Решение № 561 от 5.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4027/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 2022813 от 15.12.2021 г., постановено по гр. д. № 13703/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав „Б.к.••••“ ООД е осъдено да заплати на „ЛТ И.“ ООД на основание чл.79, ал. 1 вр. чл. 284, ал. 2 вр. чл. 280 ЗЗД сумата в размер на 1248 евро, с левова равностойност 2440, 99 лв., представляваща дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 718 за летен сезон 2019 г., както и сумата в размер на 546 евро, с левова равностойност 1067, 88 лв., представляваща дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 814 за летен сезон 2019г., ведно със законната лихва от 11.03.2020 г. до окончателното й заплащане, като са отхвърлени исковете за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 4116 евро без ДДС, левова равностойност 8050, 20лв. без ДДС, представляващ дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 718 за летен сезон 2019 г. и за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3990 евро без ДДС с левова равностойност 7803, 77лв. без ДДС, представляващ дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 814 за летен сезон 2019 г. Със същото решение са отхвърлени предявените от „ЛТ И.“ ООД против „Б.к.••••“ ООД евентуални искове, както следва: с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 289 ЗЗД, за заплащане на сумата от 3990 евро без ДДС с левова равностойност 7803, 77лв. без ДДС, представляваща обезщетение за причинени от отказа от изпълнение на поръчка по договор за управление без достатъчно основание вреди за апартамент № 814, както и за заплащане на сумата от 4116 евро без ДДС с левова равностойност 8050, 20 лв. без ДДС, представляваща обезщетение за причинени с отказа от изпълнение на поръчка договор за управление за апартамент № 718 без достатъчно основание, ведно със законната лихва от 11.03.2020 г. до окончателното им заплащане; с правно основание чл. 12 ЗЗД за заплащане на сумата от 3990 евро без ДДС с левова равностойност 7803, 77лв. без ДДС, представляваща обезщетение за вреди от недобросъвестно водени преговори по сключване на договор за управление на апартамент № 814 в размер на пазарния наем за периода от 01.05.2019 г. до 30.09.2019 г., както и за заплащане на сумата от 4116 евро без ДДС с левова равностойност 8050, 20лв. без ДДС, представляваща обезщетение за вреди от недобросъвестно водени преговори по сключване на договор за управление на апартамент № 718 в размер на пазарния наем за периода от 01.05.2019 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва от 11.03.2020 г. до окончателното им заплащане; с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 3990 евро без ДДС с левова равностойност 7803, 77лв. без ДДС, с която ответникът се е обогатил неоснователно от ползването на апартамент № 814 в периода от 01.05.2019 г. до 30.09.2019 г. в размер на пазарния наем, както и за заплащане на сумата от 4116 евро без ДДС с левова равностойност 8050, 20лв. без ДДС, с която ответникът се е обогатил неоснователно от ползването на апартамент № 718 в периода от 01.05.2019 г. до 30.09.2019 г. в размер на пазарния наем, ведно със законната лихва от 11.03.2020 г. до окончателното й заплащане. С решението си съдът е възложил в тежест на ответника разноските в производството, съгласно уважената част от исковете. Срещу постановеното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правна квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, както и в частта, с която са отхвърлени евентуално съединените искове по чл. 289 ЗЗД, чл. 12 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, е депозирана от „ЛТ И.“ ООД в срока по чл. 259 ГПК въззивна жалба, в която са наведени доводи за неправилност и необоснованост на първостепенния акт. Оспорва се като неправилен извода на СРС, че е бил налице договор за управление на апартаментите през цялата 2019 г., като поддържа договорите да са неправомерно преустановени без достатъчно основание, считано от 27.06.2019 г., поради което счита, че първоинстанционният съд е следвало за разликата над уважения частично размер на главния иск до пълния предявен размер да уважи някой от трите евентуални иска, предявени от дружеството. Поддържа се съдът неправилно да е приел, че условията, при които е сключен неформално договорът за 2019 г., а именно тези от 2018 г., не включват и размера на дължимия наем, като счита, че същият следва да се приема за конкретно установен между страните и за сезон 2019 г., т.е. договорът е подновен съгласно уговорените за 2018 г. условия, в това число и за размера на уговорената цена. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт в цялост и постановяване на друг, с който претенциите да бъдат уважени в цялост. Претендират се разноски. В законоустановения срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Б.к.••••“ ООД, в който се излагат съображения за недопустимост, респективно за неоснователност на подадената жалба. Изтъква се, че решението на СРС е правилно и законосъобразно. Иска се потвърждаване на първостепенния акт. Претендират се разноски. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е сезиран с главни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 284, ал. 2 вр. чл. 280 ЗЗД, съединени при условията на евентуалност до размера на отхвърлената част от предявените главни искове с искове по чл. 289 ЗЗД, чл. 12 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. В исковата молба се твърди, че ищецът като собственик на собственик на апартамент № 718 и апартамент № 814, изградени в хотелски комплекс „Маджестик“ в к.к. Слънчев бряг и ответникът като собственик на парцела, в който са изградени, се намирали в трайни търговски отношения във връзка със сключени договори за управление и стопанисването на двата недвижими имота, по силата на които ответното дружество подписвало договори за настаняване на туристи, договори с туристически фирми, заплащало разходите по почистване и поддръжка, считано от 2007 г. Твърди се договорите да се подписват ежегодно, след приключване на сезона, за който се отнасят, като ищецът като възложител следвало да предаде имотите на ответника най-късно на 1.05., а ответникът се задължавал да заплаща на ищеца уговорената наемна цена. Навежда, че такива договори били сключени и за 2018 г. след приключване на летния сезон, като договорената наемна цена за летния сезон за ап. 814 била в размер на 3990 евро, а тази за апартамент 718 - 4116 евро. Поддържа се в началото на 2019 г. да са получили подписани договорите за 2018 г., като в разрез с практиката до този момент цената била посочена с включен ДДС. Промяната била обяснена, че досегашната практика се основавала на допусната грешка. В отговор на питането, кое е наложило тази промяна, „Б.к.••••“ ООД ги уведомява, че считано от 27.06.2019 г. спира да управлява и отдава под наем апартаментите. Ищецът сочи, че отказът на ответника да сключи договор за управление за 2019 г. в разгара на летния сезон, невъзможността да отдава на трети лица имотите под наем, поради това, че се намират в поземления имот, собственост на ответника и изискването за заплащане на допълнителни такси, непредаването от страна на ответника на държането върху апартаментите, както и че е налице осъществено ползване на апартаментите от ответника след 27.06.2019г., поддържа да са го увредили пряко. Сочи се, апартаментите да са отдавани под наем през летния сезон на 2019 г., от което ответникът да е реализирал печалба. Поради горните съображения твърди ответникът да е бил реално задължен и през 2019 г. да управлява апартаментите като ги отдава под наем, съобразно уговорената наемна цена по договора за 2018 г., при условията на евентуалност претендира от страна на ответника да е бил налице отказ от поръчката без достатъчно основание, поради което ответникът му дължи обезщетение за причинените в резултат на отказа вреди, съответно претендира ответникът да е действал недобросъвестно при воденето на преговори, като го е уведомил, че няма намерение да управлява процесните апартаменти за 2019 г. едва в края на месец юни 2019 г., поради което претендира обезщетение за причинените вреди в резултат на лишаването му от възможността да реализира доходи от отдаването на имотите под наем. На последно място поддържа ответникът да се е обогатил неоснователно с ползването и отдаването под наем на собствените му апартаменти през летния сезон на 2019 г., поради което му дължи обезщетение в размер на пазарния наем за периода от 01.05.2019 г. до 30.09.2019 г. Претендира и деловодни разноски. Ответникът в срока по чл. 131 ГПК депозира отговор, с който признава главния иск за реално изпълнение по основание, като оспорва същия по размер. Твърди дължимото възнаграждение за летен сезон 2019 г. за апартамент №718 да възлиза на 1248 евро или 2440, 88лв., а за апартамент №814 – 546 евро или 1067, 88лв. Не оспорва с ищеца да са в трайни търговски отношения по повод договор за управление на процесните апартаменти, подновяван всеки летен сезон, вкл. и сезон 2019 г. Оспорва възнаграждението по договора да е било уговаряно в твърд размер, като твърди, че същото е определяно съобразно реализираните нощувки от туристи. Сочи, че причината възнаграждението да е по-ниско от предходните е в намаления обем на настанявания на ключов туроператор още преди началото на сезона, както и последващо в течение на сезона намаляване на посещаемостта на туристи. Счита, че ищецът не би могъл самостоятелно да отдава под наем имотите, тъй като не притежава лиценз за туроператор, нито апартаментите имат категоризация. Оспорва твърдението имотите да не са предадени, доколкото не е приемано държането им, както и че ищецът е бил лишен от достъп до имотите си. Сочи ищецът да е бил ограничен в ползването на своите имоти единствено през периода, в който е настанявал свои служители/гости за времето от 09.