Решение № 254 от 4.8.2022 г. на Апелативен съд - София по дело № 552/2022 г.

С присъда № 260152 от 15.11.2021 г. на СГС, НО, 17 състав, постановена по НОХД № 2744/2020 г. по описа на същия съд, подсъдимият Р. Т. М., с установена самоличност и с ЕГН ••••••••••, е признат за ВИНОВЕН в това, че на 10.03.2019 г. в около 23.00 часа, в жилище-апартамент, находящ се на адрес гр.•••, ж.к.„•••”, № •••, вх.•••, ет.•••, ап.•••, умишлено умъртвил Р. П. Ц., с ЕГН ••••••••••, негова майка, чрез нанасяне с нож на прободно-порезни и порезни наранявания в областта на гръдния кош, корема и горните крайници, от които: девет слепи прободно-порезни наранявания с вход по предната повърхност на гръдния кош, проникващи в гръдната кухина, с наслагващи се раневи канали, с прерязване по хода им на хрущялните части на ребрата от четвърто до седмо вляво, както и на тялото на гръдната кост, левия бял дроб, околосърцевата торбичка и сърцето; шест прободно-порезни наранявания на предната коремна стена, проникващи в коремната кухина, с прерязвания по хода на раневите им канали, на слезката, стомаха и задстомашната жлеза; порезни наранявания по двете ръце; порезно нараняване по ръба на долната устна вляво, като смъртта на Р. П. Ц. се дължи на засягане на жизнено важни органи, а именно - две прободно-порезни наранявания, засягащи сърцето, и остра травматична кръвозагуба, като деянието е извършено по особено мъчителен начин за Р. П. Ц., тъй като всички установени наранявания са с морфологични белези на прижизненост, първоначално са причинени защитните порезни наранявания по двете ръце, след това прободно-порезните наранявания в коремната област и тези в гръдната област, които не засягат сърцето и финално причиняване на нараняванията на сърцето, жертвата е имала възможност да осъзнава и емоционално да преработва случващото се, както и да изпитва болки и страдания и при условията на домашно насилие, предшествано от системно упражняване на психическо насилие, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.3, предл. 1-во, алт. 2-ра, т.6, предл.2 и т.6а, вр. чл.115, вр. чл.54 от НК е осъден на 20 /двадесет/ години „лишаване от свобода“ при първоначален „строг режим“ на изтърпяване на наложеното наказание.

Със същата присъда подсъдимият Р. Т. М. /с установена самоличност/ е осъден да заплати на основание чл.189, ал.3 от НПК направените разноски по делото в размер на 410, 00 лева по сметка на СГС и 5 322, 61 лв. по сметка на СДВР, както и на основание чл.190, ал.2 от НПК 10 лева за служебно издаване на два броя изпълнителни листове по сметка на СГС.

Срещу така постановената осъдителна присъда спрямо подсъдимия Р. Т. М. е постъпила въззивна жалба от служебния му защитник - адвокат Д. Д.. Твърди, че подзащитният й Р. М. не е доволен от присъдата. Прави оплаквания, че присъдата е незаконосъобразна, необоснована и несправедлива. Счита в частност, че е несправедлива, тъй като наказанието на подсъдимия би следвало да се определи при наличие на смекчаващи вината обстоятелства, които СГС е констатирал в мотивите си, но не ги е отчел при определяне на наказанието, като нещо повече – определил е максимален размер на наказанието лишаване от свобода. Претендира, че недооценени са останали от градския съд някои смекчаващи вината обстоятелства, а именно - критичното отношение на подсъдимия към извършеното деяние, добросъвестното му процесуално поведение, изразяващо се в това, че е съдействал за разкриване на истината. Сочи, че не е отчетено, че подсъдимият няма спомен за извършеното деяние /както е споменал в разпита си в съдебно заседание/, тъй като алкохолното му опиянение затруднява адекватната оценка на ситуацията. Твърди, че подсъдимият е действал спонтанно и импулсивно след конфликт с майка си, но и че категорично по никакъв начин не се е опитал да прикрие извършеното от него деяние. Изтъква, че същият е направил подробни самопризнания и е съдействал за разкриване на обективната истина в съдопроизводството, като е изразил и съгласие делото да бъде разгледано по реда на гл. 27 НПК, но че поради законовата промяна по отношение на него е било невъзможно да се приложи диференцираната процедура по чл.371 т. 2 НПК. Не на последно място се акцентира и на неговото разкаяние. По така изложените съображения защитникът моли на подсъдимия да бъде наложено едно справедливо наказание.

Срещу присъдата в частта относно наложеното на подсъдимия М. наказание е постъпила въззивна жалба от адвокат А. В., повереник на частния обвинител Д. П. Ц., с оплаквания, че наложеното наказание е несправедливо.

В представеното от адвокат В. допълнение към въззивната жалба се твърди, че наказанието се явява крайно занижено и несправедливо, за да се постигнат чрез него целите на чл. 36 НК. Твърди, че при избора на наказание измежду трите алтернативно предвидени санкции на чл. 116 ал. 1 от НК - в конкретния случай наложеното наказание „лишаване от свобода" за срок от 20 години - СГС необосновано е приел в мотивите си, че това е „единствената опция“. Заявява, че първостепенният съд е констатирал наличие на смекчаващи вината обстоятелства - самопризнанието на подсъдимия, с което бил съдействал за бързото приключване на производството, както и изразеното съжаление за стореното. Моли въззивния съд много внимателно и точно да прецизира това самопризнание. В тази връзка изтъква, че признанието за извършеното деяние не е станало непосредствено, веднага след като е извършил убийството, нито пък, че го е направил по собствени подбуди. Твърди, че то не е последователно и цялостно във времето, не е продиктувано от дълбоко осъзнаване и разкаяние за извършеното, тъй като след жестокото убийство на майка си на 10.03.2019 г. подсъдимият М. е напуснал веднага жилището, в което то е станало, като е заключил входната врата и два дни е бил в хотел "Мерсина", като е обикалял и барове за проститутки, както и че едва след като е бил задържан със заповед по ЗМВР на 12.03.2019 г. в проведена беседа с разузнавач в 01 сектор ОПКП - Ал. Веселинов му е снето обяснение и е направено самопризнание. С оглед така изложеното повереникът счита, че самопризнанието на подсъдимия на досъдебното производство /поддържано и в съдебно заседание/ има относително ниска процесуална стойност, доколкото същото е направено от него не веднага след извършване на деянието, а два дни по-късно, след като М. е възприел неотложните процесуално-следствени действия и обстоятелството, че разследването се насочва към него като заподозрян. Изтъква, че в случая самопризнанието е направено предвид целите на подсъдимия в процеса, а не отразява по никакъв начин обективно протичащите процеси на преценка в съзнанието му.

На следващо място, повереникът претендира, че макар и да е налице формално самопризнание няма налице никаква критичност към извършеното, тъй като това е резултат както от избраната линия на процесуално поведение, така и от характеровите черти на подсъдимия като личност. Освен всичко гореизложено повереникът счита, че това води до извод за безразличието на подсъдимия към станалото и до това, че и до момента той реално не си дава сметка какво точно е извършил. Изтъква, че най-яркият пример за безразличието на подсъдимия към станалото е спокойният му сън /нещо, което всеки лекар-психиатър би потвърдил/. Повереникът заявява и становище, че изразните средства на обяснението му, с което разказва процеса по умъртвяване на майка си, сочат, че подсъдимият им придава характер на рутинни или просто действия, лишени от емоционално съдържание и оценка, които се вършат. В тази насока акцентира, че едва ли е случайно, че в градацията на ценностите на подсъдимия в КСППЕ не е посочен изобщо човешкият живот, което, според повереника, води до извод, че сме изправени пред една дехуманизирана човешка личност. Твърди също, че анализът на психологическите характеристики на подсъдимия, отразени в заключението на КСППЕ, очертава и определя същия като агресивен и жесток човек. Завява, че становището на вещите лица в тази насока допълнително навежда на извода, че наложеното наказание няма да изпълни целите по чл. 36 от НК и че обосновава налагане на по-тежко наказание - доживотен затвор.

От факта, че от незначителни дразнения /каквито са забележките и укорите на майка му, че пие вместо да й помага за къщната работа или просто да си почива/ е последвал конфликт и скандал, които са довели до убийство по особено мъчителен начин за жертвата, повереникът обосновава извод, че за обществото подсъдимият е с трудно разпознаваемо и прогнозируемо поведение в житейски ситуации и че това не е без значение при определяне вида и размера на наказанието.

Според повереника при индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия М. следва да се отчете и неговото съдебно минало. Сочи, че от справката му за съдимост е видно, че той е бил осъждан и че настоящият случай не му е първо престъпление. Твърди, че макар и реабилитиран към настоящия момент, е налице изключително завишена обществена опасност на дееца, тъй като този път посегателството е срещу най-висшето благо - човешкия живот. Във връзка с така изложеното се заявява позиция, че по отношение на подсъдимия залегналите в чл.36 от НК основни цели на наказанието - да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления - не са били постигнати, а напротив - затвърдили са се престъпните навици у М., както и явното незачитане на правовия ред в Република България.

