своя жалба с вх. №11039 от 12.11.2020 г. на САК, а именно: „Замерял другата страна в спора с обидни квалификации на етническа основа“; „…употребява квалификации на етническа основан за управителя на ответника, който е спечелил делата“; „мл. адвокат В. В. прави злоумишлени, расистки изказвания за лицата, собственици на „Л.Т.“ ООД“, определяйки ги като „съмнителни лица с турско-ромски произход“. От една страна, проявява явен негативизъм спрямо малцинствените групи – лицата с турски произход и лицата с ромски произход“; „Независимо от това, изказът на младшия адвокат е насочен към внушение на съда за неравностойно третиране на хода с друг етнически произход. Неговия изказ е рецидив на една отхвърлена философия за „висша раса“, което само по себе си е смущаващо за присъствието му като член на нашата общност. Недопустимо е в адвокатската професия в 21-ви век да съществуват неприкрити мисли и практики, противоречащи на демократичния канон“, което вземане „Л.И.“ ЕООД е придобило с договор за цесия от 22.01.2021 г., както и разноски по делото. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, както и че не е установил липсата на процесуална легитимация на ищеца – същият се легитимира като ищец на основание нищожен поради противоречие със закона и поради липса на предмет договор за цесия, тъй като правото на обезщетение за неимуществени вреди е непрехвърляемо, както и че цедираните вземания са бъдещи и неопределени. Поддържа, че първоинстанционният съд е формулирал изводи в нарушение на разпоредбите на чл.134 КРБ, както и че твърдения, направени пред компетентните органи, не могат да се считат за разпространяване, тъй като техните автори не целят да накърнят доброто име на съответното лице, а да упражнят правото си на жалба. Твърди още, че съдът неправилно и в противоречие със събраните по делото доказателства е приел наличието на виновно поведение от нейна страна, както и че не е разграничил кои твърдения са факти и кои представляват оценка, респ. не е посочил дали твърденията са неверни. Сочи също, че по делото не е установено наличието на вреда за адв. В. В., респ. същият да е претърпял сочените болки и страдания, както и че присъденото обезщетение е в завишен размер. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна „Л.И.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.3 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер и за останалата част от сочените обидни, клеветнически и неверни твърдения, поради което е влязло в закона сила в тази му част. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбите. Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо. Неоснователни са твърденията на въззивника, че решението недопустимо, тъй като ищецът не е носител на активната процесуална легитимация, както и че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, за наличието на която съдът следи служебно. Дали обаче ищецът е придобил вземането на пострадалия В. А. В. по силата на сочения договор за цесия, респ. дали договорът е валиден, касае материалната легитимация и се отразява на основателността на иска, а не на неговата допустимост. Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл.127 ГПК – на изискванията в посочената разпоредба трябва да отговаря и заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл.410 ал.2 и чл.411 ГПК/. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи да вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. В процесния случай исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д. №5463/2021 г. по описа на СРС, 30 състав, отговаря изцяло на изискванията на чл.127 ал.1 ГПК и съдържа подробно изложение на обстоятелствата, на които се основава искът – посочени са конкретните изрази и думи, които представляват обидни и клеветнически твърдения, както и в какво се изразяват претърпените от пострадалия от деликта неимуществени вреди. Съгласно трайната практика на ВКС /напр. решение №164/30.06.2016 г. по гр.д. №5255/2015 г. на ІV ГО/, когато ищецът твърди, че е увреден от различни думи и изрази, направени в едно и също време и място, той твърди извършването на един деликт и поначало следва да претендира обезщетение по чл.45 ЗЗД с една искова молба, респ. – с един иск, и съгласно разпоредбите на чл.52 вр. чл.51 ал.1 ЗЗД съдът дължи присъждане на едно глобално общо обезщетение – за всички неимуществени вреди, които ищецът е претърпял, като не е необходимо посочване на период, през който са търпят вредите. Решението обаче е неправилно по следните съображения: СРС, 85 състав, е сезиран от „Л.И.“ ЕООД с искова молба, с която срещу С. Г. М. е предявен иск с правно основание чл.99 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от виновно и противоправно поведение на ответника, изразяващо се обидни, клеветнически и неверни твърдения в подадена жалба с вх. №11039 от 12.11.2020 г. на САК. Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ал.1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл.45 ал.2 ЗЗД се предполага. В чл.45 и чл.56 КРБ са установени права на гражданите да се обръщат за съдействие и защита на своите законни интереси към държавните органи без опасения от последващи санкции. За да се ангажира отговорността на ответника за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили от сезиране на съответния орган – в случая Висшия адвокатски съвет, трябва да се установи, че ответникът предварително е знаел неистинността на твърдените от него обстоятелства, но ги е заявил единствено с цел да увреди ищеца, т.е. трябва да е налице т.