Решение № 102 от 12.5.2023 г. на Окръжен съд - Враца по дело № 65/2023 г.

Производство по чл. 294 ГПК. С решение № 260027/01.10.2020 г. постановено по гр. дело № 786/2019 г. на Районен съд - Козлодуй, е уважен предявеният от ищеца В. Р. К. с ЕГН •••••••••• от гр. Козлодуй отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е признато за установено по отношение на ответника "ЕОС Матрикс" ЕООД, че ищецът не му дължи останалите неизплатени вземания по договор за потребителски кредит, преобразуван под № EОSDP00000000•••, а именно: 9430 лв. просрочена главница и 6484 лв. лихва, поради погасяването по давност на тези вземания и е осъден ответника „ЕОС Матрикс" ЕООД да заплати на В. Р. К. сумата 1147, 85 лева, представляваща направени разноски по делото. С Определение № 260229/08.01.2021 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, Районен съд гр. Козлодуй е изменил решението си в частта относно разноските, като е осъдил "ЕОС Матрикс" ЕООД да заплати на В. Р. К. сумата 1 606, 75 лв., представляваща направени разноски по делото, от които 1 208, 90 лв. адвокатско възнаграждение и 397, 85 лв. заплатена държавна такса. Ответникът "ЕОС Матрикс" ЕООД, е подал въззивна жалба вх. № 260955/04.11.2020 г. срещу решението. Жалбоподателят счита, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с материалноправните разпоредби, с утвърдената съдебна практика и със събраните доказателства по делото. Според жалбоподателя, неправилно районният съд не е съобразил приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която установява, че процесният кредит е станал изцяло изискуем с настъпване падежа на последната погасителна вноска 29.05.2018 г. Жалбоподателят твърди, че именно от тази дата започва да тече предвидената в закона петгодишна погасителна давност за главницата и тригодишна за лихвите по процесните парични задължения. Поддържа също, че при постановяване на атакуваното решение, съдът не взел предвид така установеното в процеса обстоятелство, което според въззивника, е съществено и определя началната дата на течение на погасителната давност. При това положение дружеството намира, че безспорно част от вземанията са погасени по давност, но не и всички вземания, както е приел районен съд. Въззивникът намира, че в производството пред първоинстанционния съд е представил достатъчно доказателства по делото, от които следва да се направи извод, че процесните вземания не са погасени по давност. При заявените оплаквания, въззивникът моли атакуваното решение на районния съд да бъде отменено изцяло, като се постанови акт по същество на спора, с който се признае, че В. Р. К. дължи на "ЕОС Матрикс" ЕООД исковите суми. При уважаване на жалбата, дружеството претендира съдебни разноски за първа и въззивна съдебни инстанции, като прави и възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК по отношение разноските на насрещната страна за адвокатски хонорар. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор с вх. № 260425/28.01.2021 г., от въззиваемия В. Р. К., в който заявява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба и за правилност и законосъобразност на атакуваното решение на районния съд с искане за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна и за потвърждаване на решението, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Въззиваемия твърди, че по делото дружеството не е представило нито доказателства за датата на усвояване на кредита от длъжника, нито погасителния план, който е неразделна част от договора за кредит и счита, че единствено договора за банков кредит не е достатъчен за установяване настъпването на момента на изискуемостта на процесните задължения, тъй като при погасяване на задължения по договор за кредит на месечни анюитетни погасителни вноски, както е в процесния случай, размерът на вноските е един и същ, но размерът на припадащата се част от задълженията за главница и лихва от всяка вноска, се променя. Поддържа, че при това положение не може да се приеме, че падежът на задълженията по договора за кредит е настъпил след 120 месеца от датата на сключването му, защото по делото не са представени доказателства за датата на усвояване на кредита. Счита, че заключението на вещото лице относно датата, на която кредитът е станал изискуем, не следва да бъде кредитирано, тъй като въпросът за момента на настъпване на изискуемостта е правен и не е от компетентността на вещото лице. Твърди, че при вземания по договор за кредит изискуемостта на задълженията за всяка месечна погасителна вноска настъпва с настъпване на падежа на същата, поради което е невъзможно целият кредит да е станал изискуем на 29.05.2018г.. Посочва, че е провел пълно насрещно доказване за установяване на обстоятелството, че към датата на предявяване на иска 19.06.2019 г., процесните задължения са били погасени по давност, тъй като от събраните по делото множество косвени доказателства се установява, че