В допълнението повереникът счита, че от особено значение за обществото е на подсъдимия да бъде наложено справедливо по размер наказание, а именно - да бъде наложено предвиденото в закона наказание доживотен затвор, за да се постигне поне една от целите на наказанието - да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

Явната несправедливост на наложеното наказание се обосновава и с изключителната тежест на извършеното от подсъдимия деяние /сочи се, че то е осъществено срещу беззащитен човек, интензитетът на действията на подсъдимия надхвърля необходимото за причиняване на смърт на жертвата, проявена е изключителна жестокост/, както и на второ място с личната му висока степен на обществена опасност.

Твърди също, че са налице няколко квалифициращи деянието обстоятелства, безусловно завишаващи обществената опасност както на деянието, така и на дееца, роднинските отношения между дееца и пострадалата, която е родна негова майка, която е изпитвала силни чувства на обич, привързаност, грижа и отговорност на майка към син. В тази връзка повереникът сочи, че става дума за деяние с изключително висока степен на обществена опасност - убитата жена е била майка на подсъдимия М., същата е била умъртвена по особено жесток начин - с нанасяне на множество удари с нож в жизнено важни органи. Като тези характеристики, според повереника, по несъмнен и категоричен начин показват и изключително високата степен на обществена опасност на самия деец.

Претендира, че наложеното алтернативно наказание от 20 години „лишаване от свобода“ е абсолютно невъзможно да постигне целите по чл.36 от НК и предвид липсата на критичност, безразличието към извършеното и обстоятелството, че тези черти от характера на М. са трайни и не подлежат на корекция.

Предвид така изложеното в допълнението към въззивната жалба повереникът счита, че подсъдимият следва да понесе една по-сериозна санкция и да преосмисли бъдещото си поведение в обществото, за да престане да извършва противообществени деяния. По тези съображения намира присъдата в частта относно определянето на вида и размера на наказанието за явно несправедлива, като в конкретния случай за справедливо счита наказанието „доживотен затвор“ при първоначален строг режим. Моли първоинстанционната присъда да бъде изменена в този смисъл.

По делото е постъпило писмено становище от подсъдимия Р. Т. М., с което възразява срещу въззивната жалба на повереника на частния обвинител и допълнението към нея.

В съдебно заседание представителят на САП изразява становище, че атакуваната присъда е правилна и законосъобразна. Счита, че от събраните доказателства - експертизи и разпити на свидетели - безспорно е установено, че подсъдимият е извършил деянието, за което е предаден на съд. Намира, че не са допуснати и процесуални нарушения. С оглед на това моли да бъде потвърдена присъдата.

В заседанието пред въззивната инстанция адв. А. В., служебно назначен повереник на частния обвинител Д. П. Ц., моли да бъде изменена присъдата като бъде увеличено наложеното на подсъдимия наказание. Относно направеното от подсъдимия самопризнание изтъква, че то не е последователно и цялостно във времето; че не е продиктувано от дълбоко разкаяние за извършеното, защото след жестокото убийство на майка си подсъдимият е напуснал дома си, като е бил два дни в хотел и е обикалял барове и проститутки и че едва след като е бил задържан чак тогава е направил самопризнание. Счита, че това е най- сериозният довод да бъде прието, че направеното самопризнание има относително ниска процесуална стойност. Твърди, че то е направено предвид целите на подсъдимия в процеса. Изтъква също, че макар и да е налице формално самопризнание, не е налице никаква критичност на подсъдимия към извършеното и че това е резултат както от линията на процесуалното му поведение, така и от някои черти на подсъдимия. Освен това повереникът заявява, че до момента подсъдимият не си дава сметка какво е извършил и че това обосновава извод за безразличието му. С оглед на така изложеното моли да бъде изменена присъдата на градския съд, като на подсъдимия бъде наложено наказание по справедливост.

В заседанието пред въззивния съд частният обвинител Д. П. Ц. поддържа искането за увеличаване на наказанието.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция защитата на подсъдимия в лицето на адвокат Л. счита, че постановената присъда от СГС е незаконосъобразна и несправедлива, тъй като е определено максимално тежко наказание от 20 години лишаване от свобода, като не са отчетени смекчаващите вината обстоятелства. Изтъква част от тях – това, че подсъдимият изцяло е съдействал на правораздавателните органи; че е направил пълни самопризнания; че е имал добросъвестно процесуално поведение; а също така и че е проявил критично поведение спрямо извършеното от него. Твърди, че СГС е отчел в мотивите си тези обстоятелства, но че не ги е съобразил при определяне на наказанието. Поради това моли да бъде определено едно съразмерно наказание. По отношение на депозираната от повереника на частния обвинител жалба намира същата за неоснователна и затова моли да не бъде уважавана.

В последната си дума пред апелативния съд подсъдимият М. заявява, че желае присъдата му да бъде съобразена със съкратената процедура, както и да се вземе предвид, че през цялото време е съдействал на съдебните органи.

Апелативен съд-София, след като прецени събраните по делото доказателства, обсъди изложените от страните съображения и сам служебно провери правилността на атакуваната присъда, намери следното:

Въз основа на доказателствените материали, събрани и проверени в хода на първоинстанционното съдебно следствие и след цялостния им анализ въззивният съд приема за безспорно установена следната фактическа обстановка, касаеща извършването на инкриминираното деяние, авторството на деянието в лицето на подсъдимия, механизма на осъществяването му от страна на подсъдимия, причините и подбудите за това, личността на извършителя, субективната страна на престъплението, както и обстоятелствата, при които то е било извършено, а именно:

Подсъдимият Р. Т. М. е роден на ••• г. в гр.•••. Същият е българин, с българско гражданство, със средно специално образование, безработен, неосъждан /реабилитиран по право/, с ЕГН ••••••••••.

Р. П. Ц. обитавала едно жилище заедно със сина си - Р. Т. М.. Двамата живеели в апартамент /номер 22/, нахождащ се в гр.•••, в ж.к. „•••“, бл.•••, вх.„•••“, ет.•••. Подсъдимият периодично заминавал за някъде и поради тази причина често отсъствал за периоди от около 2-3 месеца от жилището, което обитавал съвместно с майка си. Когато се прибирал в жилището и оставал при майка си, подсъдимият редовно употребявал алкохол в големи количества и често влизал в конфликти с нея. Именно заради злоупотребата на Р. М. с алкохол взаимоотношенията между него и майка му били много напрегнати, което довело и до трайно отчуждение между тях. Поради това в последните години двамата не се чувствали и толкова близки.

В течение на времето през годините съседите им са чували много пъти конфликти и скандали между Р. М. и майка му, провокирани най-вече именно от факта, че подсъдимият злоупотребявал редовно с алкохол. При такива скандали дори се е случвало подсъдимият да бъде заварван да спи на стълбището между етажите в блока, свидетел на което е била В. С.. За многобройните конфликти и скандали между Р. Ц. и сина й свидетелства и съседът им Ц. Ц., който по повод проблемите на Ц. с подсъдимия дори се е случвало да й помага да сменя бравата на входната врата на жилището именно заради него.

Около една седмица преди датата 10.03.2019 г. Р. М. за пореден път се появил в жилището на посочения по-горе адрес след поредното му отсъствие, при което се подновили скандалите и разправиите между него и майка му. Възникналите кавги между двамата в този период от време неволно били възприети и чути от св. С. К.. На 10.03.2019 г. подсъдимият Р. М. отново пристъпил към употреба на алкохол – ракия, като започнал да консумира още от обяд. В този ден майка му - Р. Ц. - също си била вкъщи, но в един момент излязла от жилището и се прибрала обратно едва привечер. Когато се върнала, тя отишла при подсъдимия в кухнята и започнала да го укорявала, че пак пие вместо да й помогне в домакинската работа или вместо да си почива. По този повод те отново се скарали и за пореден път между тях се стигнало до конфликт, който след това затихнал и двамата се успокоили.

Около 21: 30 часа подсъдимият излязъл от жилището и отишъл до близкия магазин „Била“, откъдето си купил още една бутилка алкохол, след което се върнал в апартамента и продължил да пие в кухнята. Виждайки това, майка му няколко пъти влизала при него в кухнята и му правила поредните забележки да спре да консумира алкохол, но в един момент се отказала и отишла да си легне в своята стая.

Около 23 часа подсъдимият М. взел един нож и влязъл в стаята на майка си, която била в полузаспало състояние. Изведнъж той започнал да нанася с носения в себе си нож удари в тялото на майка си в областта на гърдите и корема й, при което тя започнала силно да вика за помощ. Виковете й /за помощ/ били чути от съседката С. К., която на въпросната дата /10.03.2019 г./ около 23: 00 часа се събудила от силен шум, при което първоначално чула Р. Ц. да вика за помощ, а след кратък интервал от време чула отново пострадалата да казва „Умирам, умирам!“, както и подсъдимият да й отвръща „А умираш!“, след което възприела настъпването на пълна тишина. Не позвънила на полицията, тъй като скандалите от апартамента, обитаван от Р. Ц. и сина й, били ежедневие и била свикнала с тях. По същото време от апартамента от горния етаж /от ап. № 22 – в който живеели Р. Ц. и подсъдимият/ подобни викове за помощ чула и съседката Н. Ц., която възприела женски крясъци, както и женски глас да извиква на няколко пъти „Помощ!“, след което женският глас млъкнал и повече не се чул. Св. Н. Ц. и преди това е чувала скандали, идващи от апартамента на Р. Ц., който се намирал над обитавания от нея.