нар. злоупотреба с право, която според теорията и практиката представлява превратното му упражняване единствено с цел да се увреди друг правен субект. Съгласно трайната практика на ВКС /решение №1347 от 18.12.2008 г. по гр.д. № 5006/2007 г. на ІІ ГО, решение №758 от 11.02.2011 г. по гр.д. №1243/2009 г. на ІV ГО, решение №245 от 05.11.2014 г. по гр.д. №1734/2014 г. на ІІІ ГО и др./, искането за защита, отправено към държавен орган, е израз на установено в КРБ право, поради което е правомерна дейност. Гражданинът е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право /противоправно поведение/ е налице, когато искането не е отправено с цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на съответния орган, а когато жалбоподателят знае, че обстоятелствата са неверни, но подава жалбата си си, за да навреди другиму – в случая на лицето В. А. В.. По делото не е спорно и е установено от събраните по делото доказателства, че на 12.11.2020 г. ответникът е подала жалба до САК против мл. адв. В. А. В. за нарушения на ЗА, осъществени при извършване на процесуални действия по гр.д. №5614/2017 в качеството му на пълномощник на „Първа инвестиционна банка“ АД, както и по изп.д. №202082504000431 на ЧСИ С.Г., чрез съдържащите се в жалбата следни изрази: „Замерял другата страна в спора с обидни квалификации на етническа основа“; „…употребява квалификации на етническа основан за управителя на ответника, който е спечелил делата“; „мл. адвокат В. В. прави злоумишлени, расистки изказвания за лицата, собственици на „Л.Т.“ ООД“, определяйки ги като „съмнителни лица с турско-ромски произход“. От една страна, проявява явен негативизъм спрямо малцинствените групи – лицата с турски произход и лицата с ромски произход“; „Независимо от това, изказът на младшия адвокат е насочен към внушение на съда за неравностойно третиране на хода с друг етнически произход. Неговия изказ е рецидив на една отхвърлена философия за „висша раса“, което само по себе си е смущаващо за присъствието му като член на нашата общност. Недопустимо е в адвокатската професия в 21-ви век да съществуват неприкрити мисли и практики, противоречащи на демократичния канон“. От представените протокол №14/21 от о.с.з. от 07.04.2021 г. на САК се установява, че е образувано дисциплинарно производство срещу мл. адв. В. А. В. по подадения срещу него сигнал от ответника за извършено нарушение на чл.40 ал.1 ЗА и чл.10 ЕКА. От представеното решение от 19.05.2021 г. по ДД №195/2021 г. на Дисциплинарния съд при САК се установява, че адв. В. А. В. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и на основание чл.140 ал.1 ЗА е оправдан. Представени са и мотивите към решението на Дисциплинарния съд на САК, от които се установява, че в хода на дисциплинарното производство адв. В. не е оспорвал, че е употребил посочените в жалбата на ответника до САК изрази, както и че е заявил, че повече няма да ползва такива похвати като изявленията, предмет на дисциплинарното обвинение, поради което и дисциплинарният състав е приел, че адв. В. се разкайва, поради което и дисциплинарното производство е постигнало своята превантивна цел. Настоящият въззивен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на злоупотреба с право от страна на ответника – да е знаела предварително неистинността на твърдените от нея обстоятелства относно сочените нарушения на разпоредбите на ЗА, но ги е заявила единствено с цел да увреди ищеца. С оглед на установената фактическа обстановка е видно, че мл. адв. В. А. В. действително е употребил посочените в жалбата на ответника до САК изрази, за което е ангажирана и дисциплинарната му отговорност чрез образуваното дисциплинарно производство пред Дисциплинарния съд на САК. При това положение следва да се приеме, че ответникът е имала достатъчно обективни основания да възприеме действията на мл. адв. В. като нарушение на ЗА, което и я е мотивирало да сезира компетентните органи на САК. Самото признаване за невиновен на адв. В. А. В. по повдигнатото му обвинение не е основание за ангажиране деликтната отговорност на ответника, като се има предвид и направеното от адв. В. признание и изявление, че повече няма да ползва такива похвати като процесните изявления. Ето защо, не се установява противоправно поведение на ответника, поради което и не са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране на неговата деликтна отговорност. За пълнота на изложението следва да се разгледат и възраженията на ответника относно цесията на вземането за неимуществени вреди на адв. В.. Видно от представения по делото договор за цесия от 22.01.2021 г. е видно, че В. А. В. е прехвърлил на дружеството- ищец своя вземане в размер на 1250, 00 лв. спрямо ответника, представляващо дължимо на цедента обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на подаден сигнал с вх. №11039 от 12.11.2020 г. до САК, с който сигнал ответникът е причинил душевни болки и страдания на цедента. Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл.99-100 ЗЗД. Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права /вземания/, по силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Могат да бъдат цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от тяхното естество – чл.99 ал.1 ЗЗД. От правилото, установено в ал.2 на посочената норма, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал, следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Освен това при прехвърляне на вземане първоначалният кредитор е длъжен да уведоми длъжника за цесията – чл.99 ал.3 ЗЗД. Основателно е възражението на ответника за нищожност на договора за цесия поради липса на предмет. Съгласно практиката на ВКС /решение №32/09.09.2010 г. по т.