предсрочната изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит е била обявена още към датата на сключване на процесния договор за цесия между “СиБанк ЕАД” (понастоящем “Обединена българска банка” АД) и “ЕОС Матрикс” ЕООД - 28.09.2012 г.. Евентуално, в случай че съдът счете, че “ЕОС Матрикс” ЕООД е представило доказателства за установяване на обстоятелството, че процесните задължения не са погасени по давност, счита че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като по делото не е изготвен доклад, поради което прави доказателствени искания за събиране на писмени доказателства и назначаване на повторна съдебно-счетоводна експертиза. Подадена е и частна жалба вх. № 262195/10.05.2021 г., от ищеца В. Р. К., срещу определение № 260229/08.01.2021 г. на Районен съд - Козлодуй постановено по чл. 248 ГПК, с искане за осъждане на ответника "ЕОС Матрикс" ЕООД да му заплати допълнително сумата 291, 10 лв., представляваща разлика между пълния размер на действително сторените от него съдебни разноски и присъдените от районния съд с обжалваното определение в размер 1 606, 75 лв.. С писмен отговор на частната жалба ответникът "ЕОС Матрикс" ЕООД изразява становище за неоснователност на жалбата. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт. При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим. За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното: Пред районен съд – Враца са предявени от В. Р. К. против „ЕОС Матрикс" ЕООД обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че ищецът не му дължи сумите по договор за потребителски кредит, преобразуван под № EOSDP00000000•••, а именно: 9430 лева просрочена главница и 6484 лева – лихва, поради погасяването им по давност. Ищецът твърди в исковата молба, че на 25.05.2008 г. е сключил със “Сибанк” ЕАД (понастоящем „Обединена българска банка“ АД) договор за потребителски кредит № 998-РК-•••/25.05.2008г., по силата на който му е предоставена сумата 10 000 лева. Поддържа, че на 28.09.2012 г. е сключен договор за цесия, по силата на който “Сибанк” ЕАД е прехвърлила вземанията си, произтичащи от гореописания договор за кредит, на ответника “ЕОС Матрикс” ЕООД. Посочва, че на 04.06.2019 г. му е издадена справка с изх. № БНБ - 613 73/04.06.2019 г. от Централния кредитен регистър за кредитна задлъжнялост по реда на чл. 21 и 22 от Наредба № 22 от 2009 г. на БНБ, от която е установил, че е подадена информация от “ЕОС Матрикс” ЕООД за дължима и неизплатена сума по договор за кредитна карта, преобразуван при “ЕОС Матрикс” ЕООД под № EOSDP00000000•••, както следва: 9430 лева - просрочена главница и 6484 лева - лихва, в общ размер 15 914 лева. Ищецът счита, че последната погасителна вноска е станала изискуема на 25.05.2013 г. и съответно давността за нея е изтекла на 25.05.2018 г. Изтъква, че за прехвърлените вземания не са предприемани действия за прекъсване на давността на задълженията му нито преди, нито след цесията, поради което към момента на подаване на исковата молба същите са се погасили по давност и не подлежат на принудително изпълнение. Ищецът обосновава правния си интерес да предяви исковете с извънсъдебното оспорване на задължението - подаването на информация за дължими суми, които са погасени по давност, в Централния кредитен регистър към БНБ, препятствало възможността му да получи кредит от друга банкова институция; ответното дружество многократно търсило сумите, продължавало да ги осчетоводява като дължими, да подава към ЦКР информация за тях и отказвало да му издаде удостоверение за липса на задължения и да ги заличи от кредитното му досие в ЦКР, въпреки че същите са погасени по давност. В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество “ЕОС Матрикс” ЕООД е представило отговор, в който оспорва основателността на предявените искове с твърдението, че процесните вземания не са погасени по давност. Поддържа, че договорът за потребителски кредит, сключен между “Стопанска и инвестиционна банка” АД /”Сибанк”/ и ищеца е от 29.05.2008 г. и е със срок за издължаване 120 месеца, поради което последната погасителна вноска е с падеж 25.05.2018г., а не 25.05.2013г., както твърди ищеца. Ответникът изтъква също, че кредиторът не се е възползвал от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, с оглед на което същият е изцяло дължим с настъпване на датата на последната погасителна вноска, което в настоящия случай е 25.05.2018г., и от тази дата е започнала да тече предвидената в закона погасителна давност – 5 годишна за главницата и 3 годишна за лихвата. Твърди, че след сключване на договора за продажба и прехвърляне на вземания от 28.09.2012г., за който длъжникът е надлежно уведомен, е започнало изплащане на задълженията, като е заплатена сума в общ размер 5610 лв., като последното плащане е от 18.04.2017г. Счита, че с извършените плащания длъжникът е признал задължението си и е изразил готовност за погасяването му. Наред с това поддържа, че към датата на цесията 28.09.2012г. изкупеното задължение е било в размер 15 914, 34 лв. и с оглед извършените плащания от длъжника сумата е намаляла на 10 304, 34 лв. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като неоснователен. В условията на евентуалност, в случай че съдът уважи предявения иск и предвид обстоятелството, че ищеца претендира да му бъдат заплатени разноските за адвокатско възнаграждение, които са направени, прави възражение за прекомерност, с оглед на фактическата и правна сложност на делото, и моли съда да присъди минимален размер на разноските, заплатени за адвокатски хонорар. Районният съд е уважил изцяло предявените искове, като е приел, че процесното вземане е погасено по давност. Първоначално по жалбата е образувано въззивно гражданско дело № 373/2021 г, което е приключило с решение № 117/25.11.2021 г.. С посоченото решение, след частична отмяна на решението на първата инстанция са отхвърлени предявените от В. Р. К. срещу „ЕОС Матрикс" ЕООД, отрицателни установителни искове с правно основание 124, ал. 1 ГПК за недължимост на сумата 9430 лева - просрочена главница, както и на сумата, представляваща разликата над 874 лв. до 6 484 лв. лихва, останали неизплатени вземания по договор за потребителски кредит, преобразуван под № EOSDP00000000•••, поради погасяването по давност на тези вземания, като неоснователни. Потвърдено е решението на РС – Козлодуй, изменено в частта за разноските с определение № 260229/08.01.2021 г., в останалата част, с която съдът е признал за установено по отношение на ответника „ЕОС Матрикс" ЕООД, че ищеца В. Р. К., не му дължи лихва до размер на сумата 874 лв.. Осъден е В. Р. К. да заплати на „ЕОС Матрикс" ЕООД, по съразмерност сумата 189 лв. представляваща съдебни разноски за възнаграждение на вещо лице по гр. д. № 786/2019 г. на Районен съд Козлодуй. Осъден е В. Р. К. да заплати на „ЕОС Матрикс" ЕООД, по съразмерност сумата 190, 81 лв. представляваща съдебни разноски за държавна такса пред въззивната инстанция. Осъдено е „ЕОС Матрикс" ЕООД да заплати на В. Р. К., по съразмерност сумата 66, 39 лв. представляваща съдебни разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Срещу решение № 117/21 г., постановено по в. гр. д. 373/21 г. на Врачански окръжен съд е подадена касационна жалба от В. Р. К.. В жалбата е заявено, че при процесния договор за кредит не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 от ЗПК(отм.). Налице била неяснота на посочването на ГПР. Липсвал ясен механизъм за промяна на ГПР и лихвеният процент, поради което договорът не отговарял по съдържание и чл. 7, т. 7 ЗПК(отм.). Не били посочени и разходите по чл. 21, ал. 2 ЗПК (отм.), съгласно чл. 7, т. 9 ЗПК (отм.), извън уговореното обезщетение за неизпълнение на договора от страна на потребителя. В процесния договор за кредит било предвидено, че частично предсрочно погасяване на главницата по кредита е допустимо само ако се внесат над 500 лв., поради което нарушен бил и чл.7, т. 12 ЗПК (отм.). Липсвал погасителен план, като по този начин се нарушавал и чл. 7, т. 8 ЗПК (отм.), тъй като нямало яснота за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски. При начална липса на договорно правоотношение К. не дължал вземането. Върховен касационен съд, трето гражданско отделение, с решение № 50002 от 02.02.2023 г. по гр. д. № 701/2022 г., на ВКС, е отменил решение № 117/21 г., постановено по в. гр. д. 373/21 г. на Врачански окръжен съд и е върнал делото за ново разглеждане. В решението на ВКС е указано изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, като е прието, че след приемане на експертизата и въз основа на данните от нея, съдът следва да се произнесе по възраженията за недействителност на потребителския кредит, поради неспазване на изискванията на чл. 6, 7, 8, 9 и 10 от ЗПК (отм.), заявени в касационната жалба, тъй като съдът следи служебно за нищожност. Указано е след това съдът да прецени дали е налице изтекла погасителна давност за вземанията за лихва и за главница, като съобрази, че за всяка вноска с настъпил падеж тече погасителна давност, защото банката може да се снабди с изпълнителен лист за нея, като вземането за възнаградителна лихва и за наказателна лихва се погасява с изтичането на 3 - годишна давност съгласно чл. 111, б. "в" ЗЗД, а вземането за просрочена главница се погасява с 5 - годишна давност. Прието е, че при спор между страните относно срока на изтеклата давност, от значение е размерът на главницата и лихвата по всяка вноска и падежът. Посочено е, че въззивният съд правилно е приел, че банковият кредит не е бил обявен за предсрочно изискуем, като е неоснователно и възражението на ответника, че частичното плащане, извършено след цесията, означава признание на дълга и прекъсване на погасителната давност, но е допуснал нарушение на материалния закон, като е приел, че погасителната давност започва да тече от падежа на последната погасителна вноска и в нарушение на съдопроизводствените правила, не е допуснал изслушването на експертиза за установяване размера на главницата и лихвата по всяка вноска и падежа, като се вземат предвид и извършените плащания от ищеца след цесията. Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства. Изслушана е съдебно - счетоводна експертиза, чието заключение е прието от съда. Пред въззивната инстанция е събрано заключение на вещо лице по съдебно - счетоводна експертиза. След като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с доводите на страните, настоящият съдебен състав приема за установено от фактическа страна следното: От приложените по първоинстанционното дело доказателства се установява, че на 29.05.2008 г. между “Стопанска и инвестиционна банка” АД /СИБАНК/ и В. Р. К. – длъжник и К. С. К. - поръчител, е сключен договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство, по силата на който банката е отпуснала на длъжника потребителски кредит в размер 10 000 лева със срок за издължаване 120 месеца /чл. 1/. Съгласно чл. 2 от договора кредитът е уговорено да бъде отпуснат със срок на усвояване до 22.06.2008 г., като след изтичане на срока ангажиментът на банката за предоставяне на кредита се прекратява; кредитът се усвоява еднократно, чрез заверяване на банковата сметка на длъжника. В чл. 3.4. от договора страните са уговорили, че ГПР към датата на сключване на договора е 15, 11%, а в чл. 3.5. от договора е посочено, че ГПР се променя с промяна на БЛП или таксите и комисионните. В чл. 5 от договора страните са уговорили, че крайният срок за издължаване на дълга по кредита е 120 месеца от датата на усвояването му /ал. 1/ и че кредитът се издължава на месечни анюитетни погасителни вноски, в съответствие с приложения към договора погасителен план. В чл. 9 от договора е регламентирано правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при посочени в 5 точки предпоставки, което тя може да упражни едностранно без да дължи уведомление до длъжника /ал. 1/, като в тези случаи банката изпраща до длъжника писмено съобщение за датата, на която кредитът е обявен за предсрочно изискуем и за размера на остатъка от кредита /ал. 2/. Договорът е подписан от представител на банката, от длъжника и поръчителя. По делото не е представен описания в договора погасителен план. Установява, се от договор за прехвърляне на парични вземания /цесия/, че на 28.09.2012 г. е сключен такъв договор между “СИБАНК” ЕАД, като цедент и “ЕОС Матрикс” ЕООД, като цесионер, по силата на който банката е прехвърлила на ответното дружество вземания към свои длъжници, описани в Приложение № 1, неразделна част от договора. Видно от приложение № 1 към договор за цесия от 28.09.2012 г., че под № 2748 фигурират вземанията на банката от В. Р. К. по договор за потребителски кредит № 998- РК••• от 29.05.2008г. с първоначален размер 10 000 лв., остатъчен дълг по главница 9430, 10 лв. и остатъчен дълг по лихва 6484, 24 лв. или общ размер на дълга 15 914 лв. От споразумение с изх. № МА00072067/05.05.2017 г. за разсрочване на парично задължение с приложение № 1 към него – погасителен план, се установява, че “ЕОС Матрикс” ЕООД е предложило на В. Р. К., в качеството му на кредитополучател по договор за кредит от 29.05.2008 г., сключен със „Сибанк” ЕАД, да признае вземането на кредитора, което към датата на подписване на споразумението не е погасено и към 05.05.2017 г. същото възлиза на стойност 10 304, 34 лв., и да се задължи да го погасява, съгласно предложен от “ЕОС Матрикс” ЕООД погасителен план. Споразумението е подписано от представител на “ЕОС Матрикс” ЕООД, но не е подписано от длъжника. Установява се от справка с изх. № БНБ61373/04.06.2019г. от Централния кредитен регистър за кредитна задлъжнялост по реда на чл.21 и 22 от Наредба № 22 от 2009г. на БНБ, че на В. К. е издадена такава справка, от която е видно, че е подадена информация от “ЕОС Матрикс” ЕООД за дължима и неизплатена сума по договор за кредит, преобразуван при “ЕОС Матрикс” ЕООД под № EOSDP00000000•••, в размер 9430 лева – остатък просрочена главница и 874 лева лихва или общо 10 304 лева. От събраното пред първоинстанционния съд заключение по съдебно-счетоводната експертиза, са установява, че към датата на сключване на договора за цесия размерът на задълженията на ищеца е бил 15 914, 34 лева, от които 9430, 10 лева – просрочена главница и 6484, 24 лева - просрочена лихва. Вещото лице е посочило, че след тази дата до датата на проверката в “ЕОС Матрикс” ЕООД, която е извършило във връзка със заключението, за погасяване на това задължение са постъпили суми в общ размер 5 610 лв., посочени в заключението по дати и размери в 41 точки. Първата от тези вноски е била на 08.03.2013 г. в размер 70 лв., а последната от тях е била на 18.04.2017 г. в размер 150 лв. С така направените плащания от дълга е погасена сумата 5610 лв. и остава за плащане 10 304, 34 лв.. Вещото