Решение № 6408 от 21.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7995/2024 г.

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/. В. гр.д. №7995/2024 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД ЕИК ••••••• от гр.София срещу решение №946 от 17.01.2024 г постановено по гр.д.№23134/22 г на СРС, 176 състав, в частта, с която е отхвърлен иска на въззивника да се признае за установено, че В. О. Б. ЕГН •••••••••• от гр.София му дължи сумата от 259, 36 лева възнаградителна лихва по договор за кредит №243245 от 27.08.2018 г за периода от 26.11.2018 г до 22.08.2019 г и сумата от 207, 66 лева лихви за забава върху главницата по кредита за периода 27.11.2018 г до 26.07.2021 г, които вземания са прехвърлени от заемателя „А.Т.Е. Груп“ АД с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 26.11.2020 г; и за които суми е издадена /частично/ заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №7890 от 07.08.2021 г по ч.гр. дело №43756/2021 г по описа на СРС, 176-ти състав. Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските. Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част. Спазен е от заемателя чл.11 ал.1 т.11 ЗПК и са посочени дължимите погасителни вноски, като според практиката на СЕС не е необходимо да се посочва и каква част от вноската погасява главница и каква част лихви. В договора за кредит /заем/ е инкорпориран погасителен план и са посочени дължимите вноски. В договора са спазени чл.10 ал.1 т.10 ЗПК и чл.19 ал.4 ЗПК като е уговорен и посочен ГПР, който не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва.Уговорената неустойка не следва да се включва в размер на ГПР, но дори неустойката да е нищожна, същата не води до нищожност на целия договор за кредит. Въззиваемата страна не е подала писмен отговор на въззивната жалба и не взема становище в о.с.з. Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 24.01.2024 г и е обжалвано в срок на 06.02.2024 г /по пощата/. Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената част. След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна: В мотивите на СРС, към които настоящият съд препраща на основание чл.272 ГПК, подробно е възпроизведена фактическата обстановка по отношенията между страните. Във връзка с чл.269 ГПК и твърдяната недопустимост и неправилност на решението на СРС, настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост в обжалваната част, като такива основания в случая не се констатират. Относно неправилност на решението е ограничен само до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС. За да отхвърли исковете в посочената част СРС е приел, че е сключен договор за кредит №243245 от 27.08.2018 г между „А.Т.Е. Груп“ АД и В. О. Б. ЕГН •••••••••• от гр.София. Договорът е сключен от разстояние съгласно чл.5 ал.9 ЗПФУР и чл.15 ЗПФУР. Предоставен е заем от 1100 лева при годишна лихва от 41 % или 259, 36 лева.Срокът на договора е 12 месеца и дължимите суми се плащат на равни месечни вноски, съгласно погасителен план- приложение №1. Според СРС приетата по делото СТЕ доказва сключване на договора за кредит и предоставяне на сумата по него. Извършена е цесия в полза на ищеца, която е съобщена след връчване на препис от исковата молба. Според СРС е налице нищожност на клаузата на т.3.3 от договора за кредит предвиждаща неустойка в размер на 1112, 64 лева за непредоставяне на обезпечение подформата на банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица / т.1.7, т.1.8 и т.1.9 от договора/. По същество неустойката е разход по кредита, който трябва да се включи в ГПР.Предоставянето на кредита е било обусловено от представянето на обезпечението, а т.нар.неустойка представлява „скрита възнаградителна лихва“. Условието за предоставяне на обезпечение е много трудно изпълнимо в уговорения кратък срок, поради което може да се счита, че има съгласие между страните, че това условие няма да бъде изпълнено.Ако към посочения в договора ГПР от 49, 67 % се включи и неустойката от 1112, 64 лева безспорно ще се наруши чл.19 ал.4 ЗПК и ГПР по кредита ще надвиши значително пет пъти размера на законната лихва. Според СРС в случая е нарушен е чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, защото в договора е вписан неверен ГПР. Договорът за кредит е недействителен съгласно чл.22 ЗПК и потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихви. Решението на СРС правилно в обжалваната част, като мотивите му се споделят напълно и от настоящия съд. Т.нар.неустойка за непредоставяне на обезпечение по същество представлява представлява начисляване на допълнителна възнаградителна лихва в противоречие с чл.19 ал.4 ЗПК. Условията за предоставяне на обезпечение са произволни, на практика неизпълними и уговорени изцяло във вреда на потребителите. При предоставен заем от 1100 лева т.нар.неустойка /скрита лихва/ от 1112, 64 лева надвишава предоставената като заем сума и съответства на приблизително 101, 15 % допълнителна годишна лихва. При деклариран в договора ГПР по заема от 49, 67 % се оказва, че действителният ГПР е в размер на приблизително 150, 82 %, с което многократно е надвишен допустимия максимален размер на ГПР по чл.19 ал.4 ЗПК. Дори формално потребителят да е информиран за размера на неустойката реално договорът за заем не е изготвен на разбираем език според изискването на чл.11 ал.1 ЗПК и съдържа подвеждаща и невярна информация по чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК за реалния лихвен процент и за ГПР. Според Рeшение на СЕС (девети състав) от 21.03.2024 г по дело C‑714/22 съдът е длъжен да следи за наличие на правна конструкция в договор за потребителски кредит предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Чл.10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В съответствие с тълкуването на СЕС в случая трябва да се приеме следното. На основание чл.22 ЗПК във вр. чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК процесният договор за кредит /заем/ е недействителен и съгласно чл.23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи по кредита / решение №50174 от 26.10.2022 г по гр.д.№3855/21 г на ВКС, IV ГО и решение №50259 от 12.01.2023 г по гр.д.№3620/21 г на ВКС, III ГО /. Следователно в случая правилно СРС е приел, че ответникът не дължи процесните суми за лихви. Решението на СРС е законосъобразно и трябва да се потвърди в обжалваната част.