-16.08.2019 г., предварително заявен. Не е спорно между страните, а и от представените писмени доказателства се установява, че ищецът е собственик на процесните два апартамента, находящи се в хотелски комплекс „Маджестик“ в к.к. Слънчев бряг, а ответникът е собственик на парцела, в който същите са изградени. Липсва спор между страните, че са били в трайни облигационни отношения във връзка със сключвани договори за управлението и стопанисването на двата недвижими имота, считано от 2007 г. Последният сключен между страните писмен договор датира от 01.03.2018 г. По силата на същия ищецът възлага на ответника, в качеството му на изпълнител, притежаващ лиценз за извършване на туристическа дейност, да управлява двата апартамента като подписва договори с туристически фирми, настанява туристи, поддържа обектите, почиства, заплаща консумативи, текущи разходи и всички др. дейности, свързани с управлението им, като възложителят предава обектите за управление не по-късно от 1 май на текущата година. За предаването на обектите, а така също и връщането им на възложителя при прекратяване на договорите е предвидено подписване на приемателно-предавателни протоколи. Срокът на договорите, в това число и на този от 2018 г., е 1 година. Съгласно чл. 10 от договор за управление на ап.18, респективно за ап. 14, към момента на подписването на договора ищецът е бил известен на база сключени договори с чуждестранни туроператори, че дължимата наемна цена през 2018 г. е в размер на 4116 евро, с вкл. ДДС, респективно за ап. 14 - 3990 евро с ДДС. Уговорено е същата да се заплати на две части - 600 евро не по-късно от 31.12. на текущата календарна година, а втората част - сумата в размер на 3516 евро (за ап. 18), съответно 3390 евро (за ап. 14) не по-късно от 30.03. на новата календарна година. Този начин на уреждане на финансовите отношения е идентичен при всички представени по делото договори за предходни сезони, считано от 2012 г. до 2018 г. Видно от приложените договори от предходни години наемната цена е била посочвана без включен ДДС. С определение в о.с.з. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че договорът през 2019 г. не е сключен писмено, поради което договорът за летен сезон 2019 г. е подновен с условията по договора за 2018 г. и предходните. От ангажираните пред първата инстанция писмени доказателства – разменена кореспонденция между страните се установява, че ищецът е уведомил ответника, че планира да отдава същите под наем и през сезон 2019 г., че ответникът е изпратил до ищеца писмо през м. 12.2018 г. относно промени и общи условия през експлоатационен сезон 2019 г., както и отчет за приходите от наем с посочени средни нетни цени на четирите основни видове имоти, като е посочено, че същите остават непроменени от изминалия сезон. Наред с това от приложената кореспонденция е видно, че страните са имали неуредени отношения във връзка със заплащането на дължимите суми за 2018 г., както и че ответникът изрично е посочил, че наемната сума включва ДДС и не следва да се начислява такъв допълнително. С писмо от 27.06.2019 г. ответното дружество е информирало ищеца, че ще бъде преустановено управлението на процесните два апартамента. В отговор на същото ищецът е заявил на 01.07.2019г., че се надява ответникът да промени решението си и да продължи да изпълнява задълженията си. Установява се, че с писмо от 05.08.2019 г. ищецът информирал, ответното дружество, че доколкото все още не е получил договори за наем и с оглед обстоятелството, че „Б.К.••••“ ООД продължава да управлява апартаментите през целия сезон на 2019 г., очаква приходи от двата апартамента най-малко в среден размер за последните 3 години 16000 лв. без ДДС. От представени от ответника справки се установява, че от процесните апартаменти са реализирани приходи от продажби на настанявания за сезон 2019 г. за ап. 18 – 1248 евро и за ап. 14 – 546 евро. С нотариална покана, връчена на ответника на 12.12.2019 г. ищецът е уведомил „Б.К.