След като приключил с нанасянето на многобройните удари в тялото на майка си, подсъдимият М. излязъл от нейната стая, отишъл в кухнята и си допил останалия алкохол, след което заспал на пода.

Когато се събудил рано сутринта на 11.03.2019 г., в интервала между 06.30 и 07.00 часа подсъдимият Р. М. си извикал такси, което го взело от адреса му на пребиваване - ж.к. „•••“, бл.•••, вх.„•••“. След това, возен от таксиметровия шофьор Б. Г., обиколил няколко бара в София и финално бил оставен от таксито пред последния посетен бар – „Париж“.

Малко по-късно същият ден, около 08.30 часа, подсъдимият се настанил в хотел „Мерсина“, нахождащ се в гр.София, ж.к.„Люлин 3“, ул.„Матей Преображенски“ № 10, където останал до 19: 40 часа на 12.03.2019 г., когато бил задържан от органите на МВР.

В следобеда на 11.03.2019 г. подсъдимият посетил в дома й св. С. П., като за целта използвал услугите на таксиметровия шофьор А. Б., който го взел от адреса на хотел „Мерсина“ и го закарал до адрес в ж.к.„•••“, бл.306, вх.А. При срещата им в дома на св. С. П. последната забелязала, че подсъдимият има видими пресни порезни наранявания по ръцете.

В тази връзка от заключението на изготвената СМЕ на подсъдимия № 74/2019 г. се установява, че към 11.00 часа на 13.03.2019 г. същият е имал порезни рани на четвърти и пети пръсти на дясната ръка, охлузване на втори пръст на лявата ръка и порезна рана на трети пръст на лявата ръка.

Тъй като на 12.03.2019 г. домоуправителят на бл.•••, вх.„•••“, в ж.к.„•••“ - св. Н. Т. - получил сведения, че Р. Ц. не е присъствала няколко дни на работното си място без предупреждение и уведомление, той извикал ключар /св. Ю. Е./, който отключил апартамента на Ц.. След отварянето на жилището в него влязъл св. Ц. Ц., който открил вътре мъртвата Р. Ц.. Късно вечерта същия ден, на 12.03.2019 г., бил извършен оглед на местопроизшествие – апартамент № 22, нахождащ се в гр.•••, ж.к.„•••“, бл.•••, вх.„•••“, на ет.•••, в който бил открит трупа на пострадалата и който приживе тя обитавала заедно със сина си. По време на това действие по разследването освен трупа на пострадалата са били установени и съответно иззети вещи и предмети, сред които и един нож, намерен върху дървена маса на колелца и отстоящ на 0, 5 метра от леглото, на което е бил открит трупа на Р. Ц.. Нанасяйки ударите с ножа, подсъдимият причинил на майка си прободно-порезни наранявания в областта на гръдния кош, корема и горните крайници, от които: девет слепи прободно-порезни наранявания с вход по предната повърхност на гръдния кош, проникващи в гръдната кухина, с наслагващи се раневи канали, с прерязване по хода им на хрущялните части на ребрата от четвърто до седмо вляво, както и на тялото на гръдната кост, левия бял дроб, околосърцевната торбичка и сърцето; шест прободно-порезни наранявания на предната коремна стена, проникващи в коремната кухина, с прерязвания по хода на раневите им канали на слезката, стомаха и задстомашната жлеза; порезни наранявания по двете ръце; порезно нараняване по ръба на долната устна вляво.

От заключението на СМЕ на труп се установява, че смъртта на Р. Ц. е настъпила в резултат на множеството прободно-порезни наранявания в областта на гръдния кош, корема и горните крайници със засягане на жизненоважни органи /две от прободно-порезните наранявания са засегнали сърцето/, както и на остра травматична кръвозагуба. От същото заключение е видно, че така установените травматични увреждания са били причинени в резултат от действието на предмет с остър връх и режещ ръб, какъвто е ножът.

Всички наранявания са с морфологични белези на пожизненост - от заключението на биотрасологичната и съдебно-медицинска експертиза се установява, че травматичните увреждания на меките тъкани са локално умерено кръвонаседнали, което означава, че всичките наранявания са пожизнени. Първоначално са причинени защитните порезни наранявания по двете ръце. Локализацията и морфологичният вид на уврежданията в областта на горните крайници е дало основание за експертния извод, че същите са получени по типа на т.нар. защитни наранявания - при опит на жертвата да предпази други части от тялото си с ръце и/или да хване острието с ръка. След това са причинени прободно- порезните наранявания в коремната област и тези в гръдната област, които не засягат сърцето, и финално са били причинени нараняванията на сърцето.

Жертвата е имала възможност да осъзнава и емоционално да преработва случващото се, както и да изпитва болки и страдания.

Заключението на биотрасологичната и съдебно-медицинска експертиза установява също, че съпоставката между морфологията на травматичните увреждания, прорезите по дрехите на Р. Ц. и параметрите на представения на експертизата нож показва, че прободно-порезните рани по предната повърхност на туловището на жертвата имат морфологичните характеристики да бъдат причинени с представения на експертизата нож, както и с друг нож с подобни параметри.

От заключението на назначената съдебномедицинска експертиза по метода на ДНК профилиране алели от ДНК профила на Р. Ц. се установява, че в изследвания клетъчен материал по видимо чисти места по дръжката на нож /обект № 1.2/ се констатира смес от клетъчен материал от две лица – от мъжки и женски пол; че при сравнителния анализ с ДНК профилите на представените лица се вижда, че алели с по-висок интензитет съвпадат както с алели от ДНК профила на подсъдимия, така и с алели от ДНК профила на жертвата, като във всеки локтус се визуализира алел, общ за профилите на М. и Ц.а; че по-голямото количество от изследвания клетъчен материал по видимо чистите места на дръжката на ножа произхожда от Р. М., а останалото количество от Р. Ц.; както и че в никои от локусите не се открива материал от трето лице.

От заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза на подсъдимия се установява, че Р. М. не страда от психично заболяване, което може да се приравни към разстройство на съзнанието; че при него има само психично разстройство, което се диагностицира като вредна употреба на алкохол и алкохолна зависимост; че интелектуалното му развитие е в границите на нормата; че няма данни за патологичен или физиологичен афект; че към момента на извършване на деянието е бил в състояние на остра интоксикация – в умерено тежка към тежка степен, което състояние не отговаря на критериите за разстройство на здравето, поради което е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си; както и че е в състояние да дава адекватни обяснения по обстоятелствата, които имат съществено значение за делото. В разясненията си, дадени пред СГС в хода на съдебното следствие, вещите лица от КСППЕ сочат, че подсъдимият е бил значително повлиян от алкохола и че в този смисъл е бил улеснен при извършването на деянието; че в случая се касае за продължителен психологичен конфликт между подсъдимия и майка му по повод неговия алкохолен прием, който е бил неприемлив за нея и който е водел до много тежки усложнения в отношенията им; че на практика пострадалата е била потърпевша от това негово поведение, свързано с алкохолния му прием; че от друга страна не се намират данни за агресивност като базисна характеристика на неговата личност и че по-скоро при него се касае за една емоционална и волева неустойчивост; че към момента на извършване на деянието няма провокация от страна на майка му; че е имало предшестващ конфликт между тях, но че вече впоследствие, когато този конфликт е приключен, подсъдимият взема решение и отива в стаята на майка си, където извършва деянието.

Така установената от въззивната инстанция релевантна фактическа обстановка в общи линии съвпада и е идентична с възприетите от първостепенния съд фактически положения, относими към предмета на делото и в частност към предмета на обвинението, очертан в обвинителния акт. В тази връзка обосновани и затова възприети и от САС са фактическите констатации на СГС досежно обитаването от подсъдимия и от майка му на описаното по- горе жилище; редовната употреба на алкохол от страна на подсъдимия, която ставала причина за непрестанните конфликти и скандали между двамата и за отчуждението в отношенията между тях; проявената от подсъдимия физическа агресия спрямо майка му вечерта на 10.03.2019 г. около 23.00 часа, когато й е нанесъл многобройни удари с нож в различни части на тялото й, в резултат на което тя получила уврежданията, довели до смъртта й; причината за това агресивно поведение на подсъдимия – забележките на майка му да преустанови употребата на алкохол и възникналото по този повод поредно напрежение между тях; последиците от нанесените на пострадалата удари, включително вида и характера на причинените й увреждания; настъпването на смъртта на пострадалата и причините за това; поведението на подсъдимия след извършването на деянието; откриването на трупа на пострадалата от съседите й; и установените находки при извършения оглед на жилището, обитавано от пострадалата и подсъдимия. Относно гореизброените релевантни за предмета на делото обстоятелства приетата от САС фактическа обстановка не се различава съществено от описаната в мотивите на обжалваната присъда.

