Решение № 4974 от 3.7.2019 г. на Софийски градски съд по дело № 15055/2018 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК. С решение № 473076 от 19.08.2018 г. по гр. д. № 44629/2016 г. Софийски районен съд, 118 състав е отхвърлил като неоснователни предявените от А.И.И., действащ със съгласието на майка си М.М.В. и Д.П.П., действащ чрез майка си М.М.В., срещу "Л.С. " ЕАД, осъдителни искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД съответно за сумата 7000 лв. (частично от 30 000 лв.) – за първия ищец и сумата от 3000 лв. (частично от 15 000 лв.) – за втория ищец, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деликт осъществен на 03.04.2016 г. на Аерогара София, Терминал 1 от служители на ответника. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците А.И.И., действащ лично и със съгласието на майка си М.М.В. и Д.П.П., действащ чрез майка си М.М.В., като законен представител, с която го обжалват изцяло с оплаквания за незаконосъобразност и неправилност, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че изводите на СРС, че служителите на ответника не са осъществили противоправно деяние спрямо ищците е неправилен. Излагат се довори, че съгласно чл. 35, ал. 3 от ЗЧРБ, относима към случая, чужденец, който има разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, омже да влиза и да напуска страната без виза, а съгласно чл. 36 от същия закон, чужденците могат да излизат от Република България през определените за това места въз основа на документи за задгранично пътуване и други заместващи ги документи, които им дават право да напускат страната. Навежда доводи, че съгласно чл. 37 от ЗЧРБ е предвидено ограничение за чужденците за напускане на страната само когато има наложена принудителна административна мярка за ненапускане. Поддържа се, че правилното на чл. 4, ал2, т. 2 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюч, които не са български граждани, и членовете на техните семейства, определя еднствено пастпорта като документ необходим за напускане територията на Република България. Излага съображения, че осъществяването на граничен паспортно-визов контрол на лица и транспортни средства, преминаващи зад границата на Република България е възложено на органите за граничен паспортно-визов контрол на Министерството на вътрешните работи, по силата на чл. 16, т. 1 от Наредба за задграничните контролно-пропусквателни пунктове, а не на ответника по делото, нито на неговите служители, като последният не разполага с преценка дали едно лице може да напусне територията на Република България. Поддържа се, че съгласно чл. 5, т. 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 29 април 2004 г., държавите-членки дават на гражданите на Съюза разрешение да влизат на тяхна територия с валидна карта за самоличност или паспорт и дават на членовете на семейството, които не са граждани на държава-членка разрешение да влязат с валиден паспорт. Навеждат се доводи, че съдът неправилно се позовал на Регламент (ЕО) №539/2001 г., който е неотносим към случая, тъй като в случая не се касае за преминаване граница между държава-нечленка на Съюза и държава-членка. Поддържа, че съдът неправилно се е позовал и на разпоредбата на чл.4, ал. 2, т. 1 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на РБ на гражданите на ЕС, които не са български граждани, тъй като разпоребдата касае влизането на територията на Република България. С оглед изложеното се поддържа основателността на предявените искове, иска се отмяна на решението на СРС и уважаването им. Претендират се разноските по делото. Въззиваемата страна "Л.С. " ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Излага подробни съображения за неоснователност на предявените искове. Поддържа, че не е налице противоправно поведение извършено от служителите на летището. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното: Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на суми за обезщетение от неимуществени вреди причинени на ищците от страна служители на ответника “Л.С.” ЕАД вследствие неправомерно задържане на документите им, довело до неосъществяване на смейната им почивка. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа от ответника, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на противното ( чл. 45, ал. 2 ЗЗД ), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест в чл. 154, ал. 1 ГПК. Следвоателно уважаването на предявения иск при квалификацията на чл. 49 ЗЗД предполага наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа от страна на ответника; поведение на едно или няколко от натоварените от ответника лица, обективно отклоняващо се от изискванията за полагане на дължимата при осъществяване на възложената работа грижа, довело до засягане на абсолютно субективно право на ищците, в резултат на което са им причинени вреди. В случая между страните не е било спорно и по делото се установява от събраните писмени и гласни доказателства, че на 03.04.2016 г. на гишетата за регистрация на на авиокомпания "Уиз Еър " по маршрут София, България – Аликанте, Испания, се явили ищците и майка им М.М.В. със съпругът си П. А. П. (баща на втория ищец), гражданин на Република Гана – със статут на постоянно пребиваващ в Република България. При проверката на документите на П. А. П. било установено, че е гражданин на страна извън ЕС. Последният не разполагал с входна виза или карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС. Служителката на ответника на наземен отдел на летището, направила проверка в автоматизираната система "Тиматик", при която се потвърдило, че за допускането на П. А. П. до борда на самолета, пътуващ за Испания, е необходима входна виза или карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС – “Family member”. Поради това на П. А. П. не бил допуснат да се качи в самолета. От приетите стандартен договор за наземно обслужване, анекс Б. 1. 0 се установява, че ответникът, като оператор за наземно обслужване, е извършвал проверка на пътните документи на пътниците на авиокомпания "Уиз Еър " по възлагане от "Уиз Еър Унгария". В договора е предвидено, че като обслужващо предприятие ответникът отговаря имуществено при пропускане на пътници, приети без нужните паспорт и виза. Приети по делото и неоспорени са отговор от Посолството на Кралство Испания и извадка от системата “Timatic”, съгласно които граждани от трети страни с визов режим /какъвто не се спори, че е П. А. П. – гражданин на Република Гана/, притежаващи валидно разрешение за пребиваване за България и такива, които са съпрузи на български граждани, се нуждаят от валидна виза за влизане на територията на Кралство Испания, или да притежават ЕС-карта за пребиваване. Спорният по делото върпос се концентрира върху обстоятелството дали служителите на ответника са осъществили противоправно поведение и дали са имали право да не допуснат съпругът на майката на ищците и баща на втория ищец до борда на самолета, респ. ищците. Въззивният съд напълно споделя извода на СРС, че от ищците, чиято е доказателствената тежест, не е доказано противоправно поведение на служители на ответника, поради следните съображения: С Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. са определени условията, уреждащи упражняването на правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства на свободно движение и пребиваване на територията на държавите-членки. Относима за спора е разпоредбата на чл. 5 от Директивата. Според § 1 на чл. 5, държавите–членки дават на членовете на семейството на гражданин на ЕС, които не са граждани на държава–членка, разрешение да влязат на тяхна територия с валиден паспорт. Както е посочил СРС, според § 2, от членовете на семейството, които не са граждани на държава–членка, се изисква само да притежават входна виза в съответствие с Регламент (ЕО) № 539/2001 или в съответствие с националното законодателство, когато това е необходимо. Въведено е изключението, че за целите на Директивата притежаването на валидна карта за пребиваване, посочена в член 10 ("карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза"), освобождава тези членове на семейството от изискването за виза. Въведено е изискването държавите-членки да осигурят на такива лица всички необходими улеснения за получаване на необходимите визи, които да се издават безплатно, в най-кратък срок и въз основа на ускорена процедура. Директивата е транспонирана в българското право със Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства, като в § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на закона е предвидено издаване на карта за постоянно пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС, който не е гражданин на ЕС, която карта е различен документ от разрешението за постоянно пребиваване по чл. 25 ЗЧРБ. Неоснователни се явяват доводите на въззивниците за неприложимост на текста на § 2 на чл. 5 от посочената директива, тъй като Регламент (ЕО) № 539/2001 г. касае преминаването на външните граници на държавите-членки, поради следните съображения: Съгласно чл. 1, т. 1 от Регламент (ЕО) № 539/2001 на Съвета от 15 март 2001 година, гражданите на третите страни, които са