••••“ ООД, че договорните отношения между тях относно процесните два апартамента не се прекратени, но срокът на вече сключените договори е мълчаливо продължен и за изминалия летен сезон 2019 г., поради което претендира заплащането на сумата от 8106 евро без ДДС в 30 дневен срок, представляваща дължимата наемна цена за имотите през летния сезон на 2019 г., както и да му бъде предадено държането върху същите. В отговор на поканата ответникът е предложил да заплати по 2000 евро на имот за сезон 2019 г., тъй като общият приход за сезона бил под 3000 евро, поради това, че имотите не били използвани през по-голямата част. Пред първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля М.П. (управител на ответното дружество), от които се установява, че през 2019 г. настъпил промяна в предварително договорените помещения, поради отказа на скандинавския туроператор „Туин Орбит“, който в началото на 2019 г. договорил наемането на 200 апартамента, а в последствие – в средата на годината – месец юни намалил същите на 160, а в края на годината имало неизпълнение и на тази договорена по-ниска заетост, както и финансово неизпълнение. Апартаментите на ищеца сочи да са в тази част на хотела, която е била договорена с посочения туроператор. Изяснява, че през сезона имало спад на настаняванията както за стаите, така и за апартаментите в комплекса, тъй като въпросните туроператори имали сключени договори и за двата вида помещения. Споделя, че достъпът до апартаментите се осъществява чрез рецепция, отделена за тях. Наред с това собствениците можели да заявят самостоятелно ползване на помещенията си за период една или две седмици, предварително съгласувани за личен престой, за да се осигури ползването им. Сочи, че би могло собственикът сам да си търси наематели, но по отношение на ползването на зоните, собственост на „Б.К.••••“ ООД – паркинги, детски площадки, басейни и др., начинът на ползване бил като се свържат с тях, с оглед заплащането на услугите, които извършват за тях. Съдът кредитира показанията на св. Попов като последователни, непротиворечиви. Пред въззивната инстанция е допусната и приета съдебно счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира като пълна, обективно и компетентно изготвена. От същата се установява, че „Б.к.••••“ ООД е осчетоводило приходи от продажби в периода май 2019 – септември 2019 г. По отношение на процесните две помещения вещото лице е установило, че за ап. 14 са продадени 14 нощувки в периода 23.05-26.06.2019 г. на обща стойност 546 евро без ДДС или по 39 евро на нощувка, а за ап. 18 са продадени 32 нощувки в периода 12.05-27.06.2019 г., от които са реализирани приходи в размер на 1248 евро без ДДС или по 39 евро на нощувка, за които продажби са издадени фактури от ответника, осчетоводени и включени в дневника за продажби и справки декларации към НАП. Експертът е посочил, че няма неосчетоводени фактури от ответника. Изяснил е, че ответното дружество управлява и отдава за нощувка всички помещения в комплекса, без да ги отчита поотделно за хотелска част и апартаменти, респективно не се предоставят самостоятелно само нощувки, а се предлага комплексна хотелска услуга, включваща настаняване, изхранване – закуска, обяд, вечеря, ползване на напитки от външните барове на басейните в комплекса, ползване на фитнес, занималня за деца, сауна и др. Цената за престой в помещение на комплекса е за комплексна хотелска услуга, а не само за нощувка. Вещото лице е констатирало, че през 2019 г. е налице спад на приходите от хотелски услуги с 18.5721 % в сравнение с приходите от хотелски услуги през 2018 г. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивна жалба е подадена само от ищеца. Решението в частта, с която „Б.к.••••“ ООД е осъдено да заплати на „ЛТ И.“ ООД на основание чл.79, ал. 1 вр. чл. 284, ал. 2 вр. чл. 280 ЗЗД сумата в размер на 1248 евро, с левова равностойност 2440, 99 лв., представляваща дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 718 за летен сезон 2019г., както и сумата в размер на 546 евро, с левова равностойност 1067, 88 лв., представляваща дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 814 за летен сезон 2019г., ведно със законната лихва от 11.03.2020 г. до окончателното й заплащане, е влязло в сила като необжалвано от ответника „Б.к.••••“ ООД. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и частично недопустимо. Съображенията за това са следните: По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 284, ал. 2 вр. чл. 280 ЗЗД С оглед изложените в исковата молба твърдения въззивният съд намира, че решението в тази част е допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания въззивният съд го намира и за правилно, като споделя изцяло изложените в мотивите му съображения обосноваващи окончателен извод за неоснователност на тези искови претенции за разликата над присъдените от първоинстанционния съд размери до пълния им предявен размер, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, относно правилността на решението в частта, съдът намира следното: За да постанови решение в обжалвания смисъл първоинстанционният съд е приел, че договорните отношения между страните относно процесните апартаменти са продължени и за сезон 2019 г. при условията на договора от предходния сезон, въпреки че не са формализирани с подписването на нарочен договор. Счел е, че цената дължима по същите не е фиксирана, а е определяема след приключване на сезона въз основа на реализираните приходи от обектите. Съдът е достигнал до извода, че мандатът не е общ, а за извършване на конкретни действия, които не пораждат задължение за ответника да извършва действията по договора така, че да гарантира на ищеца фиксиран приход от процесните апартаменти. Съдът е счел предявеният иск за основателен, но за недоказан по размер, поради което е отхвърлил исковете над присъдената сума от 1248 евро (левова равностойност 2440, 99 лв.) до пълния предявен размер от 4116 евро без ДДС (левова равностойност 8050, 20 лв. без ДДС), представляващ дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 718 за летен сезон 2019 г. и за разликата от уважения размер от 546 евро (с левова равностойност 1067, 88 лв.) до пълния предявен размер от 3990 евро без ДДС (с левова равностойност 7803, 77 лв. без ДДС), представляващ дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 814 за летен сезон 2019 г. Съгласно чл. 280 ЗЗД договорът за поръчка е договор, по силата на който едната страна – довереник се задължава да извърши за сметка на другата страна - доверител възложените му от него правни действия. Довереникът е длъжен да извърши поръчаните му действия, да действа с грижата на добър стопанин и да съблюдава интересите на доверителя и да пази имуществото, което получи във връзка с поръчката – чл. 281 ЗЗД. Според чл. 284 ЗЗД довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката, да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. С оглед на установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира решението в посочената обжалвана част за правилно. Въззивната инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че страните са обвързани от облигационни отношения във връзка с управлението и стопанисването на двата недвижими имота за сезон 2019 г., независимо от обстоятелството, че тези отношения не се скрепени с подписването на писмен договор. Това е така, защото договорът за поръчка е неформален договор. Безспорно в отношенията между страните в производството е, че договорът за летен сезон 2019 г. е подновен с условията по договора за 2018 г. и предходните. Същият е действал и не е прекратяван от никоя от страните, съгласно данните по делото, подкрепящи изявленията на страните. При анализ на ангажираните по делото доказателства – сключени договори за управление за периода 2012-2018 г., както и с оглед кореспонденцията между страните и техните изявления, включително и тези на ищеца в исковата молба, че договорите се сключват след края на сезона, когато ответното дружество е знаело какъв доход е генерирал всеки апартамент, съдът приема, че начинът на формиране на наемната цена по договора се осъществява в края на сезона, като калкулация от реализираните приходи от сключени договори с чуждестранни туроператори. Следователно няма как конкретните договорки за генериран приход за 2018 г. да се отнасят за процесните апартаменти и за сезон 2019 г. Така установеното, че договорът за летен сезон 2019 г. е подновен при условията на предходните договорки съдът намира, че се отнася именно за начина на определяне на цената, а не за конкретната сума, която би била генерирана като приход на базата на сключените договори с чуждестранни оператори. В тази връзка неоснователни са доводите на въззивника в обратния смисъл, че договорът за летен сезон 2019 г. е подновен при условията на договора от 2018 г., в това число и относно размера на уговорената цена, доколкото същите са неподкрепени от ангажираните по делото доказателства, а и следва да се посочи, че са в противоречие на изложеното от същия в исковата молба. Това е така, защото в началото на сезона няма как доверителя да знае какви приходи ще бъдат генерирани от отдаването на процесните имоти, респективно да бъде заложена твърда сума, която последният да е задължен да изплати на ищеца без значение на заетостта за сезона и получаваните приходи, доколкото не се касае за договор за наем, а за договор за управление, който е обвързан именно с получаването на приходи от сключване на договори с туристи. Поради горното и договорите са сключвани едва след приключването