Пресъздадената по-горе фактическа обстановка се установява от следните събрани по делото и кредитирани доказателствени материали:

• обясненията на подсъдимия в хода на съдебно следствие пред първата съдебна инстанция; показанията на свидетелите С. К. /л.93-94 от ДП/; Ю. Е. /л.95-96 от том 1 на ДП/; Н. Т. /л.97- 98 от том 1 на ДП/; М. Б. / л.99-100 от том 1 на ДП /; И. Н. / л. 101-102 от том 1 на ДП/; В. Т. /л. 103-104 от том 1 на ДП/; К. В. /л. 105-106 от том 1 на ДП/; С. С. /л.107 от том 1 на ДП/; В. С. /л.108 от том 1 на ДП/; Н. Ц. /л.109 том 1 на ДП/; А. В. - частично /л.110-111 от том 1 на ДП/; Ц. Ц. /л.112-114 от том 1 на ДП/; Л. Д. /л.115 от том 1 на ДП/; Д. Ц. /л.116-117 и л.125 от том 1 на ДП/; Б. Г. /л. 118 от том 1 на ДП/; А. Б. /л.121 от том 1 на ДП/; С. П. /л.122-123 от том 1 на ДП/; Т. М. /л.124 от том 1 на ДП/ и К. Ц. /л. 127 от том 1 на ДП/.

• приложените способи на доказване - заключението на СМЕ на труп № 206/2019 г. /л. 1-11 от том 2 на ДП/; комплексна биотрасологична и СМЕ /л.20-40 от том 2 на ДП/; СМЕ № 74/2019 г. /л.45-47 от том 2 на ДП/; СХЕ /л.13-14 от том 2 на ДП/; заключения на биологични експертизи; заключението на КСППЕ /л.127-143 от том 2 на ДП/; както и от разясненията на вещите лица, изготвили КСППЕ.

• прочетените и приобщени по реда на чл. 283 от НПК писмени доказателства и доказателствени средства, приложени по делото и съдържащи факти, относими към предмета на доказване в настоящото производство, сред които и протокол за оглед на местопроизшествие /л.66-68 от том 1 на ДП/ ведно с фотоалбум /л.69- 76 от том 1 на ДП/; протокол за освидетелстване на подсъдимия /л.84-85 от том 1 на ДП/ ведно с фотоалбум /86- 88 от том 1 на ДП/.

Изброените доказателствени материали са приобщени по реда и начина, предвиден в НПК, поради което същите са напълно годна доказателствена основа за обосноваване на относимите към предмета на делото, а с оглед на това и подлежащи на доказване факти и обстоятелства.

Въззивният съд счита, че при извеждането на значимите за правилното решаване на делото факти, които на практика се възприемат и от настоящата инстанция, първостепенният съд е извършил подробен, обстоен и логически издържан анализ на отделните доказателствени източници и способи на доказване, съпоставяйки ги и оценявайки ги във връзка с другите събрани по делото доказателствени материали, като вследствие на тази задълбочена преценка правилно е приел, че в своята цялост приобщените доказателствени източници следва да се ползват с доверие като неопорочени и отговарящи на обективната действителност. В тази връзка при оценката съдържанието на събрания от СГС доказателствен материал апелативният съд счита, че по същество липсват някакви съществени противоречия в значимите за правилното решаване на делото доказателствени източници, което да налага преодоляването им по реда на чл. 305, ал.3, изр.2 от НПК чрез излагане на изрични съображения за мотивите, довели до кредитирането или некредитирането на съответната част от противоречащите си доказателствени източници.

В оценъчната част от доказателствената си дейност СГС е обсъдил с необходимата прецизност и аналитичност както относимостта на отделните доказателства и доказателствени източници към включените в предмета на доказване обстоятелства, така и съответния "принос" на всеки един от доказателствените източници за установяването на конкретните релевантни на обвинението факти и обстоятелства. Т.е., първият съд акуратно е посочил съответните релевантни факти въз основа на кои доказателствени източници е приел за установени, като тази негова дейност не страда от пороци.

Изхождайки от естеството на инкриминираната престъпна дейност, градският съд правилно е определил и значението на отделните видове доказателства и доказателствени източници, респективно способи на доказване, за установяването на относимите към предмета на делото обстоятелства. В тази връзка уместно и съобразно принципите и правилата на доказването в наказателното производство СГС е обърнал нужното внимание на гласните доказателствени източници и заключенията на назначените и приобщени различни експертизи, както и на подкрепящите ги писмени доказателства и доказателствени средства, като с необходимата задълбоченост е разгледал и анализирал поотделно различните групи доказателствени средства и способи на доказване. В частност първият съд основателно е акцентирал върху анализа на гласните доказателствени средства и заключенията на експертизите предвид тяхната съществена значимост за установяването на съставомерните факти - извършването на деянието, обстоятелствата, при които е било извършено, авторството и последиците му.

В рамките на тази си дейност /по оценка на доказателствата/ първоинстанционният съд е извършил задълбочен и прецизен анализ на показанията на свидетелите С. К., Н. Т., Н. Ц., Ц. Ц., Б. Г., В. С. А. Б., С. П. и Д. Ц., като едни от най-значимите за изясняването на делото доказателствени средства и в резултат на това е дал своята вярна оценка за достоверността на същите и за годността им да установят подлежащите на изясняване обстоятелства. А след собствена оценка на дадените от тези свидетели показания, както и на показанията на останалите разпитани свидетели /в които се съдържа конкретна информация, имаща отношение към инкриминираните факти/ настоящият състав също намира, че те следва да бъдат кредитирани като обективни и достоверни, доколкото са логични, последователни, взаимно подкрепящи се и потвърждаващи се от останалите доказателствени материали.

Досежно оценката на гласните доказателства, въз основа на които е установена релевантната фактическа обстановка, първоинстанционният съд следва единствено да бъде упрекнат, без това да има конкретни негативни процесуални последици за проверявания съдебен акт, че се е позовал и на недопустими доказателствени средства, каквито в случая се явяват показанията на А. В. /разузнавач към 01 сектор ОПКП-СДВР, провел беседа с подсъдимия непосредствено след задържането му/ в частта им, в която се възпроизвеждат самопризнания на подсъдимия с подробен негов разказ за извършеното деяние и за последващото му поведение.Недопустимо се явява позоваването на показания на полицейски служител, извършил събеседване /„разузнавателна беседа“/ с подсъдимия М. /тогава още без процесуално качество, а само като заподозрян/, защото, макар и формално той /полицейският служител/ да може да бъде разпитван в качеството на свидетел, същият дава информация, която му е станала известна при проведен с подсъдимия разговор /събеседване/, при което показанията му де факто заместват самопризнания на дееца. Единственият законен начин да бъдат снети и инкорпорирани самопризнания в рамките на наказателното производство е при даване на обяснения от обвиняемия /подсъдимия/ и при стриктно спазване на разпоредбата на чл.115 НПК. В процесуалния закон е установен стандарт, гарантиращ правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице и осигуряващ законосъобразното провеждане на разпита му, като този стандарт не може да бъде заобиколен чрез приобщаване и кредитиране на показанията на свидетели, които са присъствали на или са провели друг извънпроцесуален разпит (проведен не съгласно императивните разпоредби на НПК) и които на практика възпроизвеждат съдържанието му. В случая независимо, че А. В. формално няма качество, което да е пречка да вземе участие в настоящото наказателно производство като свидетел, разпитът му по отношение на възприети от него извънпроцесуални самопризнания в рамките на проведен от него разговор с евентуалния извършител на престъплението е недопустим и затова тези показания не могат да бъдат ценени. Липсва процесуална възможност самопризнанието да бъде заместено с показания на възприел го полицейски служител (на когото това самопризнание е станало известно не случайно, а в рамките вече на провеждано разследване на престъпление против личността), тъй като това представлява заобикаляне на закона и постигане на доказателствени резултати /събиране на обвинителни доказателства/ по ред, различен от посочения в НПК. В тази връзка безспорно следва да бъде правена разлика между показанията на свидетел, който не е ангажиран с разследването на престъплението и е възприел извънсъдебно признание, и показанията на полицейски служител, който е извършвал действия именно във връзка с установяването и разследването на престъплението, при което в рамките именно на тези свои действия е изискал и предизвикал даването на самопризнания и съответно е възприел тези самопризнания на лицето. С оглед на това в конкретния случай няма спор, че самопризнанието на М., направено пред свидетеля А. В., не би могло да се използва като доказателство в настоящия процес, тъй като това признание не е получено в съответствие с императивните изисквания на НПК. То не е било направено пред компетентен орган (прокурор, следовател, разследващ полицай или съд), който би могъл да предостави на заподозрения пълните му процесуални права, включително и правото му на адвокатска защита, както и правото да запази мълчание и да не се самоуличава. И тъй като НПК предвижда изключването на доказателства, събрани по начин, несъвместим с неговите правила, въпросното самопризнание не може да бъде включено в доказателствата. В тази връзка следва да се отбележи, че ефектът от допускането и разрешаването на свидетелските показания на полицейския служител А. В. в частта им относно възпроизвеждането на самопризнания на подсъдимия за извършване на деянието на практика позволява това самопризнание да стане доказателствено средство, заобикаляйки императивните процесуални норми и всички процесуални права на подсъдимия. Във връзка с гореизложеното не без значение е и обстоятелството, че самопризнанието на М. пред въпросния полицейски служител е направено на много ранен етап в отсъствието на адвокат.

