Решение № 393 от 15.7.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 25/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 125 от 11.06.2024 г., постановено по гр. д. № 817/2022 г. по описа на РС – Сливница, е отхвърлен, като неоснователен, предявеният от П. М. С. и С. Л. С. (починала след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, като производството пред въззивния съд е продължило с участието на правоприемника й – П. М. С.) срещу Е. К. А., иск с правно основание чл. 75 от ЗС, във вр. чл. 358 от ГПК, във вр. чл. 444, т.5 от ГПК, за осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху процесния недвижим имот: Поземлен имот с идентификатор 18174.2.29, с адрес на поземления имот: местност квартал "9-ти септември", с площ от 1575 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, категория на земята при неполивни условия: 4, номер по предходен план - 002029, при съседи по скица: 18174.2.19, 18174.37.52, 18174.2.8, 18174.2.28, 18174.2.36, 18174.2.38, 18174.2.77, и с описание съгласно документ за собственост (Нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 137, том IV, рег.№ 2259, дело №743/2005 г. на Кирил Божков – нотариус с рег. № 069 и район на действие - районен съд Сливница) - нива от 1575 дка., четвърта категория, съставляваща имот с номер 002029, в землището на село Гурмазово, общ. Божурище, обл. София, местност „кв. 9-ти септември", при граници и съседи: имот № 002036 - нива на наследници на И. А. Т., имот № 000052 - водно течение на държавата- МОСВ, имот №002028 - нива на земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, имот № 002019 - нива на земи по чл.19 от ЗСПЗЗ, имот № 000030 - населено място на кв."9-тисептември", гр. Божурище и имот № 002038 - нива на Снежанка Богданова И.ова и др.; отнето чрез извършване на въвод във владение на 24.06.2022 г. по ИД № 20188640400064 по описа на ЧСИ Васил Недялков, рег.№864, обективирано в Протокол за предаване на владение на недвижим имот от 24.06.2022 г. по изпълнителното дело. Срещу решението е подадена въззивна жалба от П. М. С., в лично качество и като правоприемник на починалата С. Л. С.. Жалбоподателят счита решението за необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Основните доводи изложени във въззивната жалба са свързани с поддържаното от ищеца възражение за несеквестируемост на процесния имот, като в тази връзка се излага несъгласие с приетото за установено от първоинстанционния съд, че на основание чл. 445 ГПК е отпаднала забраната за изпълнение върху този имот. Според жалбоподателят неправилен е изводът, че към датата на въвода не било доказано починалата С. С. да е регистрирана като земеделски производител. Все в тази връзка жалбоподателят поддържа и че ипотекарният кредитор „ОББ“ АД не е имал качеството взискател по изпълнителното дело, доколкото не е бил редовно конституиран с постановление на съдебния изпълнител. Отделно от това предприетата публична продан с времетраене от 07.11.2020 г. до 07.12.2020 г. е отделен и самостоятелен изпълнителен способ и е предприета единствено по молба на необезпечения взискател по делото – „Ем Ай Ем“ ООД, по отношение на който имотът бил несеквестируем, тъй като ипотекарният кредитор не бил взискател и нямало изрична молба от него за провеждане на посочената продан. Искането по същество е за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново въззивно такова, с което предявеният иск да бъде уважен. В срока по чл. 263, ал. 1 ответника в първоинстанционното производство – Е. К. А., оспорва въззивната жалба и отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение. Софийският окръжен съд, в настоящия си въззивен състав, за да се произнесе, съобрази следното. Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимстта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението на първоинстанционния съд е и правилно, поради което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите му. Правната квалификация на предявения иск е тази, приета от първоинстанционния съд. Така подаденият осъдителен иск с правно основание чл. 75 ЗС, за осъждане на ответника да предаде владението на ищците върху процесния имот, е допустим, доколкото по правило с него се търси защита за всяко нарушено владение, като фактическо състояние, за което се твърди да е продължило повече от 6 месеца. Съгласно мотивите на Решение № 45 от 03.02.2011 г. по гр.д. № 242/2010 г. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 ГПК и представляващо задължителна съдебна практика) под „нарушение“ по смисъла на чл. 75 ЗС следва да се разбира всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта или се създават пречки за спокойното упражняване на тази фактическа власт, включително и в случаите, в които лишаването е извършено на основание протокол на съдебен изпълнител за въвод във владение, когато този въвод е назаконосъобразен. В подкрепа на този извод на съда е и изричната разпоредба на чл. 358 ГПК, която посочва какви са правомощията на гражданския съд в производство по предявени искове по чл. 75 и чл. 76 от ЗС, когато се твърди от ищеца, че владението му върху имота е отнето по нареждане или със съдействието на съдебен изпълнител или друг държавен орган. Според нормата, проверката, която съдът извършва, е ограничена и се свежда до изследване законосъобразността на действията на съдебния изпълнител до момента на извършване на публичната продан. Това е така, защото публичната продан е деривативно придобивно основание и с влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота – чл. 496, ал. 2 ГПК. След като купувачът е станал собственик на този имот, той има и правомощието владение, което се осъществява по реда на чл. 498 ГПК, затова той не може да бъде отстранен от имота с владелческите искове по чл. 75 и чл. 76 ЗС, освен в ограничен брой хипотези на незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител. Незаконосъобразен въвод по чл. 498 ГПК би бил налице в случая, когато при публичната продан имотът е бил възложен на привиден кредитор. В този случай възлагането нe произвежда вещен прехвърлителен ефект - т. 1 на ТР № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК, съответно – липсва основание за съдебния изпълнител да извърши въвод на купувача във владение на продадения имот и това би могло да бъде основание да се претендира уважаването на иск по чл. 75 или чл. 76 ЗС. Незаконосъобразен въвод по чл. 498 ГПК би бил налице и при недействителна публична продан – чл. 496, ал. 3 ГПК, когато е нарушен чл. 490 ГПК или при невнасяне на цената. Съгласно т. 3 на ТР № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК, недействителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК може да се релевира както чрез самостоятелен установителен иск, така и чрез позоваване от ищеца и възражение на ответника в други производства. Следователно – няма пречка в производството по чл. 75 и чл. 76 ЗС да се въведе твърдение за недействителност на действия на ЧСИ по въвода на купувача във владение на основание чл. 498 ГПК. Съдът обаче не може да проверява в производството по чл. 75 и чл. 76 ЗС законосъобразността на действията на съдебния изпълнител, подготвящи публичната продан, тъй като с влизане на постановлението за възлагане тя се стабилизира (В този смисъл – Определение № 60244 от 4.06.2021 г. по гр. д. № 1374/2021 г. на ВКС. С оглед изложеното и предвид оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд намира от фактическа и правна страна следното. Първоинстанционният съд е отделил като безспорно по делото и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че от 01.09.2005 г. (когато въз основа на покупко-продажба, обективирана в акт № 137, том IV, рег. № 2259, дело № 743/2005 г. на нотариус Кирил Божков, рег. № 069 на НК, с район на действие – РС - Сливница, ищците са придобили процесния имот) до датата на въвода - 24.06.2022 г., ищците са упражнявали фактическата власт върху процесния имот. Следователно безпротиворечиво следва да се приеме, че към момента на въвода ищците са били във владение на имота, продължило повече от 6 месеца. Настоящият въззивен състав намира, че от представеното изпълнително дело № 20188640400064 по описа на ЧСИ Васил Недялков, рег. № 864 в КЧСИ и район на действие Софийски окръжен съд, не се установяват нарушения, извършени от съдебния изпълнител, във връзка с провеждането на публичната продан на процесния имот, както и във връзка с извършването на въвода във владение. Видно е, че изпълнителното производството (първоначално водено от ЧСИ Ивелина Дамова с рег. № 922 с район на действие СГС) е образувано по по молба на „Ем Ай Ем“ ООД, на основание изп. лист от 26.06.2017 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 72312/2016 г. по описа на Софийски районен съд и изп. лист от 09.06.2017 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 72311/2016 г. по описа на Софийски районен съд, срещу длъжниците П. М. С. и С. Л. С.. Не е спорно между страните обстоятелството, че по искане на взискателя, за обезпечаване вземането му, съдебният изпълнител е наложил възбрана, вписана