лице е дало заключение, че кредитът е станал изискуем с настъпване падежа на последната погасителна вноска – на 29.05.2018 г.. От заключението на вещото лице по съдебно - счетоводната експертиза, събрана във възивното производство се установяват следните факти: на вещото лице са предоставени от счетоводството на "ЕОС Матрикс" ЕООД служебна бележка, от 10.03.2023 г., и неподписана справка, именована погасителен план към процесния договор за кредит, издадена на 21.03.2023 г., приложени по делото, като приложения към заключението; към датата на цесията - 28.09.2012 г. изкупените задължения на В. Р. К. са в общ размер на 15 914, 34 лв., от които: 9430, 10 лв. - просрочена главница и 6484, 24 лв. - просрочена лихва; сумите 9430, 10 лв. - просрочена главница и 6484, 24 лв. - просрочена лихва, е следвало да се заплатят от кредитополучателя на 120 месечни вноска, с различен размер, на цялата вноска, а също и на включените в нея главница и лихва, с падеж на 28-мо или 29-то число от месеца, през периода 29.06.2008 г. - 29.05.2018 г.; общата стойност на дължимата главница от 1-ва вноска, с падеж 29.06.2008 г. до 72-ра вноска, с падеж 29.05.2014 г. е 3668, 29 лева, а общата стойност на дължимата главница от 73-та вноска, с падеж 29.06.2014 г. до 120-та вноска, с падеж 29.05.2018 г. е 5761, 81 лева; за периода от 08.03.2013 г. до 18.04.2017 г. В. К. е извършил 41 плащания в общ размер на 5 610, 00 лв., с които са погасени падежирали договорни лихви; усвоената и непогасена падежирала главница е в общ размер на 9 430, 10 лв.; непогасена редовна договорна лихва е в общ размер на 874, 24 лв.; частта от вноските, представляваща лихва, с падежи преди 19.06.2016 г., конкретно през периода 29.10.2015 г. - 29.05.2016 г. е в общ размер 342, 41 лв., а останалата част с падежи след тази дата до 29.05.2018 г. е разликата до 874, 24 лв. или 531, 83 лв.; към датата на изготвяне на заключението задълженията на В. К. са в общ размер на 14 975, 36 лв., формирани, както следва: непогасена падежирала главница - 9 430, 10 лв.; непогасена редовна договорна лихва - 874, 24 лв.; обезщетение за забава за просрочени плащания за периода от датата на последната падежирала вноска - 30.05.2018 г. до 03.04.2023 г. включително - 4 671, 02 лв.. При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав направи следните правни изводи: Предявеният иск е допустим, като правния интерес на ищеца е обусловен от подадената от ответното дружество информация до Централния кредитен регистър за кредитна задлъжнялост към БНБ за дължими и неизплатени суми от ищеца по договор за кредит. При наличието на така заявени вземания у кредитора, за длъжника е налице правен интерес от установяване на тяхната недължимост. Подаването на посочената информация до ЦКР обективира извънсъдебно поведение на дружеството по вменяване на задължения на ищеца. Дори и да не е имало твърдения за дължимост на суми от страна на ответника по един отрицателен установителен иск преди започването на съдебния процес, интересът на ищеца да предяви такъв иск може да се установи и в хода на самия процес. В настоящия случай с отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове, претендирайки отхвърлянето им. С оглед на изложеното е налице правен интерес от водене на отрицателен установителен иск, поради което предявеният иск е процесуално допустим. При доказан правен интерес от водене на отрицателен установителен иск в тежест на ответника по иска е да докаже пълно и главно правопораждащите правото му факти и изискуемостта на принадлежащото му вземане - да докаже, че е проявил активност за събиране на вземането си, като е предприемал своевременни действия, прекъсвал/спирал е теченето на давността или че ищецът се е отказал от изтеклата в негова полза погасителна давност. На първо място по делото следва да се разгледат доводите на ищеца заявени в касационната жалба за недължимост на процесното вземане поради неспазване изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 от ЗПК(отм.), съобразно указанията в отменителното решение на ВКС. Приложими по делото са тълкуванията в практиката на ВКС - ТР №1/2020 от 27.04.2022 г. по т. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 50167 от 22.02.2023 г. по т. д. № 1088 / 2021 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, съобразно които съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес, поради което когато основанието за нищожност произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл.235 ал.2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Някои от общите основания за нищожност по чл. 26 от ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира, като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, също е видимо от самата сделка. В конкретния случай от договора за потребителски кредит от 29.05.2008 г., се установява, че е отпуснат потребителски кредит в размер 10 000 лева със срок за издължаване 120 