Решение № 1266 от 22.7.2025 г. на Административен съд - Търговище по дело № 249/2025 г.

Производството е по реда на чл. чл.268 ал.1 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по жалба от М. А. В. с [ЕГН], с постоянен адрес с гр. Търговище, [жк], вх.•, ет. •, ап. •, действаща чрез процесуалния си пълномощник адв. В. Н. от АК-Търговище, против Решение №88 от 24.04.2024г. на и.д. директор на ТД на НАП-Варна, в частта му, с която е оставена без уважение като неоснователна подадената от нея жалба с вх. №54-25-271#1/08.04.2025г. по регистъра на ТД на НАП Варна, офис Търговище, срещу Разпореждане изх. №С250025-137-0002331/31.03.2025г., издадено от Г. С. - ст. публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, офис Търговище, с което е отказано погасяване по давност на публични вземания, посочени в т. 1 до т. 9 вкл. от разпореждането, в общ размер на 9984, 01 лв. В жалбата се визира незаконосъобразност на обжалваното решение в оспорената му част поради допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Жалбоподателката твърди, че органът не е взел предвид момента и начина на налагане на обезпечителните мерки /ОМ/ - запор на банковите сметки, тъй като тя не е била уведомена за налагането им и не била получавала съобщения за предприемане на принудителни действия, поради което налагането на тези ОМ не било основание за спиране или прекъсване на давността по ДОПК. Оспорва и прилагането на Закона за мерките и действията по време на извънредно положение. Ето защо моли за отмяна на Решение № 88 от 24.04.2024 година на и.д. директор на ТД на НАП-Варна, в частта му, с която е оставена без уважение като неоснователна подадената от нея жалба с вх. № 54-25-271#1/08.04.2025г. по регистъра на ТД на НАП Варна, офис Търговище, срещу Разпореждане изх. № С250025-137-0002331/31.03.2025г., издадено от Г. С. - ст. публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, офис Търговище, с което е отказано погасяване по давност на публични вземания, посочени в т. 1 до т. 9 вкл. от разпореждането, в общ размер на 9984, 01 лв. Претендира присъждане на сторените разноски по делото.

В изпълнение на дадените от съда указания с молба вх.№ 1346/15.05.2025г. жалбоподателката е уточнила изрично, че обжалва решението в частта му, с която жалбата ѝ е оставена без уважение, като посочва, че в изпълнение на втория диспозитив на оспореното решение органът е върнал преписката за изрично произнасяне на публичния изпълнител относно погасяването по давност на останалите публични задължения и срещу издаденото от последния Разпореждане изх.№С250025-137-0002808/25.04.2025г.от нейна страна била подадена на 13.05.2025г. жалба до директора на ТД на НАП Варна.

В проведеното открито съдебно заседание жалбоподателката се представлява от процесуалния си пълномощник адв. В. Н., която поддържа жалбата с допълнението, че в оспореното решение органът не е изложил мотиви относно изтичането на 5-годишната давност на задълженията, която според оспорващата била изтекла. Наред с това не било ясно дали е обсъдено изтичането на погасителната 3-годишна давност по отношение на вземанията за лихви съгласно чл. 110 ЗЗД. Поддържа претенцията за присъждане на направени разноски за внесена държавна такса и платено адвокатско възнаграждение.

Ответникът по жалбата – Директор на Териториална дирекция на Национална агенция по приходите – гр. Варна, се представлява по делото от юрисконсулт В. С., която оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена като напълно подкрепя изложените в оспореното решение мотиви. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Прави възражение за прекомерност на претендирания от оспорващата страна размер на адвокатското възнаграждение.

В Определение №974/02.06.2025г. по настоящото дело съдът е преценил жалбата като редовна и допустима по изложените в съдебния акт съображения.

След преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът приема за установени следните факти:

Видно от материалите по приетата административна преписка, срещу жалбоподателката М. А. В. е образувано изпълнително дело № 170281672/2017г. по описа на ТД на НАП – Варна, офис Търговище, по което към 20.07.2017 г. общият размер на публичните задължения в полза на НАП е бил 5733, 79 лева. С Разпореждане за присъединяване изх.№ С180025-105-0275170/12.09.2018 г.публичният изпълнител е присъединил към ИД още публични задължения в полза на НАП в размер на 1037, 40 лева, в резултат на което общият размер на публичните задължения в полза на НАП е нараснал на 7 353, 88 лева, в т.ч. главница в размер на 6005, 78 лв. и лихва от 1348, 10 лв. (към 12.09.2018г.). С Разпореждане за присъединяване изх.№С190025-105-0268073/14.08.2019г. публичният изпълнител е присъединил към ИД и вземане в полза на ДФ „Земеделие“ в размер на 24 446 лева и лихви върху същото към 14.08.2019 г. в размер на 5215, 17 лева, или общо сумата от 29 661.17 лева. В същото разпореждане е отразено, че общият размер на публичните задължения по изпълнителното дело, в т.ч. и присъединените с настоящото разпореждане е: главница - 30451, 78 лв., лихва - 7123, 85 лв. (към 14.08.2019г.). Приложената справка за задълженията на жалбоподателката към 09.04.2025г. по посоченото ИД показва общ размер на тези задължения - 57142, 20 лева, от които запазен размер на главницата - 30451, 78 лв., и размер на лихвата - 26690, 42 лева.

За обезпечаване на установените вземания по ИД са наложени и обезпечителни мерки:

С Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С210025-022-0008452/10.02.2021 г. публичният изпълнител е наложил възбрана върху следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда, площ по док. - 68.960 кв. м., ведно с изба № 9 с площ 4.76 кв. м., с идентификатор 73626.508.23.2.9, обл. Търговище, общ. Търговище, гр.Търговище [улица], [адрес], ет.•, ап.•, п.к.7700, площ 73.72кв.м, находящ се в гр.Търговище, област Търговище, [жк], [адрес], с граници 73626.508.23.2.12, 73626.508.23.2.6, 73626.508.23.2.8, придобит с нотариален акт, с данъчна оценка (за недвижими имоти) 6273.00 лв. Направен е неуспешен опит за връчване на това ПНОМ на жалбоподателката като в разписката е отбелязано, че лицето не е познато на адреса, фигуриращ по делото като такъв по чл.8 ДОПК. Видно от поставения върху посоченото ПНОМ щемпел, възбраната е вписана в СВп – Търговище под вх.№21 том I на 12.02.2021г.

С Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С210025-022-0084329/11.11.2021 г.е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги в:

• ТБ/доставчик на платежни услуги БАНКА ДСК АД в размер на 44512.43 лв.

С Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С240025-022-0114737/26.11.2024 г. е наложен запор върху вземане от трето задължено лице-работодател „Старс – 2“ ЕООД, ЕИК по БУЛСТАТ/ЕИК по ЗТР: 206436647, адрес по чл. 8 от ДОПК: [улица]ет.3, п.к. 7700, гр. Търговище, обл. Търговище, представител: П. Х., за сумата от 55 654.27 лв. Това ПНОМ е връчено на жалбоподателката с известие за доставяне лично на 02.12.2024г.

С възражение, регистрирано под вх.№54-25-271/05.03.2025г., М. А. В., действаща чрез пълномощника си адв. В. Н. от АК – Търговище, е заявила на осн.чл. 171 ДОПК, че са погасени по давност следните нейни задължения:

1. Задължения по Решение/Финансова корекция № 254812104230816 за периода от 07.07.2017г. до 28.02.2025 г. за сумата главница 24 446 лв. и начислени остатък лихви 19 756.06 лв., като лихвите върху публични вземания се погасяват с изтичане на петгодишния довнесен срок съгласно чл. 110 от ЗЗД/;

2. Задължения по Декларации/образец 1 и образец 6 /за ДОО, здравни осигуровки и универсален пенсионен фонд за периода 2013 г. до 2019 г. ведно с лихвите по тях;

3. Задължения по Данъчни декларации по ЗДСФЛ за периода 2015 г. до 2017 г. в едно с лихвите по тях.