Първостепенният съд правилно е обосновал фактическите си изводи и на дадените от подсъдимия в хода на съдебното следствие обяснения във връзка и по повод конкретни задавани му въпроси. Относно обясненията на подсъдимия следва само да се подчертае, че направеното от него в разпоредителното заседание изявление, че признава всичко /като описани факти/ по обвинителния акт, по своите процесуалноправни характеристики не представлява обяснения по смисъла на чл. 115 ал.1 от НПК, доколкото във въпросното изявление не се пресъздават и описват никакви конкретни факти, било то от обективната действителност, било от субективните му преживявания. Това негово изявление по признаване на фактите по обвинителния акт в същината си би могло да има реално процесуално-правно значение единствено като основание по чл. 371 т.2 от НПК за провеждане на съкратено съдебно следствие. В случая обаче с оглед предмета на обвинението и предложената съобразно него правна квалификация на деянието на подсъдимия и предвид действащата /включително и към момента на изявлението му за признаването на фактите/ разпоредба на чл. 369а от НПК е съществува процесуална пречка за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371 т.2 от НПК.

Въззивният съд като съобрази двойствената процесуална същност на обясненията на подсъдимия - на гласно доказателствено средство и на средство за защита - и като съпостави твърденията на подсъдимия с останалите доказателствени материали по делото стига до преценка, че те по никакъв начин не се оборват и опровергават от тях, като дори напротив – напълно се потвърждават от другите доказателства. Поради това САС приема, че относимите към предмета на делото обяснения на М. следва да бъдат кредитирани изцяло като обективни и достоверни.

С нужното внимание и задълбоченост градският съд подробно е разгледал заключенията на приобщените по делото и кредитирани експертизи. Съпоставил е установените от заключенията обстоятелства с данните, съдържащи се в цялата останала доказателствена съвкупност, като в резултат на тази си дейност е достигнал до верни и обосновани фактически изводи.

Освен това в доказателствената си дейност първият съд не е извършил нарушения при интерпретацията на събраните доказателствени материали, като отделните доказателствени източници са възприети съобразно действителното им съдържание, без да е допуснато изопачаване или неточна, респ. неправилна интерпретация на същите, което да е довело до необоснованост на установените фактически констатации.

Предвид гореизложеното апелативният съд намира, че с изключение на неправилното кредитиране и позоваване на посочената по-горе част от показанията на св. А. В. СГС не е допуснал никакви други нарушения в процеса на оценъчната си доказателствена дейност, поради което напълно споделя изложените в тази връзка съображения. А това, от своя страна, в крайна сметка не обуславя процесуална необходимост от тяхното повторно излагане в настоящото решение.

Цялостната всестранна оценка на всички значими за изясняването на релевантните обстоятелства данни, съпоставянето им и преценяването им в тяхната фактическа и логическа взаимовръзка, обосновава решаващият извод на въззивния съд за безспорна и категорична установеност на описаната по-горе и възприета фактическа обстановка, в това число и на фактите, че автор на инкриминираното посегателство спрямо пострадалата е именно нейният син – подсъдимият Р. М., както и че деянието е извършено от него в съвместно обитаваното от тях жилище във времето около и малко след 23.00 часа на 10.03.2019 г. С оглед на това фактическият извод на градския съд, че тъкмо подсъдимият Р. Т. М. е извършител на инкриминираното деяние /на нанесените по тялото на неговата майка множество удари с нож, довели до настъпването на смъртта й/, е единственият възможен и обоснован в случая, като това обстоятелство не се разколебава от нито едно доказателство по делото. В тази връзка /относно авторството на деянието в лицето на подсъдимия/ по делото са събрани както преки, така и косвени доказателства. Преки първични доказателства за съпричастността на подсъдимия към извършеното посегателство над пострадалата се съдържат например както в неговите обяснения, така и в показанията на свидетелите С. К. и Н. Ц., които във времето на осъществяването на деянието пряко и непосредствено са възприели виковете на жертвата, включително и в смисъл, че умира. Изводът, че тъкмо подсъдимият, а не някой друг, е извършил деянието се основава освен на показанията на С. К. /която, след като чула думите на пострадалата „Умирам, умирам“, разпознала гласа на подсъдимия, отговарящ й с думите „А умираш!“/ и на обстоятелствата, безспорно установени от събраната доказателствена съвкупност, че жилището, в което е била открита мъртва пострадалата, е било обитавано единствено от нея и от сина й Р. М.; както и че в момента на нанасянето на ударите с ножа в тялото на пострадалата в апартамента са били само те двамата и че не е присъствало друго, трето лице. Още повече, че по веществените доказателства и в частност по оръдието на престъплението /открития при огледа на апартамента нож/ не са били открити следи от друго лице, различно от пострадалата и сина Съобразно установените по делото и възприети и от въззивния съд фактически положения напълно правилен и материално законосъобразен се явява правният извод на първоинстанционния съд, че подсъдимият Р. М. е осъществил състава на престъпление по чл. 116 ал.1 т.3 предл. 1 алт. 2, т.6 пр.2 и т.6а във вр. с чл. 115 от НК.

Обект на престъплението са обществените отношения, регламентиращи защитата на най- ценното човешко благо - живота. От обективна страна с поведението си подсъдимият е осъществил изпълнителното деяние на престъплението убийство, като в частност изпълнителното деяние е осъществено чрез упражняване от негова страна на интензивно физическо въздействие спрямо жертвата, изразяващо се в нанасяне на многобройни удари с нож с насоченост и обективно попаднали в тялото и крайниците на пострадалата. Тези удари са причинили на жертвата прободно-порезни наранявания в областта на гръдния кош, корема и горните крайници, сред които девет слепи прободно-порезни наранявания с вход по предната повърхност на гръдния кош, проникващи в гръдната кухина, с прерязване по хода им на хрущялните части на ребрата от четвърто до седмо вляво, както и на тялото на гръдната кост, левия бял дроб, околосърцевната торбичка и сърцето; както и шест прободно- порезни наранявания на предната коремна стена, проникващи в коремната кухина, с прерязвания по хода на раневите им канали на слезката, стомаха и задстомашната жлеза.

Безспорно е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между увреждащото поведение на Р. М. и настъпилия вследствие на това негово поведение вредоносен резултат – смъртта на жертвата, доколкото причина за смъртта на Р. Ц. са множеството прободно-порезни наранявания в областта на гръдния кош, корема и горните крайници със засягане на жизненоважни органи /две от прободно-порезните наранявания са засегнали сърцето/, както и острата травматична кръвозагуба.

Въз основа на писмено доказателство и на многобройните свидетелски показания обективно е установена и родствената връзка /по права линия от първа степен/ между подсъдимия М. и пострадалата, обуславяща квалификацията по т.3 пр.1 алт.2 на чл. 116 ал.1 от НК.

По делото е установено също по категоричен начин, че в резултат на нанесените й многобройни удари с нож пострадалата е изпитвала значителни, силни болки и страдания. Установено е също, че от началото на нанасянето на ударите до настъпването на смъртта на пострадалата е изминал известен, макар и не продължителен, период от време, в който пострадалата реално е изживявала страдания, чиито външен израз са били дочутите от св. С. К. нейни викове „Умирам, умирам!“, като през това време тя очевидно е могла и е осмисляла ситуацията, в която се е намирала, но същевременно не е била в състояние да направи нищо, за да се спаси. Поради което правилен се явява решаващият извод на СГС, че смъртта й е настъпила по мъчителен за нея начин по смисъла на чл.116, ал.1, т.6, пр.2 от НК. Обстоятелствата относно този квалифициращ признак се установяват обосновано и безспорно както от заключението на биотрасологичната и съдебномедицинска експертиза /че всичките причинени й наранявания са били прижизнени/, така и от показанията на св. С. К., че първоначално е чула викове за помощ, а след това и виковете й „Умирам, умирам!“.

От обективна страна убийството е било извършено и в условията на домашно насилие. Съгласно дадената в т.31 на чл. 93 от НК (ДВ, бр. 16 от 2019 г.) легална дефиниция престъплението е извършено „в условията на домашно насилие“, ако е предшествано от системно упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права и е осъществено спрямо възходящ, низходящ, съпруг или бивш съпруг, лице, от което има дете, лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство, или лице, с което живеят или е живяло в едно домакинство. От данните по делото безспорно се установява, че умъртвяването на пострадалата от сина й Р. М. е било предшествано от системно упражняване от негова страна на психическо насилие спрямо нея /като негова възходяща от първа степен/, проявявано във вербална форма най-често след употреба на алкохол – викане, крещене, изразяване на буйно несъгласие с отправяни му забележки относно честата употреба на алкохол, както и в тормоз. Чрез тези си действия спрямо своята майка, с която са живеели в едно домакинство, подсъдимият сериозно е засягал психологическата й неприкосновеност и по този начин в периода преди извършването на процесното деяние е осъществявал психическо насилие спрямо нея.

Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е приел, че деянието е извършено във форма на вината пряк умисъл. Като съобрази всички гореизложени обстоятелства относно механизма на извършване на деянието, броя, силата, насочеността и средството за нанасянето на ударите /нож/ въззивната инстанция също намира, че подсъдимият безспорно е съзнавал, че от нанесените многобройни силни удари с нож в тялото на пострадалата обективно е било възможно настъпването на смъртта й, като същевременно е искал настъпването именно на този резултат, който впоследствие обективно е осъществен. Т.е., Р. М. е съзнавал, че агресивното му увреждащо поведение спрямо майка му е от естество да й причини смърт, тъй като в съзнанието си той е имал конкретни представи, че й нанася многобройни и значителни по своята сила удари, включително и в жизненоважни части на тялото й, с нож, който по своето естество се явява предмет, напълно годен да причини значителни увреждания и поражения на човешкото тяло. Като всички тези негови действия ясно обективират прекия му умисъл за умъртвяване на пострадалата. В случая подсъдимият внезапно е формирал решението си да осъществи агресията спрямо майка си като й нанесе удари с нож, който предварително бил взел със себе си, влизайки в стаята й. А с оглед на социалния си и житейски опит той несъмнено е съзнавал и е имал напълно правилни представи за естеството на причинно-следствения процес, на който е поставил началото с нанасянето на многобройните удари с ножа, а именно - че вследствие тези много на брой и силни удари, нанесени с нож в областта на тялото й, включително и в жизненоважни области, каквато се явява гръдния кош, неминуемо ще настъпи смъртта й. Същевременно подсъдимият е искал, желаел осъществяването на този неизбежен вследствие на поведението му резултат, респ. е искал неговото настъпване. Следователно от субективна страна подсъдимият е извършил умъртвяването на майка си при форма на вината пряк умисъл, тъй като е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им.

Във връзка с гореизложеното настоящата инстанция убедено счита, че подсъдимият не е умъртвил пострадалата при форма на вината евентуален умисъл. При решаването на въпроса за характера на вината и за съдържанието на умисъла съдът е длъжен да изхожда от всестранната оценка на всички обстоятелства и факти, индивидуализиращи деянието и свързаните с него последици. На тази принципна основа в случая следва да се отчетат предшестващото поведение на дееца /подсъдимият е бил употребил значително количество алкохол и е бил под алкохолно въздействие, като и преди това той неведнъж, многократно е тормозил майка си и е влизал в конфликти с нея именно заради злоупотребата с алкохол и под въздействието на алкохолно опиянение/ и на пострадалата /същата си е била легнала и полузаспала, при което въобще не е очаквала изненадващото нахълтване на подсъдимия в стаята й и последвалата му агресия/, техните взаимоотношения /въпреки, че подсъдимият е син на пострадалата, той се е държал много лошо с нея, като в последно време й е бил оказвал непрестанен психически тормоз и постоянно е влизал в пререкания и конфликти с нея/, способа и оръдието на престъплението, характера и интензитета на причинителската дейност – силата и броя на ударите, насочеността на ударите - областта на тялото, в която са нанесени, както и характера на нараняванията. В разглеждания казус безспорно се установява, че подсъдимият е извършил жестоко физическо посегателство спрямо майка си, изразяващо се в нанасянето на многобройни удари с нож в тялото и крайниците й. При това се касае за значителни по своята сила удари, на които пострадалата, предвид своята възраст и физика, не е могла да се противопостави, като макар в известна степен да се е съпротивлявала срещу тези удари, в крайна сметка тази нейна съпротива е била неуспешна и безрезултатна. Ударите са били нанасяни с нож - предмет, който предвид своите физически характеристики се явява напълно годно средство за значително засягане на органите в човешкото тяло при интервенция с него. Следва да се отчете и факта, че с това оръдие /ножът/ са били нанасяни много на брой удари и то с достатъчна кинетична енергия, вследствие на които се е стигнало до причиняване на уврежданията, довели до сравнително бързото настъпване на смъртта на жертвата. Предвид така изложеното въззивният съд намира, че причинителската дейност на подсъдимия по никакъв начин не разкрива наличието на евентуален умисъл за извършване на престъпното деяние. Данните в делото не убеждават в това подсъдимият да е причинил смъртта на пострадалата при допускане на този резултат, респ. при съгласяване с неговото настъпване. С оглед средството и начина на нанасяне на ударите, техният брой и анатомичната област от тялото на пострадалата, в която същите са попаднали, не може да се счете, че подсъдимият не е искал настъпването на общественоопасните последици, а само ги е допускал. В тази връзка следва да се отбележи също, че нанасянето на множество удари с нож в тялото на лице, което не е очаквало нападението и което не е могло ефективно да се защитава /какъвто е и настоящият случай/, несъмнено обективира пряк умисъл за причиняване на смърт.

Основавайки се на тези съображения, САС намери за обоснована и законосъобразна първоинстанционната присъда в частта й, с която е приложен правилно материалния наказателен закон и подсъдимият е признат за виновен по правилната наказателноправна квалификация на деянието му.

Следва да се отчете, че страните по делото на практика не оспорват авторството на престъплението в лицето на подсъдимия Р. М., както и правната квалификация на деянието.

Оспорвани от страните по делото всъщност са единствено вида и размера на наложеното на подсъдимия наказание, като частното обвинение заявява претенция да бъде наложено безсрочно наказание – доживотен затвор, а подсъдимият и защитата му молят да бъде намален размера на наложеното наказание лишаване от свобода.

Индивидуализацията на наказанието е основен принцип в дейността по налагането му, при който съдът е длъжен да се съобрази с индивидуалните особености на всеки конкретен случай. Затова обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид при индивидуализацията на наказанието, са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и които характеризират личността на дееца. Те обуславят по- голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от по-голямо или по-малко по интензитет наказателноправно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции.

Няма съмнение, че индивидуализацията на наказанието не се основава на формален математически подход на съпоставка между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, при който в цифрово изражение да се изчислява съотношението на смекчаващи и отегчаващи вината и отговорността обстоятелства. Тази дейност се основава на различните фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към степента на обществена опасност на деянието и дееца.

За някои престъпления, чиято обществена опасност може да се проявява в твърде широки граници, наказателният закон предвижда алтернативност на санкциите – няколко вида наказания, от които съдът може да наложи само едно от тях. Такова се явява и извършеното от подсъдимия престъпление по чл.116, ал.1, т.3, предл. 1-во, алт. 2-ра, т.6, предл.2 и т.6а от НК, за което са предвидени алтернативни наказания лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. В тези случаи съгласно разпоредбата на чл. 57 ал.1 от НК съдът първо трябва да избере най-подходящото по вид наказание, а след това да определи и неговия размер като се ръководи от правилата на чл. 54 от НК и като се съобрази с целите на наказанието по чл. 36 от НК. Т.е., при определянето на наказанието при алтернативно предвидени санкции критерият за избор на наказанието е комплексен, защото по вид и размер то в съвкупност трябва да е съобразено с обществената опасност на деянието и на дееца, както и с установените по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства.

Така, за да отмери вида и размера на наложеното на подсъдимия М. наказание /лишаване от свобода за срок от 20 години/, градският съд правилно е обсъдил съвкупността от обстоятелства, изпълващи посочения комплексен критерий за избор на наказание, и въз основа на тази законосъобразно проведена дейност с пълно основание е приел, че не са налице основания за налагане на безсрочно наказание - доживотен затвор - и че в случая най-подходящото по вид наказание е лишаване от свобода.

Разпоредбата на чл. 38а ал.2 от НК предвижда като условие и предпоставка за налагане на наказанието доживотен затвор извършеното престъпление да е изключително тежко. А дали дадено престъпление се явява изключително тежко следва да се преценява във всеки конкретен казус, като бъдат отчитани обстоятелствата относно това дали престъплението разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и на дееца; броя на квалифициращите признаци на престъплението; обема на засегнатите правнозащитени блага; характера и обема на вредните последици; личността на дееца - характеристичните данни за дееца, съдебното му минало, проявеното отношение към жертвата; обществения отзвук от престъплението.

От данните по настоящото дело се налага извода, че в случая действително сме изправени пред една твърде завишена степен на обществена опасност на деянието. Налице са няколко на брой квалифициращи признаци на престъплението. Същевременно се касае за едно напълно безпричинно отнемане на човешки живот от страна на подсъдимия. В дома си, където би трябвало да изпитва най-голяма сигурност, когато вече си е била легнала и полузаспала и когато страстите от последния й конфликт с подсъдимия са били утихнали, в тази именно обстановка напълно изненадващо пострадалата е станала обект на агресия, при това в позиция и в състояние, непозволяващи й активно и успешно да се защити.

