Решение № 4118 от 21.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 13340/2022 г.

производство – сл. дело № 1/91 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, са привлечени като обвиняеми лица първоначално Т.Х.Ж., Г.И.А., Д.И.С., П.П.К. и П.Т.М. (според диспозитива на постановленията за привличане на обвиняеми лица от 1991 г.). Първоначалната квалификация на тези деянията, за които е водено разследването, е била по чл. 162 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 и чл. 26 НК – проповядване и подбуждане на национална вражда и омраза, впоследствие променено на „расова дискриминация“. В крайна сметка е възприета правната квалификация на деянието като военно длъжностно престъпление по чл. 387 от НК, в което обвиняемият Д.С. е обвинен като извършител, а обвиняемите Т.Ж. и Г.А. като подбудители – за това, че обв. С., подбуден от обвиняемите Ж. и А., през периода 08.05.1984 г. – 15.12.1988 г. в гр. София, като военно-длъжностно лице – министър на вътрешните работи, при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си и възложил на подчинените му служители от министерството на вътрешните работи несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лице от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжност в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване на правата на български граждани на свободно придвижване в и между населените места, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език. По делото разследване на деянията на други лица на практика не е било извършвано, а са били привлечени към наказателна отговорност единствено трима от висшите ръководители на държавата по време на възродителния процес – председателят на Държавния съвет, председателят на Министерския съвет и министърът на вътрешните работи. Не са били привлечени към отговорност изпълнители на разпоредените от обвиняемия С. мероприятия, които са били и ръководители на репресивните действия по време на възродителния процес и чиито разпореждания са пораждали преките последици за репресираното през възродителния процес турско население. Въпреки това, образуването на наказателното производство като сл. дело №1/91 г. на ПВС и привличането на обвиняеми лица е създало процесуална възможност пострадалите от престъплението да упражнят правата си на обезщетяване за причинените им вреди и да получат морално удовлетворение от установяването на виновните за възродителния процес и предаването им на съд. Това е могло да бъде осъществено при предприемане на своевременни действия за предоставяне на пострадалите на всички процесуални средства за тяхната защита, в съответствие със задълженията на органите на предварителното производство по чл. 14 ал. 3 от НПК от 1975 г. (отм.). Ищецът Г. Ф. И. е наследник на баща си пострадалия от деянията, извършени по време на възродителния процес Ф. К. И.. Същевременно, ищецът е претърпял вреди от възродителния процес, които произтичат както от непосредствените действия на принудителна смяна на неговите имена, така и от действията на задържане и насилствено изселване на баща му Ф. К. И. в Белене, с. Черказки и с. Драганица, продължило от 1985 г. до 1987 г. и прекратено единствено поради влошаване на здравословното му състояние. Безспорно вреди са претърпени и от принудителното изселване на ищеца и семейството му от България. С образуването на следственото дело през 1991 г. ищецът и неговите родители са придобила качеството на пострадали по смисъла на НПК от 1975 г. и възможност да встъпят като граждански ищци още в хода на предварителното следствие, според чл. 60 ал. 1 от НПК от 1975 г. (отм.). При своевременно установяване на пострадалите лица по време на следствието, това би открило както пред ищеца, така и пред неговите родители и останалите пострадали от деянията – предмет на разследване, възможност да упражнява правата на граждански ищец по чл. 60 ал. 3 НПК от 1975 (отм.): да участва в наказателното производство, да иска обезпечаване на гражданския иск, да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения, да представя доказателства, да прави искания, бележки и възражения и да обжалва решенията на съда и на органите на предварителното производство, които накърняват неговите права и законни интереси. Дори без предявяване на граждански иск, ищецът в качеството на пострадал би имал съответните права да се запознае с материалите в производството при предявяването му по реда на чл. 213 ал. 3 (редакция от 1982 г.) от НПК от 1975 г. (отм.) и да направи искания, бележки и възражения. Упражняването на тези права е било осуетено вследствие продължителния период на разследване и несвоевременното конституиране на пострадалите като участници в наказателното производство. В обвинителния акт от 1993 г. са посочени поименно общо 26 лица, задържани на остров Белене (бащата на ищеца Ф. И. не е сред посочените), като е отбелязано, че са задържани или предложени за изолация и други лица, без да се посочват поименно. В съответствие с това, с разпореждане по НОХД № 1/94 г. на ВС Военна колегия, съдията докладчик е указал изричното посочване на пострадалите лица, с оглед възможността им да