По така подаденото възражение е издадено Разпореждане изх. № С250025-137-0002331/31.03.2025 г. на старши публичен изпълнител, в което е направена преценка за неоснователност на възражението. В мотивите на разпореждането е констатирано, че публичното вземане срещу В. е в общ размер на 56 769, 78 лв. В мотивната част на разпореждането са изложени аргументи за непогасяване по давност на следните задължения:

Задължението за ДД по ЗДДФЛ № 254391500637359/04.06.2015г. за лихва в размер на 317 лева за периода 01.05.2015-03.05.2016г., подлежащо на плащане през 2016г., като давността по него започнала да тече на 01.01.2017г.;

Задълженията по ДД обр. 6 за УПФ, ДОО и ЗО № 250021604462370/13.05.2016г. в размер на 46.03 лева за НЗОК, в размер на 235.85 лева за фонд ДЗПО и в размер на 768.83 лева за фонд ДОО са за период 01.01.2015г. - 31.12.2015г., подлежащи на плащане през 2016г., като давността по същите започнала да тече на 01.01.2017г.;

Задължението за ДД по ЗДДФЛ №254391600572620/03.05.2016г. в общ размер 4819.88 лева е за период 01.01.2015г. - 31.12.2015г., подлежащо на плащане през 2016г., като давността по същото започнала да тече на 01.01.2017г.;

Задълженията по ДД обр.6 по ЗО, ДОО и УПФ № 250021703783185/21.04.2017г. в размер на 404.13 лева за НЗОК, в размер на 252.58 лева за фонд ДЗПО и в размер на 823.42 лева за фонд ДОО са за период 01.01.2016г. - 31.12.2016г., подлежащи на плащане през 2017г., като давността по същите започнала да тече на 01.01.2018г.;

Задължението за ДД по ЗДДФЛ №7700/41/28.04.2017г. в размер на 2316.29 лева е за период 01.01.2016г. - 31.12.2016г., подлежащо на плащане през 2017г., като давността по същото започнаа да тече на 01.01.2018г.

За всички тези задължения е прието, че срокът по чл. 171 от ДОПК спира да тече от 24.03.2020 г. (датата на влизане в сила на § 29 от ПЗР на ЗМДВИППП), като неизтеклата до момента на спирането част от давностния срок продължава да тече от 21.05.2020 г. предвид § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето. С Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. №С210025-022-0008452/10.02.2021г., възбрана на НИ, вписана на 12.02.2021г. в Служба по вписвания-гр.Търговище давността е спряна, съответно не е налице изтичане на давностният срок.

Поради тези мотиви с разпоредителната част на акта е разпоредено, че не се прекратява поради изтекла погасителна давност събирането по ИД № 170281672/2017г. на посочените по – горе вземания срещу задълженото лице В.. В мотивите на разпореждането са обсъдени и Задълженията по ДД обр. 6 по ЗО, ДОО и УПФ № 250021803456174/18.04.2018г. за период 01.01.2017г. - 31.12.2017г. и Задължението по Решение/Финансова корекция по Акт № 01-043-6500/340/21.06.2017 на ДФ"Земеделие", влязло в законна сила на 04.12.2018г., като и за тях са изложени аргументи за липса на изтекла погасителна давност, но в разпоредителната част на акта липсва разпореждане на публичния изпълнител за погасяването/отказа да бъдат погасени тези задължения.

Разпореждане изх. №С250025-137-0002331/31.03.2025г. е връчено на жалбоподателката по електронен път на 31.03.2025г.(л.38 от делото), от когато тече указания 7-дневен срок за обжалването му.

С жалба, подадена чрез пощата на 07.04.2025г.(видно от датата на пощенското клеймо – л.35 от делото) и регистрирана под вх.№ 54-25-271#1/08.04.2025г., М. В. е обжалвала издаденото разпореждане пред директора на ТД на НАП – Варна с искане за отмяната му и за отписване на публичните ѝ задължения поради погасяване по давност.

С Уведомление за отстраняване на нередовности от 09.04.2025г. заместващият директора на ТД на НАП – Варна е указал на жалбоподателката да отстрани нередовност по жалбата, като уведомлението е връчено на В. лично на 14.04.2025г. с известие за доставяне.