Завишената степен на обществена опасност на деянието се основава и на проявената от подсъдимия особена жестокост при умъртвяването на пострадалата. В трайната съдебна практика „особената жестокост” се възприема като качество на субекта на престъплението убийство, като това качество на субекта се разкрива не от неговите личностни характеристики изобщо, дадени в общ психологически, социален и житейски план, а най- вече от конкретния начин на осъществяване на престъплението.

Така, досежно личностната характеристика на подсъдимия липсват каквито и да са конкретни данни, вкл. и свидетелски показания, от които да се установява, че същият е агресивен и жесток човек, респ. че е имал и има агресивна нагласа в общуването си с други хора, включително и спрямо майка си. Такива данни, противно на твърдението на частното обвинение, не се съдържат и установяват и от заключението на КППЕ, като дори в разясненията на вещото лице З. /на л.139 от първоинст. дело/ изрично се сочи, че при подсъдимия не се намират данни за агресивност като базисна характеристика на неговата личност. Затова напълно голословни и необосновани са твърденията в жалбата на частния обвинител, че подсъдимият изобщо е определен като агресивен и жесток човек.

Но въпреки гореизложеното и макар подсъдимият да не е проявявал садистични или агресивни нагласи, въззивният съд, изхождайки от обстоятелствата, касаещи извършването на деянието – броя на нанесените удари, тяхната локализация и сила, както и характеристиките на причинените телесни увреждания на пострадалата, счита, че деецът е проявил особена жестокост при умъртвяването на жертвата. В случая деянието е извършено чрез нанасяне на многобройни /поне 15/ удари с нож в различни анатомични области на тялото, причинили значителен брой болезнени прободно-порезни наранявания. Тази житейски ужасяваща картина сочи на проявена от дееца ярост, ожесточение и садизъм, характеризиращи го като жесток спрямо жертвата си човек. При умъртвяването на майка си подсъдимият е проявил крайна, значителна в своя обем агресия, коравосърдечие и безчовечност. Всичко това обективно води до установяването на квалифициращия признак „извършване на убийството с особена жестокост“. Но тъй като за него няма повдигнато обвинение, проявената „особена жестокост“ в случая може да бъде ценена като отегчаващо обстоятелство.

Отделно от това САС счита, че като отегчаващо обстоятелство следва да се цени и състоянието на алкохолното опиване на подсъдимия вследствие на изпито от него значително количество концентриран алкохол – в момента на извършване на деянието той е бил в състояние на остра интоксикация в умерено тежка към тежка степен. Това негова състояние е намалило волевите му задръжки и го е улеснило при извършването на деянието /видно от разясненията на вещите лица от психиатрично-психологичната експертиза/. А доколкото М. сам се е поставил в това състояние, същото не може да бъде никакво извинение за агресивната му поведенческа реакция спрямо пострадалата.

От друга страна, при определянето степента на личната обществена опасност на дееца, изхождайки от данните по делото, САС не счита, че личностната характеристика на подсъдимия сочи на негова много висока степен на обществена опасност. В тази връзка следва да се отбележи, че подсъдимият се явява неосъждан, доколкото е реабилитиран по право за осъждането му по НОХД № 14148/2012 г. по описа на СРС /по това осъждане му е било наложено наказание 3 месеца лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66 ал.1 от НК е било отложено за изпитателен срок от 3 години, като липсват данни в изпитателния срок да е извършил друго престъпление/.

СГС неправилно е ценил в негативна насока /като отегчаващо обстоятелство/ последващото, след убийството, поведение на подсъдимия - напускането на жилището; обикалянето на различни питейно-увеселителни заведения /барове/ в гр. София; както и настаняването му в хотел, където е бил открит от органите на МВР. Подсъдимият не е длъжен да признава вината си и липсата на признание в тази насока категорично не може да се оценява в негова вреда като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Следователно, след като подсъдимият няма процесуалното задължение да признава вината си, то очевидно за него не съществува и процесуално задължение да уведомява разследващите органи за извършеното деяние, за точното нахождение на местопрестъплението, за оставените там следи, като не съществува и негово процесуално задължение след извършването на деянието да се предаде на компетентните органи. Ако бъде прието съществуването на такива задължения априори това би означавало да се вмени на извършителя на престъпление задължение за признаване на вина, което обаче категорично е процесуално неиздържано и е в нарушение на презумпцията за невиновност /гарантирана и прокламирана и от КРБ – чл. 31 ал.2 и ал.3/. Защото даването на сведения за деянието и за неговото местоизвършване, ведно с предприемането на действия по собственото предаване на компетентните власти имплицитно би означавало и признаване на вина от страна на обвиняемия/подсъдимия. И след като за подсъдимия не съществуват и не тежат такива задължения, то очевидно същият не би могъл и не следва да търпи неблагоприятни правни последици от това, че не е признал гореописаните обстоятелства и че не се е предал на властите, а е напуснал местопрестъплението /жилището, което е обитавал заедно с пострадалата/, тръгнал е да обикаля по различни питейно-увеселителни заведения и се е настанил в хотел.

В случая „непредаването на властите“ от страна на подсъдимия е реализирано чрез въздържане от предоставянето на информация за извършеното деяние и за местопрестъплението, както и чрез предприемането на пътуване из град София и настаняване в хотел на територията на същия град. Безспорно признато процесуално право на подсъдимия е да оспорва и да отрича участието си в престъплението, включително и чрез затаяване на информация за престъплението и за местоизвършването му и чрез отказ доброволно да се яви и предаде на властите. С оглед на това неправилен и незаконосъобразен се явява изводът на СГС да приеме като отегчаващо обстоятелство обсъжданото поведение на подсъдимия след деянието.

Напускането на жилището след деянието без предприемането на никакви действия по евентуално оказване на помощ на пострадалата и сезиране на компетентните власти, макар да сочи на проявено безразличие на подсъдимия към съдбата на жертвата и да е морално укоримо, в случая не е нищо друго освен един обективен израз на непризнаване и отричане участието в престъплението и на прикриване на евентуална връзка със същото, което в контекста на гореизложеното категорично не може да бъде ценено като отегчаващо обстоятелство. Камо ли като такова, обосноваващо налагането на наказание доживотен затвор.

В обобщение се налага извода, че обсъжданото поведение на Р. М. не би могло да се преценява в негативен аспект от гледна точка оценката на извършеното от него и на личността му, тъй като в тези му действия и бездействия се е обективирала първоначално възприетата от него линия на поведение - да не признава за извършеното деяние, която негова позиция обаче коренно се е променила още след първоначалното му задържане от органите на МВР на 12.03.2019 г. /пред които той е направил пълни самопризнания, като отделен е въпросът за процесуалната годност на същите/.

Гореизложеното с пълна сила се отнася и за запазеното от дееца след извършването на престъплението самообладание, проявено и в липсата на критичност към стореното от него, както и в липсата на заявено разкаяние за извършеното. Непроявените от дееца критичност и разкаяние не могат да бъдат ценени като отегчаващо отговорността обстоятелство, тъй като подсъдимият няма процесуално задължение да признава вината си, да изразява съжаление и да се разкайва за извършеното. Затова ако подсъдимият не прояви такова поведение наказателноправното му положение не може да се влошава на това основание.

Въззивният съд счита, че в случая не е налице и обратното - не е проявено искрено, дълбоко и действително по своето съдържание съжаление и разкаяние за причиненото, поради което подсъдимият М. не може да се ползва на това основание от по-благоприятно наказателноправно третиране. В тази връзка САС не споделя извода на СГС, че изразеното от страна на подсъдимия съжаление за стореното следва да бъде ценено като смекчаващо обстоятелство. За настоящия въззивен състав изразеното от дееца съжаление в хода на наказателното производство е само про форма /формално/, на думи, без да е изпълнено с присъщото за този морално-емоционален акт съдържание. Съжалението е проявяване на чувство на жал, на жалост и на състрадание към някого /Български тълковен речник, Наука и изкуство, София, 2012 г., стр. 946/, но в конкретния случай по време на цялото наказателно производство до момента, в това число и в производството пред въззивния съд, деецът нито веднъж не е заявил своето чувство на жалост и искрено състрадание към убитата си майка. Съчувствието и състраданието към жертвата предполагат конкретни прояви на човещина, които реално да засвидетелстват едно действително дълбоко и искрено отношение към пострадалата от неговото противоправно поведение, а не формални изявления, направени пред разследващия орган или пред съда, които категорично не са достатъчни да обосноват разкаяние на подсъдимия за престъпното му поведение. Очевидно е, че по силата на природните закони стореното от подсъдимия е непоправимо, като в този смисъл единствено остава възможността за разкаянието на дееца. Липсват обаче данни в периода от извършването на деянието до настоящия момент подсъдимият да е сторил нещо, с което да е засвидетелствал своето човешко съчувствие и състрадание към майка си, загинала от собствените му ръце, и по този начин да е показал своето разкаяние. Като такова не бе показано и демонстрирано и в производството пред въззивния съд.