се конституират в процеса, и предявяването на следствието на всички пострадали по реда на чл. 213 НПК от 1975 г. (отм.). Тези указания не са били изпълнени и обвинителен акт от 1998 г. на практика повтаря текста на предходния обвинителен акт, включително и поименното изброяване на 26 лица от турски произход, задържани на остров Белене (сред тях отново не е бащата на ищеца Ф. И.). В приложените към двата обвинителни акта списъци за призоваване на лица в част II „Свидетели“ не е посочено за призоваване нито едно от пострадалите лица, от което следва изводът, че пострадали лица до 1998 г. изобщо не са били разпитвани като свидетели – евентуалният им разпит в досъдебното производство би направил задължителен разпита им като свидетели и в съдебно заседание, съответно имената им биха били в списъците за призоваване. С разпореждане от 28.04.1998 г. по НД № 1/1998 г. на ВКС ВК, съдията докладчик е констатирал неизпълнение на указанията на предходния докладчик за изричното посочване на пострадалите лица, с оглед задължението на органите на предварителното производство по чл. 82 т. 2 НПК от 1975 г. (отм.) да докажат характера и размера на вредите, причинени с деянието. След повторното връщане са извършени действия за установяване и разпит на част от пострадалите лица, между които и бащата на ищеца Ф. И. – от цитираното писмо на главния прокурор от 2003 г. е видно, че били установени общо 446 лица, изпратена до Р. Турция молба за правна помощ – разпит по делегация, като до момента били разпитани общо 26 лица. Ищецът Г. Ф. И. не е бил разпитван като свидетел и не са му били разяснени правата на пострадало лице. Няма доказателства за предявен от него граждански иск в наказателното производство до 2003 г., когато с изменението на чл. 60 ал. 1 от НПК от 1975 г. (отм.) тази възможност е отпаднала за досъдебното производство. До 2018 г., ищецът, неговият баща или техен представител не са били уведомявани за хода на производството и не са вземали участие в него. От изложеното е видно, че в предварителното производство е било допуснато неоправдано бездействие за своевременно установяване и разпит на пострадалите лица и конституирането им като участници в процеса, с оглед установяване на техните вреди и упражняване на правата им на пострадали. С писмото от 2003 г. зам.главният прокурор обосновава невъзможността следственото дело да бъде внЕ.о в съда с обвинителен акт с „практически неизпълнимите“ указания на съда – очевидно се има предвид посочване на пострадалите лица и тяхното конституиране като участници, защото останалите указания се отнасят до прецизиране квалификацията на деянието. От съдържанието на писмото е видно, че са били установени 447 пострадали лица, спрямо които са били приложени принудителни мерки за въдворяване. Разпитът на такъв брой лица не са неизпълними указания, а тяхното изпълнение е било напълно в процесуалните възможности на разследващите органи. Живеещите в Турция лица са имали роднини и познати в Р. България, чрез които са могли да бъдат уведомени да се явят за разпити и запознаване с техните права, както е направил бащата на ищеца Ф. К. И.. Учредените от пострадалите от възродителния процес сдружения също са могли да окажат съдействие за откриването на пострадалите и техните разпити. Забавянето на делото е продължило неоправдано дълго – от 1998 г., когато е било върнато за доразследване, до момента, в нарушение на правото на пострадалото лице за разглеждане на делото в разумен срок, съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека. В хода на продължаващото 25 години досъдебно производство, е настъпила смъртта на обвиняемите лица, поради което понастоящем е невъзможно разследването да приключи със съдебен акт, който да установи виновните лица за вредите, причинени на пострадалите. Забавянето на досъдебното производство е осуетило възможността ищецът Г. Ф. И. като пострадало да претендира и получи обезщетение за причинените от деянието вреди. Същевременно, от показанията на свидетелите по делото се установява и силното огорчение и разочарование на ищеца от невъзможността да се установят и накажат виновните лица. От показанията на свидетелите Р.Х. и С.Ю. се установява, че забавеното разследване и липса на резултат от делото е предизвикала у ищеца тревога и гняв, а липсата на резултат от многобройните молби и запитвания на пострадалите е пораждало у ищеца неудовлетворение и чувство за липса на справедливост за него и близките му. Тези съображения дават основание на съда да приеме, че справедливият размер на обезщетението на ищеца за неимуществени вреди е 40 000 (четиридесет хиляди) лева. Искът с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ е основателен до този размер. Представителят на ищеца адвокат Е. Ф. М. е представлявала ищеца безплатно. Възнаграждението по чл. 38 ал. 2 ЗА, според цената на иска и в съответствие с чл. 7 ал. 2 т. 5 (редакция до ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г.) от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждение, е 3930 лева. От тази сума ответникът дължи на адвокат Е. Ф. 1310 лева, според уважената част от иска. Мотивиран от горното, съдът