в Служба по вписванията на 09.10.2017 г., върху процесния имот. Установява се също, че в изпълнителния процес са насрочвани няколко публични продани, една от които по молба на ипотекарния кредитор „ОББ“ АД. Последната проведена публична продан от 07.11.2020 г. – 07.12.2020 г. е извършена законосъобразно – същата е била разгласена съгласно правилата в ГПК, постъпили са валидни наддавателни предложения от лица, които имат право да участват в проданта, и предложените от тях цени са съобразени с изискванията на чл. 489, ал. 6 ГПК (предложените цени не са под началната и не я надхвърлят с повече от 30 на сто). Проведено е и устно наддаване, като с протокол от 08.12.2020 г. за купувач е обявен наддавчът предложил най- високата цена от 13 966, 00 лева, в случая – Е. С. С., която е действала чрез пълномощник – нейната дъщеря Е. К. А.. На 18.12.2020 г. е изготвено постановление за възлагане, същото е обжалвано от ищците пред Софийски окръжен съд, като жалбата им е оставена без уважение с Решение № 260075 от 18.03.2021 г. по в. гр. д. № 115/2021 г. на СОС. След влизане в сила на постановлението за възлагане са предприети действия по осъществяване на въвод във владение на купувача по публичната продан, като насроченият такъв първоначално за 27.10.2021 г., а в последствие за 12.11.2021 г., е бил отложен. По искане на Е. К. А., в качеството й на наследник на Е. С. С. /починала на 04.08.2021 г./, съдебният изпълнител е насрочил за 24.06.2022 г. въвод във владение, като, видно от протокол за предаване на владение на недвижим имот, ЧСИ Недялков е отнел от ищците и е предал на ответницата владението на процесния недвижим имот. Всички посочени обстоятелства, установяващи се от материалите по изпълнителното производство, не са спорни между страните, а и дават основание на настоящия въззивен състав да приеме, че действията на съдебния изпълнител свързани с провеждането на публичната продан и въвода във владение, са напълно законосъобразни и в изпълнение на разписаните в процесуалния закон процедури. Не може да бъде споделено оплакването във въззивната жалба свързано с твърдението на ищеца, че имотът, по отношение на който е насочено изпълнението е несеквестируем. Съгласно нормата на чл. 445, т. 5 ГПК изпълнението не може да бъде насочено върху земите на длъжника физическо лице - земеделски стопанин, включващи и ниви с площ до 30 дка. Използваният от законодателя термин „земеделски стопанин“ следва да се тълкува съобразно разпоредбите както на националното законодателство - Закон за подпомагане на земеделските производители и издадената във връзка с него Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, така и съобразно общностното право - Регламент (ЕС) 2021/2115 (чл. 3, т. 1 и чл. 4, т. 2). Съгласно легалните дефиниции, дадени в посочените актове, всяко физическо лице, което извършва земеделска дейност в земеделско стопанство на територията на страната и което е регистрирано по реда на Наредбата, притежава качеството земеделски стопанин. Следователно неговите права попадат под закрилата на чл. 444 т. 5 ГПК при индивидуално принудително изпълнение. С оглед представените в първоинстанционното и въззивно производство доказателства - регистрационна карта на името на ищцата С. С. и Удостоверение от Областна Дирекция „Земеделие“ – София град, следва да се приеме, че за стопанските години от 2006/2007 до 2022/2023 г. включително, последната е притежавала качеството земеделски стопанин. Въпросът към кой момент следва да бъде извършена преценка за секвестируемостта респ. несеквестируемостта на имуществото на длъжника – земеделски стопанин, е изследван в Решение № 125 от 04.11.2015 г. по гр.д. № 5502/2013 г. на ВКС и цитираното в него Решение № 328 от 26.01.1960 г. по гр.д. № 8086/1959 год. на ВС. Съгласно мотивите на решението „в производство по чл. 75 ЗС, когато „нарушеното владение“ е извършено чрез действията на съдебен изпълнител меродавният момент, към който следва да се цени несеквестируемостта на конкретно имуществото на длъжника, по отношение на което е насочено принудителното изпълнение, е моментът на налагане на възбраната. Моментът на въвода във владение като действие по принудителното изпълнението не може да се приеме за меродавен за тази преценка, тъй като ефектът на вписването на наложената възбрана, е проявен“. В настоящия случай, както се посочи по-горе, по изпълнителното дело възбрана върху процесния имот е наложена от съдебния изпълнител и вписана в Служба по вписванията на 09.10.2017 година. Не се спори между