д. № 438/2009 г., ІІ ТО, решение №196/22.11.2018 г. по гр.д. №3871/2017 г., IV ГО и др./, предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Неопределяемостта на прехвърлените бъдещи вземания води до недействителност на цесията поради недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена. Договорът за цесия на бъдещи вземания е нищожен поради липса на предмет – чл.26 ал.2 ЗЗД. Този извод следва и от каузалния характер на цесионния договор, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното конкретно правно основание. Независимо от разнообразието на основанията, на които цесията се извършва /продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др./, определеността, респ. определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за действителност на всяко едно от тях. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Обстоятелството, че процесното вземане не е безспорно е ирелевантно за момента на възникване на вземането. Кредитор е не само този, който има вземане, установено с влязло в сила решение, а и лицето, което има вземане, без да е установено със съдебно решение, т.е. не е необходимо вземането да е ликвидно. Ако искът за вземането се уважи, това не променя преценката за момента на възникване на вземането - то не възниква с придобиване на качеството ликвидност, а възниква тогава когато са се осъществили всички елементи на конкретния фактически състав - в случая с настъпване на непозволеното увреждане. Другият спорен въпрос в настоящото производство относно валидността на договора за цесия касае възможността по смисъла на чл.99 ал.1 ЗЗД да бъде прехвърляно чрез договор за цесия вземане за обезщетение на неимуществените вреди, претъпени от цедента. Отговорът на този въпрос зависи от същността на договора за цесия от една страна, а от друга страна от характера на паричното обезщетение за неимуществени вреди и най-вече дали естеството на такова вземане по смисъла на чл.99 ал.1 ЗЗД позволява неговото прехвърляне в полза на трети лица. Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява изменение в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея, или това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Този договор се определя още като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо /каквито по принцип са имуществените права/. Няма спор в правната доктрина и съдебна практика, че придобиване на вземането от цесионера настъпва със самото сключване на договора за цесия /така решение №40/13.05.2010 г. на ВКС по т.д. №566/2009 г., І ТО, решение №1279/12.11.1996 г. на ВКС по гр.д. №29/1996 г., V ГО и др./. Аргумент за това може да бъде изведен и от чл.99 ал.2 ЗЗД, според която разпоредба цесионерът придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за цесия. Валидното прехвърляне на едно право по договор за цесия, съгласно чл.99 ал.1 ЗЗД, изисква преценка дали самото право, предмет на договора, е прехвърлимо или не. Ако то е непрехвърлимо, то не може да бъде предмет на такъв договор. В чл.99 ал.1 ЗЗД законът изрично предвижда три категории права, които са непрехвърлими. В разглеждания случай на проверка подлежи дали непрехвърлимостта е функция от естеството на самото право. В тази хипотеза спадат както личните неимуществени права, така и акцесорните права, ако последните се прехвърлят без главното вземане. Не могат да се прехвърлят поради естеството си и имуществените права, които са свързани с личността на цедента – вземания от трудови възнаграждения, вземания за издръжка, вземания за пенсия, стипендия, правото на заемателя по чл.224 ал.2 ЗЗД от договор за заем да послужване да ползва заетата вещ, правото да се отмени дарение поради непризнателност, вземане за обезщетение за неимуществени вреди, членствени права в кооперация и събирателно дружество и т.н.т. Вземането за обезщетение за неимуществени вреди е парично имуществено право, чието възникване е тясно свързано с личността на цедента. Показателна за това и е самата функция на института за поправяне на този вид вредоносни последици. Тъй като неимуществените вреди, болките и страданията, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл.52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС №4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла н а чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, свързани с личността на пострадалия, които трябва да се имат предвид за възникването на правото и за определяне на размера на обезщетението. Поради изложеното, в доктрината и съдебната практика се приема, че предмет на договора за цесия не могат да бъдат онези права, чието възникване е тясно свързано с личността на цедента, каквото е вземането за обезщетение за неимуществени вреди. С оглед на изложеното, следва да се приеме, че процесният договор за цесия е нищожен на основание чл.26 ал.2 пр.1 ЗЗД – поради невъзможен по своето естество предмет, поради което и същият не е породил и не може да поради своите правни последици. Ето защо, следва да се приеме, че дружеството-ищец не е придобило претендираното от ищеца вземане на обезщетение на неимуществени вреди - същият не се явява активно легитимиран да предявява и иска за неговото заплащане, поради което и същият е неоснователен. Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен изцяло. Решението следва да се отмени и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото. С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в първоинстанционното производство в общ размер на сумата от 278, 84 лв., и на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата от 25, 00 лв., представляваща държавна такса. Воден от гореизложеното, съдът