Апелативният съд не счита, че при индивидуализацията на наказанието за укорими следва да се приемат обстоятелствата, че подсъдимият преди извършването на деянието често е употребявал алкохол и че не е имал постоянна трудова ангажираност. Съгласно законодателството на Република България самата употреба, респ. честата употреба на алкохол не е обявена за противоправна и общественоопасна дейност, така че само въз основа на факта за честата зло/употреба на алкохол от страна на подсъдимия не могат да се правят негативни изводи за личността му във връзка с определяне на наказанието. От данните по делото е видно, че подсъдимият, макар и не постоянно, е бил трудово ангажиран, като липсата на възможност за постоянна работа в държавата е социално-икономически проблем, стоящ извън волята и желанието на индивида и в конкретност на подсъдимия Р. М., поради което непостоянната му трудова ангажираност категорично не може да му се вмени във вина и въз основа на този факт той да търпи неблагоприятни правни последици по настоящото дело.

Градският съд правилно е отчел като смекчаващо обстоятелство направеното от подсъдимия самопризнание по фактите, с което е съдействал за бързото разкриване на обективната истина по делото. В тази връзка от показанията на служителя на СДВР св. А. В. се установява, че още при първите проведени разговори /беседи/ с Р. М. той подробно е разказал за случилото се и за обстоятелствата, при които е извършил посегателството спрямо майка си, като по този начин на практика е направил пълни самопризнания пред служителите на МВР. И макар въпросните показания на св. А. В. да бяха изключени от въззивния съд като годно доказателствено средство за пресъздадените от Р. М. факти относно участието му в престъплението, същите все пак са годно доказателствено средство за самото обстоятелство, че М. е направил самопризнания още при първите беседи и разговори с него. Като след тези първи самопризнания Р. М. е продължил да поддържа тази своя линия на поведение /по признание на участието си в престъплението/ и неизменно я е следвал в съдебната фаза, включително и в производството пред въззивния съд. В случая без всякакво съмнение направените от дееца пълни самопризнания още съвсем в началото на разследването /дори и в процесуално неиздържаната форма, каквато е проведената с него беседа от служителя на МВР/ са се оказали допринасящи и спомагащи за по-бързото разкриване на престъплението и на неговия автор. С оглед на това и предвид гореизложеното относно липсата на процесуално задължение за дееца веднага след деянието да се предаде на компетентните власти и да признае престъплението и вината си, САС намира за неоснователно възражението на повереника на частния обвинител относно оценката на направеното от подсъдимия самопризнание и в частност, че същото има относително ниска процесуална стойност и че затова следва да бъде изключено като основание за определяне на наказанието във вид на лишаване от свобода.

Отчитайки действителната тежест на всички фактори, които са от значение при извършване на преценката за личността на дееца и за неговата лична степен на обществена опасност, апелативният съд намира, че те адекватно са оценени при определяне вида на наказанието.

Така, след анализ на гореизброените обстоятелства в тяхната съвкупност, настоящата инстанция приема, че същите не са от естество да обосноват извод за наличието на една изключително висока степен на обществена опасност на деянието и на самия деец.

Безспорно е, че извършеното от М. престъпление, предмет на настоящото производство, е инцидентна постъпка в живота му /за предишното му осъждане той е реабилитиран, като отделен е въпросът, че това предишно деяние - по чл. 343б ал.1 от НК - е било със значително по-ниска степен на обществена опасност/, както и че същият няма трайно създадени престъпни навици и наклонности. Същевременно от деянието му не са настъпили изключително тежки по своя характер и по своя обем вредни последици, доколкото се касае за едно пострадало лице и доколкото в случая, макар да е нанесъл много на брой удари, извършените от подсъдимия действия не са надвишили в значителна степен необходимите и достатъчните за постигането на съставомерния резултат - умъртвяването на жертвата.

С оглед на всичко това САС не намира извършеното от подсъдимия престъпление да се явява изключително тежко по смисъла на чл.38 ал.1 и чл. 38а ал.2 от НК, та да обуславя налагането на наказанието доживотен затвор.

В случая надценена от частното обвинение се явява обществената опасност на личността на Р. М.. В жалбата на частния обвинител не е предложена обоснована и задълбочена оценка дали целите по чл.36 НК и преди всичко тези на индивидуалната превенция изискват необходимостта от въздействие на наказанието чрез откъсване на подсъдимия до сетния миг от живота му от обичайната негова среда, при което в абсолютна степен да бъдат засегнати и възможностите му за нормално общуване с другите хора. А те без съмнение са от съществено значение за постигане поправянето на дееца, тъй като наказанието се налага с цел да въздейства за поправяне и превъзпитание, а не с цел мъст. И затова, макар деянието на М. да е крайно възмущаващо и крещящо неприемливо от морална гледна точка, в крайна сметка наказанието на подсъдимия не следва да е разплата и отмъщение /на държавата и на обществото/ за стореното от него.

В този аспект на обсъждане следва да се отбележи, че само по себе си извършването на инкриминираното деяние не може да обуслови извод, че целите на наказанието по чл.36 от НК не могат да бъдат постигнати по отношение на подсъдимия с никакво друго наказание, освен с доживотен затвор. Самото деяние, предмет на настоящото производство, макар и да сочи на проявени от подсъдимия безчовечност и бездушие /доколкото би било абсурдно при извършването на едно такова деяние да се твърди, че деецът е проявил човечност и съчувствие/, няма характера на изключително такова в сравнение с другите /„обичайните“/ случаи на престъпления по чл.116, ал.1, от НК с посочените квалифициращи признаци. Т.е., конкретно извършеното от подсъдимия престъпление убийство, предвид своите обективни и субективни характеристики, и въпреки крайно негативните обществени оценки, не може да бъде оценявано като „изключително тежко”.

В крайна сметка съвкупната преценка на релевантните за отговорността обстоятелства дава основание за извод, че конкретната обществена опасност на личността на подсъдимия и на деянието, както и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства не обосновават необходимост от налагане на наказание доживотен затвор, респективно че за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК не е необходимо и наложително подсъдимият М. да бъде принудително изолиран до края на живота си в местата за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

И според въззивния съд достатъчно за постигане целите не само на специалната, но и на генералната превенция е наказанието лишаване от свобода. Завишената степен на обществена опасност на деянието, преценена във връзка с превеса и характеристиките на отегчаващите вината на подсъдимия обстоятелства /описани по-горе/, въпреки наличието на известни смекчаващи обстоятелства, мотивира САС да приеме, че определеното на подсъдимия от първостепенния съд наказание лишаване от свобода в размер на 20 години е напълно справедливо.

В контекста на гореизложеното установените по делото смекчаващи обстоятелства не се отразяват на общата оценка на деянието и на дееца, поради което в рамките на определения от СГС вид на наказанието /лишаване от свобода/ на тези обстоятелства не следва да бъде отдаван приоритет. Значението на тези обстоятелства беше отчетено вече при преценката на личността на дееца и на неговата лична степен на обществена опасност като фактори за налагането на наказание доживотен затвор. В случая констатираните все пак известни положителни личностни характеристики на дееца, както и отчетеният положителен аспект на неговото процесуално поведение, бяха съобразени като основание да не бъде налагано безсрочното наказание доживотен затвор.

Съобразно описаните особености на настоящия казус апелативният съд счита, че определеният 20-годишен срок на наказанието лишаване от свобода в максимална степен се явява адекватен на завишената тежест на извършеното престъпление, като е съобразен и с личностната характеристика на дееца. Освен това въззивният съд е на мнение, че този вид и обем на наказателноправна принуда /репресия/, която следва да бъде упражнена по отношение на подсъдимия, се явява и съответната на целите на наказанието по чл. 36 от НК, и най-вече необходимата за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия Р. М., както и за предупредителното въздействане върху него и отнемане възможността той да върши други престъпления. В тази връзка САС убедено счита, че всяко едно по-леко наказание би било израз на необосновано и неоправдано снизхождение към подсъдимия и сериозно би накърнило и нарушило изискването за справедливост на наказанието.

Съобразно срока на наложеното наказание лишаване от свобода правилно е и решението на СГС да определи първоначален „строг“ режим на изтърпяване на това наказание на основание чл.57, ал.1, т.2, б.„а“ от ЗИНЗС.

В мотивите на присъдата си СГС е посочил, че на основание чл.59, ал.1, т.1 НК от определеното наказание „лишаване от свобода“ следва да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“ по настоящото производство, като същевременно в диспозитива на присъдата липсва изрично произнасяне в този смисъл. Но доколкото е изцяло в интерес на подсъдимия, въззивният съд счита, че може сам да отстрани този пропуск като с решението си приложи чл. 59 ал. 1 от НК и приспадне /зачете/ времето, през което подсъдимият е бил задържан по настоящото производство, включително и с МНО задържане под стража.

С оглед изхода на делото и пред въззивната съдебна инстанция и съобразно разпоредбата на чл.189 ал. 3 от НПК правилно се явява решението на градския съд да възложи в тежест на подсъдимия сторените по делото – в досъдебната и в съдебната фаза – разноски.

При извършената на основание чл. 314 от НПК служебна проверка на правилността на атакуваната присъда не бяха констатирани основания за отмяната й или изменението й, поради което и с оглед гореизложеното относно нейната правилност, законосъобразност и обоснованост същата следва да бъде потвърдена.

По тези съображения и на основание чл. 338 от НПК Апелативен съд-София