С писмо, изпратено по пощата на 15.04.2025г., жалбоподателката е отстранила нередовността, представяйки исканото пълномощно за представляващата я при подаване на жалбата адв. В. Н.. По така подадената жалба е произнесено оспореното по настоящото дело Решение №88/24.04.2025 г. на С. А. – И. – и.д. директор на ТД на НАП-Варна съгласно Заповед № ЗЦУ-ОПР-60/17.08.2023г. на изпълнителния директор на НАП. В същото органът е преценил жалбата като подадена в законоустановения срок по чл. 266, ал. 1 от ДОПК, респ. като редовна и допустима.

С решението органът е установил липсата на изрично произнасяне на публичния изпълнител в оспореното разпореждане по отношение на вземане по решение/финансова корекция №01-043-6500/340/21.06.2017г. в общ размер на 45368, 77 лв.; осигурителни вноски за здравно осигуряване по декларация обр. 6 №250021803456174/18.04.2018г. в общ размер на 292, 61 лв.; осигурителни вноски за УПФ по декларация обр. 6 № 250021803456174/18.04.2018г. в общ размер на 468, 17 лв.; осигурителни вноски за ДОО по декларация обр.6 № 250021803456174/18.04.2018г. в общ размер на 1012, 43 лв., поради което е приел жалбата в тази част за основателна и е върнал преписката на публичния изпълнител за произнасяне относно погасяването поради изтичане на погасителна давност на тези публични вземания. В тази му част решението е влязло в сила като необжалвано и в изпълнение на същото публичният изпълнител е издал Разпореждане изх.№ С250025-137-0002808/25.04.2025 г., с което е отказал да прекрати поради изтекла погасителна давност събирането на горепосочените 4 броя задължения.

Жалба вх.№ 54-25-271#1/08.04.2025г., е оставена без уважение като неоснователна в останалата ѝ част срещу Разпореждане изх. № С250025-137-0002331/31.03.2025 г., с което е отказано погасяване по давност на публични вземания в общ размер на 9984, 01 лв., посочени в т. 1 до т. 9 вкл. от същото. В мотивите на тази разпоредителна част от решението органът е съобразил нормите на чл. 171 ал.1 и ал.2 от ДОПК, тази на §29 от ПЗР на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, според която давността спира да тече от 24.03.2020г., както и разпоредбата § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето, според която сроковете, които са спрели да текат по време на извънредното положение, продължават да текат от 21.05.2020г., което води до удължаване на срока по чл. 171, ал. 2 от ДОПК с 58 дни. Отчел е, че на основание чл. 172 ал.1 т.5 ДОПК с налагането на обезпечителните мерки в производството е спряла да тече обикновената 5-годишна давност. Като неоснователно е определено твърдението в жалбата, че давността не следва да се счита за спряна, тъй като постановленията за налагане на обезпечителни мерки не са получени от жалбоподателя. В този аспект аргументира, че законът не свързва спирането на давността с издаването на акта за налагане на обезпечителни мерки, респ. неговото връчване, а с реализацията на този акт - действителното налагане на предвидените в акта обезпечителни мерки - в случая възбрана на недвижим имот. Позовава се на чл. 205 от ДОПК, съгласно който налагането на възбрана върху недвижим имот се извършва чрез вписване на постановлението по разпореждане на съответния съдия по вписванията по реда на вписванията. Мотивира, че в случая постановлението е вписано на 12.02.2021 г. и от тази дата давността за публичните вземания е спряла да тече. Изложени са конкретни мотиви относно всяко от 9-те задължения, които са останали непогасени. За задълженията от т.1 до т.5 на оспореното разпореждане: т.1 - за лихва за данък върху доходите на физическите лица за период 01.05.2015г. - 03.05.2016г. по данъчна декларация №254391500637359/04.06.2015г. в размер на 317, 00 лв.; т.2 - за здравно осигуряване по декларация обр. 6 № 250021604462370/13.05.2016г. за период 01.01.2015г.-31.12.2015г. в общ размер на 46, 03 лв.; т.3 - за осигурителни вноски за УПФ (универсален пенсионен фонд) по декларация обр.6 № 250021604462370/13.05.2016г. за период 01.01.2015г.- 31.12.2015г. в общ размер на 235, 85 лв.; т.4 - за осигурителни вноски за ДОО по декларация обр. 6 № 250021604462370/13.05.2016г. за период 01.01.2015r.-31.12.2015г. в общ размер на 768, 83 лв.; т.5 - за данък върху доходите на физическите лица за период 01.01.2015г. - 31.12.2015г. по данъчна декларация №254391600572620/03.05.2016г. в общ размер на 4819, 88 лв., е прието, че същите е следвало да се платят през 2016г.и съответно погасителната давност е започнала да тече от 01.01.2017г. За задълженията от т.6 до т.9 на оспореното разпореждане: т.6 - за осигурителни вноски за здравно осигуряване по декларация обр. 6 № 250021703783185/21.04.2017г. за период 01.01.2016г.-31.12.2016г. в общ размер на 404, 13 лв.; т.7 - за осигурителни вноски за УПФ по декларация обр. 6 № 250021703783185/21.04.2017г. за период 01.01.2016г.-31.12.2016г. в общ размер на 252, 58 лв.; т.8 - за осигурителни вноски за ДОО по декларация обр. 6 № 250021703783185/21.04.2017г. за период 01.01.2016г.-31.12.2016г. в общ размер на 823, 42 лв.; т.9 - за данък върху доходите на физическите лица за период 01.01.2016г. - 31.12.2016г. по данъчна декларация № 7700/41/28.04.2017г. в общ размер на 2316, 29 лв., е прието, че същите е следвало да се платят през 2017г.и съответно погасителната давност е започнала да тече от 01.01.2018г.