страните, а и се установява от приложените по делото справки от Агенция по вписванията, че към този момент процесният имот е ипотекиран в полза на „Сибанк“ АД, чийто правоприемник е „ОББ“ АД. При тези данни настоящият състав намира, че с учредяването на договорната ипотека в полза на „Сибанк“ АД през месец септември 2006 г. (както и нейното подновяване през 2016 г.) ищците доброволно са се лишили от привилегията, предоставена им с нормата на чл. 444, т. 5 ГПК., като несеквестируемостта на притежаваната от тях нива е отпаднала на основание чл. 445, ал. 1 ГПК. Това е така по следните съображения. Видно от посочените справки от Агенция по вписванията от 02.07.2010 г. имотът е възбранен и в полза на ипотекарния кредитор „Сибанк“ АД. Това обстоятелство също не е спорно между страните, а и се установява от приложеното към изпълнителното производство Удостоверение по чл. 456 от ГПК, издадено от ЧСИ Георги Каримов. В същото се посочва, че в полза на „Сибанк“ АД (с правоприемник „ОББ“ АД) и срещу ищците П. М. С. и С. Л. С., е издаден изпълнителен лист от 23.04.2010 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело първоначално с номер 20108460400342 по описа на ЧСИ Орлин Мендов, в последствие изпратено и преобразувано под номер 20127920400319 по описа на ЧСИ Георги Каримов. Посочен е и неудовлетворения размер на вземането на взискателя по това изпълнително дело - „ОББ“ АД. Само на база посоченото удостоверение следва да се приеме, че поддържаното във въззивната жалба оплакване, че ипотекарният кредитор не е присъединен взискател в процесното изпълнително производство, е неоснователно, доколкото съгласно чл. 456 ГПК освен с писмена молба, по всяко време на изпълнението, докато не е изготвено разпределението, други кредитори могат да се присъединят и с удостоверение от съдебен изпълнител. Също така обаче, следва да се посочи, че съгласно чл. 459, ал. 1 ГПК кредиторът, в полза на който е допуснато обезпечение чрез налагане на възбрана, се смята за присъединен взискател, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението, а съгласно ал. 2 на посочената норма – същата се прилага и за ипотекарния кредитор. С посочената разпоредба законът приравнява правата на изрично изброените лица с тези на държавата по отношение на дължимите й се от длъжника публични вземания, като ги смята за присъединени взискатели по право. Безспорно „ОББ“ АД от една страна има качеството ипотекарен кредитор, а от друга – в полза на банката е наложена възбрана по отношение на проценсия имот, поради което в този случай не се налага изричното й конституиране с акт на съдебния изпълнител като страна в изпълнителното производство, както неоснователно поддържа въззивникът. Без значение е също така по чие искане е насрочена публичната продан, завършила с обявяването на купувач – дали от хирографарния кредитор, по чиято молба е образувано изпълнителното дело, или по молба на ипотекарния кредитор, който по право се е присъединил във висящото производство, доколкото всички взискатели имат еднакви права и се ползват от всички изпълнителни действия (чл. 457 ГПК). В заключение следва да се посочи, че макар по отношение на починалата С. Л. С. (заменена в производството от своя съпруг – въззивник в настоящото производство) да се установи, че към датата на възбраната същата е притежавала качеството земеделски стопанин, то по отношение на притежаваната от двамата ищци нива, ипотекирана и възбранена в полза на „ОББ“ АД (като правоприемник на „Сибанк“ АД), е отпаднала забраната по чл. 444 ГПК, тъй като банката, като ипотекарен кредитор, се смята за присъединен по право взискател. При това положение, съгласно нормата на чл. 445, ал. 1 ГПК, процесният имот не представлява несеквестируема вещ, а извършените действия на съдебния изпълнител, във връзка с публичната й продан и последващия въвод във владение на купувача, не са незаконосъобразни и не представляват нарушение по смисъла на чл. 75 ЗС. Предвид всичко посочено въззивният съд намира, че предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Тъй като крайните изводи на настоящия състав съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора във въззивната инстанция въззивникът следва да понесе отговорността за сторените от насрещната страна разноски. Такива се установяват, съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие, в размер на общо 1200, 00 лева, представляващи адвокатски хонорар. За посочената сума въззивникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Така мотивиран Софийски окръжен съд