изброени в списъка в Приложение I, трябва да притежават виза при преминаване на външните граници на държавите-членки. Сред държавите, изброени в Приложение I към регламента, е и Република Гана, чиито гражданин е пътникът П. А. П.. Съгласно чл. 2, т. 1 - 2 от Регламент (ЕО) № 562/2006 (т. нар. Кодекс на шенгенскитеграници ), "вътрешни граници" са общите сухопътни граници, включително реки и езера, на държавите-членки и летищата на държавите-членки за вътрешни полети, а "външни граници" са сухопътните граници на държавите-членки, включително реки и езера, морски граници и техните пристанища, речни пристанища и езерни пристанища, доколкото те не представляват вътрешни граници. Въпреки, че се съобразява изцяло с правилата на Шенгенското пространство, към настоящия момент Република България не е част от това пространство и няма "вътрешна граница" с другите държави от него, по смисъла на чл. 2, т. 1 от Кодекса на шенгенските граници, защото не се явява "държава - членка" по Регламент (ЕО) № 562/2006, и не ползва изцяло достиженията на Шенгенското пространство. В този смисъл, намира изцяло приложение посоченият от СРС текст на § 2 на чл. 5 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. във връзка с Регламент (ЕО) № 539/2001 г. В случая по делото е установено, че при извършената проверка на пътните документи лицето П. А. П. не е представило нито виза, нито карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС по смисъла на Директива 2004/38/ЕО, поради което законосъобразно служителите на ответника не го допуснали до борда на самолета. Относно доводите на въззивниците, че служителите на ответника са извършили противоправно действие насочено пряко към ищците, като са задържали документите им за пътуване без да имат основание за това и по този начин са им попречили да отпътуват заедно с майка им: Както вече беше посочено, фактическият състав на предявените искове включва противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа от ответника, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Съгласно чл. 76, т. 9 от ЗБЛД може да не се разреши напускане на страната на малолетни и непълнолетни и поставени под запрещение лица, които притежават валиден паспорт или лична карта, но нямат нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от своите родители, настойници, попечители. А съгласно разпоредбата на чл. 48, ал. 1 от Инструкция № 8121з -813/09.07.2015 г. за реда и организацията за осъществяване на граничните проверки на граничните контролно-пропусквателни пунктове/ обн. ДВ бр. 55/21.07.2015 г. / малолетни и непълнолетни български граждани, които напускат територията на България, непридружавани от родителите, от придружителя или от самото лице се изисква писмено съгласие за пътуване от отсъстващия родител/родители, настойник или попечител – български гражданин. В проведеното открито съдебно заседание на 13.05.2017 г., свидетелят П.П., баща на единия ищец, изрично е заявил, че семейството не е разполагало с декларация за съгласие за пътуване на децата. Последното се поддържа и във въззивната жалба. С оглед приетата липса на противоправно деяние спрямо бащата на единия ищец, неоснователни се явяват доводите за липса на възможност на семейството да се снабди с писмено съгласие, тъй като родителите на ищците е следвало да положат дължимата грижа, за да установят какви документи са необходими за пътуването им, респ. да ги осигурят преди полета. Следва да се отбележи, че за ищеца А.И., който е непълнолетен, съгласно цитираната нормативна уредба е налице изискване за писмено съгласие от неприсъстващия родител. По делото липсват доказателства и въобще твърдения за наличие на такова съгласие. Съобразно горното, дори да се приеме, че служителите на летището са задържали направомерно докумените на ищците, последните не биха могли да напуснат пределите на държавата без необходимите документи, които е следвало да бъдат представени пред служителите на гранична полиция на летещето, поради което действията на служителите на летището не биха могли да бъдат в причинно-следствена връзка с невъзможността ищците да отпътуват. При липса на противоправно поведение на служители на ответника и съответно при липса на причинно-следствена връзка с настъпили вреди, предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от приетата въз основа на законовата делегация Наредба за заплащането на правната помощ, съобразно вида и количеството на извършената от юрисконсулта дейност във въззивната инстанция, съдът определя размер на възнаграждението от 200 лв. Така мотивиран, съдът