месеца, но от съдържанието на договора не се установява, в същото да са включени условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания, съобразно изискванията на чл. 7, т. 8 ЗПК(отм.). Такова съдържание би могло да се включва погасителен план, какъвто по делото не се установи да е съществувал към датата на сключване на договора и ищеца да е бил запознат с него по същото време. Не се установява наличие на погасителен план при сключване на договора и от предоставената от счетоводството на "ЕОС Матрикс" ЕООД на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза, събрана във въззивното производство неподписана справка, именована погасителен план, издадена на 21.03.2023 г.. Този документ, не е без доказателствена стойност, напротив чл. 182 ГПК му придава доказателствена стойност и за изгодни за издателя му факти, като на всяко вписване в счетоводни книги, доколкото е редовно, с оглед и на другите обстоятелства по делото, но в случая, предвид и посочената в документа дата на издаването му - 21.03.2023 г., по делото следва да се приеме, че такъв погасителен план не е съществувал при сключване на договора на 29.05.2008 г.. Изложеното обосновава извод за неспазване изискванията на чл. 7, т. 8 ЗПК(отм.). По отношение останалите претендирани с касационната жалба като неспазени норми - чл. 6, чл. 7, т. 4 -7 и т. 9 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 ЗПК(отм.), съдът намира, че съдържанието на процесния договор за кредит удовлетворява изискванията на ЗПК(отм.), поставени от посочените разпоредби, като дори да би могло да се приеме наличие на основание за нищожност по посочените текстове, същото не би произтичало само от факти, които биха могли да се установят от самата сделка, поради което страните би трябвало да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тази недействителност се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Предвид неспазване изискванията на чл. 7, т. 8 ЗПК(отм.) и въпреки липсата на други неспазени разпоредби, измежду посочените от ищеца пред касационната инстанция, на основание чл. 14, ал. 1 и ал. 2 ЗПК(отм.) процесния договор за потребителски кредит е недействителен и длъжникът връща само чистата стойност на кредита, поради което същият не дължи лихви, но дължи главницата. По делото ответника не установи съществуването на основание за дължимост на вземане за лихва в претендирания от същия размер (6484 лв.) към ищеца, като това обстоятелство налага уважаване на предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, в тази част като основателен, без обсъждане на другото заявено от ищеца основание – изтекла погасителна давност. С оглед въведеното от ищеца основание за недължимост на сумите, представляващи главница – погасителна давност, в негова тежест е да докаже, че между изискуемостта на задълженията и датата, на която е предявен иска - 19.06.2019 г., е изтекъл определения в закона период от време, в конкретния случай - пет години по чл. 110 от ЗЗД, обуславящ погасяването на вземанията по давност. Доколкото в отменителното решение на ВКС е прието, че въззивният съд правилно е приел, че кредита не е бил обявен за предсрочно изискуем, като е неоснователно и възражението на ответника, че частичното плащане, извършено след цесията, означава признание на дълга и прекъсване на погасителната давност, съдът при настоящото разглеждане на делото не следва да се произнася по доводите на страните, касаещи тези обстоятелства. Отново предвид посоченото в отменителното решение на ВКС падежът на всяка месечна погасителна вноска е настъпил на 28-мо или 29-то число от месеца, през периода 29.06.2008 г. - 29.05.2018 г., като общата стойност на дължимата главница от 1-ва вноска, с падеж 29.06.2008 г. до 72-ра вноска, с падеж 29.05.2014 г., или за вноските с падеж настъпил, в период повече от пет години преди подаване на исковата молба на 19.06.2019 г. е сумата 3668, 29 лева. По отношение крайният срок на давността, съдът намира, че следва да се съобрази със съдебната практика, а именно решение 50017/ 27.03.2023 г. по гр.д. № 720 по описа за 2022 г., Гражданска колегия, Четвърто отделение, ВКС, което е дало отговор на въпроса прилагат ли се чл. 116, б. „б“ ЗЗД и/или чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отрицателен установителен иск за недължимост на вземане, с предявяването на който ищецът (длъжникът) се позовава на погасителна давност и за вземането ответникът (кредиторът) не е снабден с изпълнително основание?. В решението е прието, че погасителна давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника. Основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД не изисква други условия. По аналогия от чл. 116, б. „б“ ЗЗД следва да се приеме, че предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. С оглед гореизложеното и при приложение на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, към подаване на исковата молба на 