на сезона и установяване на конкретните приходи от продажби за всеки конкретен имот, в това число и процесните. Следователно при приложение на чл. 10 от договора за 2018 г. дължимата наемна сума на ищеца за летен сезон 2019 г. за ап. 14 възлиза в размер на 546 евро без ДДС, а за ап. 18 - 1248 евро без ДДС, съгласно заключението на изслушана ССчЕ. Ето защо въззивната инстанция намира, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни предявените главни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 284, ал. 2 вр. чл. 280 ЗЗД за разликата над уважения размер от 1248 евро с левова равностойност 2440, 99 лв. до пълния предявен размер от 4116 евро без ДДС с левова равностойност 8050, 20лв. без ДДС, представляващ дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 718 за летен сезон 2019 г. и за разликата от уважения размер от 546 евро с левова равностойност 1067, 88 лв. до пълния предявен размер от 3990 евро без ДДС с левова равностойност 7803, 77лв. без ДДС, представляващ дължима по договор за управление наемна цена за апартамент № 814 за летен сезон 2019 г. Наведените в жалбата оплаквания са неоснователни, поради което и първоинстанционното решение, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от „ЛТ И.“ ООД срещу „Б.к.••••“ ООД искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 284, ал. 2 вр. чл. 280 ЗЗД за горницата над присъдените от СРС размери до пълния им предявен размер, като правилно следва да бъде потвърдено. По евентуалните искове с правно основание чл. 289 ЗЗД, чл. 12 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД Решението в обжалваната отхвърлителна част по евентуалните искове с правно основание чл. 289 ЗЗД, чл. 12 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД срещу „Б.к.••••“ ООД, при извършената от съда служебна проверка по чл. 269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира за недопустимо, по следните съображения: В исковата молба са предявени кумулативно главни искове по чл. 79 вр. чл. 284, ал. 2 вр. чл. 280 ЗЗД за вземания по договор за управление съединени при условия на евентуалност искове по чл. 289 ЗЗД, чл. 12 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД при условие, че съдът отхвърли изцяло или отчасти предявените главни искове. Доколкото исковите претенции с правно основание по чл. 79 вр. чл. 284, ал. 2 вр. чл. 280 ЗЗД са уважени по основание макар и частично по размер, то не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално предявените претенции и същите следва да се оставят без разглеждане. Съгласно константната практика на върховната инстанция, която настоящият състав споделя, е недопустимо при частично уважен главен иск, евентуалният да бъде разгледан. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие и то е отхвърлянето на главната му претенция. Недопустимо е съдът да „преизчислява“ за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск, ако главният е частично уважен. Ако съдът уважи предходния по ред на заявяване в евентуалността иск, няма право да се произнася по следващия, защото не се е сбъднало условието, под което е предявен. Изключение е предявяването на обратен иск, който е винаги евентуален на главния, но има за предмет регресно притезание. (в този смисъл Решение № 210/27.07.2015. по гр. д. № 5600/2014 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 135/26.09.2018 г. по т. д. № 230/2017 г. на ВКС, II т. о., Решение № 108/18.05.2022 г. по гр. д. № 862/2019 г. на ВКС, IV г. о. и др.). В настоящия случай с оглед гореизложеното и поради частично уважаване на главните искове по чл. 79 вр. чл. 284, ал. 2 вр. чл. 280 ЗЗД, първоинстанционният съд не е следвало да пристъпва към разглеждане на евентуалните искове и като го е сторил, е постановил недопустим съдебен акт - произнесъл се е без да се е сбъднало условието, при което е сезиран (искът да е отхвърлен). Ето защо обжалваното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо в частта, в която СРС се е произнесъл по същество по исковите претенции срещу „Б.к.••••“ ООД с правно основание по чл. 289 ЗЗД, чл. 12 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД в рамките на сумите, за които са били отхвърлени главните искове. С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване. По разноските: При този изход на спора право на разноски за въззивната инстанция има въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, за което представя доказателства за платено адвокатско възнаграждение (фактура и платежно нареждане) в размер на 600 лв. с включен ДДС, с оглед на което е неоснователно възражението на въззивника, че не са налице доказателства за заплащането му. Така мотивиран, Софийският градски съд