19.06.2019 г., 5 годишния давностен срок по отношение на просрочена главница по договора за кредит в размер 3668, 29 лева е бил изтекъл, като вземането за тази сума е недължимо и искът по отношение на това вземане, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, е основателен и следва да се уважи, а за разликата над тази сума до сумата 9 430 лева, този срок не е бил изтекъл и искът по отношение на това вземане не е основателен и следва да се отхвърли. По заявеното едва при второто разглеждане на делото от въззивната инстанция искане за приспадане от платеното от кредитополучателят, без основание, поради недействителността на договора за кредит от дължимата от последния на кредитора чиста стойност на кредита, съдът намира, че то е с характер на материалноправно изявление за прихващане, предвид страната която го заявява - ищец и етапа, на който е заявено за пръв път, но същото е неоснователно, доколкото съдебна практика и правната теория еднозначно изискват активното вземане по такова прихващане да е ликвидно, още при заявяването му, като тази предпоставка не е налице по настоящото дело. Посоченото в писмената защита съдебно решение от 26.10.2022 г. по д. № 3855/21 г. на ВКС, IV г. о., касае производство по чл. 422 ГПК, по което длъжника по договора за кредит е ответник, поради което, предвид и горепосоченото, се явява неотносимо в процесния случай. Предвид всичко горепосочено, достигайки до друг извод относно дължимостта на процесните вземания за главница и лихва, районният съд е постановил частично неправилно решение, като поради тези причини, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частите, в които изводите на двете инстанции са различни и потвърдено в частите, в които е налице съвпадение на изводите за недължимост на процесните суми. По разноските: С обжалваното решение, съобразно изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в тежест на ответника съдът е възложил сторените от ищеца разноски, като е приел за основателно възражението на ответната страна за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение и го е намалил до средния, съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 750, 00 лева. С решението съдът е осъдил „ЕОС Матрикс" ЕООД да заплати на В. Р. К. разноски в размер 1147, 85 лева, от които 750 лева адвокатско възнаграждение и 397, 85 лева заплатена държавна такса. С молба вх. № 260950 от 06.11.2020г. ищецът В. Р. К. е поискал изменение на решението в частта относно разноските по реда чл. 248 от ГПК, и с определение № 260229 от 08.01.2021г. по делото съдът е изменил постановеното решение в частта за разноските, като е осъдил ответника „ЕОС Матрикс" ЕООД да заплати на В. Р. К. сумата 1606, 75 лева, представляваща направени разноски по делото, от които 1208, 90 лева адвокатско възнаграждение и 397, 85 лева заплатена държавна такса. В мотивите съдът е приел, че с решението е намалил под законоустановения минимум адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, въпреки че с мотивите на решението е приел, че същия следва да се намали до средния, съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Срещу определението ищецът В. Р. К. е подал частна жалба вх. № 262195/10.05.2021 г. с искане съдът да отмени определението в частта, с която първостепенният съд е оставил без уважение молбата му с правно основание чл. 248 от ГПК, като неправилно и вместо него да постанови друго, с което да осъди "ЕОС Матрикс" ЕООД да му заплати допълнително сумата 291, 10 лв., представляваща разлика между присъдените от районния съд с обжалваното определение разноски в размер 1 606, 75 лв. и пълния размер на действително сторените от него съдебни разноски. Частният жалбоподател счита, че производството се отличава с правна и фактическа сложност, поради което заплатеният от него адвокатски хонорар от 1500 лв., надвишаващ законоустановения миниум с 291, 10 лева, не е прекомерен - по делото са проведени 3 съдебни заседания, приобщени са множество писмени доказателства и е назначена съдебно-счетоводна експертиза, което води до извода, че делото не е било елементарно. Твърди, че адвокатското възнаграждение следва да му бъде присъдено в пълен размер или да му бъде присъдена сумата 1897, 85 лева вместо 1606, 75 лева, представляваща пълният размер на сторените от него разноски. Моли съда да му присъдите и сумата от 15 лева, представляваща държавна такса за образуване на производството по въззивната частна жалба. В писмено становище по частната жалба с вх. № 262399/01.06.2021 г. ответникът "ЕОС Матрикс" ЕООД излага доводи за нейната неоснователност. Въззивният съд намира частната жалба за процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките на срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Настоящият съдебен състав намира, че районният съд правилно е изменил решението си в частта относно разноските като е осъдил ответника „ЕОС Матрикс" ЕООД да заплати на В. Р. К. сумата 1606, 75 лева, представляваща направени разноски по делото, от които 1208, 90 лева адвокатско възнаграждение и 397, 85 лева заплатена държавна такса. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.5 ГПК, е възможно адвокатският хонорар да бъде намален от съда по искане на насрещната страна, поради прекомерност, когато размерът му не отговаря на фактическата и правна сложност на делото, и то до размера, посочен в Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца е в размер 1500 лв., видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие, която сума е платена, видно от платежното нареждане за кредитен превод приложено по делото. Съгласно приложимата предходна редакция на чл. 7, ал.2, т.4 вр. с § 2а от ДР от Наредба № 1/09.07.2004г. при заведен иск за сумата 15 914, 00 лв., адвокатското възнаграждение би следвало да бъде 1208, 90 лв. с ДДС. Следователно платеният от ищеца адвокатски хонорар е с 291, 10 лева над горепосочения минимум. Посочената наредба обаче определя само минималните размери на адвокатските възнаграждения за съответния вид помощ. Размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне между адвоката и клиента и трябва да бъде справедлив и обоснован (чл. 1 от Наредбата и чл.36, ал.2 от ЗА). В настоящия случай съдът счита, че определеният с договора между ищеца и адвоката му размер на адвокатското възнаграждение действително е прекомерен и не съответства на фактическата и правна сложност на настоящия казус - по делото са приети 5 броя писмени доказателства, изготвено е заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза и е проведено едно открито съдебно заседание, в което делото е разгледано, даден е ход на устните състезания, съответно делото е обявено за решаване, като е последвало постановяване на решението. Следователно и делото следва да бъде прието за такова, което не е от голяма фактическа и правна сложност, поради което правилно районният съд е изменил решението си като е присъдил сумата 1208, 90 лева адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца, съответстваща на минималната такава, предвидена в Наредба № 1/09.07.2004г. При изхода от спора по въззивната жалба обаче, ответникът следва да заплати на ищеца само сумата 1025, 02 лв. разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска, поради което следва да бъде изменено решението на първата инстанция в частта за присъдените съдебни разноски като се отмени за сумата над 1025, 02 лева до присъдените 1606, 75 лева. На основание чл.78, ал. 3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество разноски за възнаграждение на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза, направени пред първата инстанция в размер 72, 41 лева, съобразно отхвърлената част от иска. По разноските пред въззивната инстанция в производството по чл. 258 и сл. ГПК: Въззивната жалба против решение № 260027/01.10.2020 г., постановено по гр. дело № 786/2019 г. на РС - Козлодуй е частично основателна, при което всяка от страните има право на разноски. Въззивникът "ЕОС Матрикс" ЕООД има право на разноски за държавна такса съобразно охвърлената част от исковете за производството по чл. 258 и сл. ГПК, които са своевременно поискани и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят, като възлизат в размер на 72, 02 лева. Въззиваемия е представил доказателства за договорено и изплатено адвокатско възнаграждение в размер 1250 лв., а с въззивната жалба въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия. По изложените по-горе съображения, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия следва да бъде намалено на 1208, 90 лева, съответстващо на минималното такова, предвидено в Наредба № 1/09.07.2004г. На въззиваемия следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер 771, 21 лева за процесуално представителство пред въззивната инстанция, съобразно уважената част от иска. По разноските пред касационната инстанция: Предвид изхода по делото на ищеца и касационен жалбоподател следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение и заплатени държавни такси в общ размер 771, 21 лева, съобразно уважената част. Претендираното адвокатско възнаграждение от ищеца в производството пред ВКС е под нормативно установения минимум, поради което е неоснователно възражението за намаляването му по чл. 78, ал. 5 ГПК. По разноските в производството по чл. 294 ГПК: Предвид изхода по делото на ищеца и жалбоподател следва да се присъдят разноски за заплатен депозит за възнаграждение на вещо лице 255, 18 лева. С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата и при съобразяване критериите в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на пълномощника на ищеца – Адвокатско дружество „•••“ сумата 1402, 66 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение, опредЕ. съразмерно с уважената част от иска, въз основа на нормативно установения минимум. По изложените съображения, съдът