За всички задължения по т.1-9 е прието, че давността спира да тече с налагане на обезпечителни мерки - възбрана на недвижим имот с Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С210025-022-0008452/10.02.2021г., като давностният срок се удължава с 58 дни съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение и абсолютният 10-годишен давностен срок към момента на издаване решението не е изтекъл.

Оспореното решение е връчено на пълномощника на жалбоподателя – адв. Н., на 29.04.2025г. по електронен път на посочения електронен адрес за кореспонденция.

Въз основа на установените факти след съвкупната преценка на събраните доказателства съдът прави следните правни изводи:

Обжалваното Решение №88/24.04.2025 г. е издадено на основание чл. 267 ал.2 ДОПК като съгласно чл. 266 ал.1 ДОПК компетентен решаващ орган е директорът на компетентната териториална дирекция – в случая директора на ТД на НАП – Варна. Същото е издадено в условията на заместване съгласно Заповед № ЗЦУ—ОПР-60/17.08.2023г. на изпълнителния директор на НАП, от С. К. А.-И. – заместник – директор на ТД на НАП - Варна, оправомощена да изпълнява правомощията на директора В. Н. в периода на отсъствието ѝ. Със приложената по делото Заповед №3185/15.04.2025 г. на изпълнителния директор на НАП се установява отсъствието на титуляра на длъжността поради ползване на отпуск за периода, в рамките на който е и датата, на която е издадено оспореното решение. Ето защо обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган в рамките на неговата времева, териториална и материална компетентност при условията на заместване. Обжалваното пред този орган разпореждане е издадено на основание чл. 226 ал.1 ДОПК от компетентен орган – старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище.

Решението и обжалваното по административен ред разпореждане са издадени в изискваната от закона писмена форма, предвидена съответно в чл. 267 ал.2 ДОПК и чл. 226 ал.1 ДОПК. Същите съдържат изложени фактически и правни основания, обуславящи разпоредителните им части. По този начин и двата акта отговарят формално на законовите изисквания за форма.

По отношение на законовото изискване за спазване на процесуалните и материалноправни разпоредби при издаване на актовете съдът прецени следното:

Административният орган се е произнесъл по редовна и допустима жалба срещу разпореждането на публичния изпълнител като при произнасянето си е спазил и визирания в чл. 267 ал.2 ДОПК 14-дневен срок.

Спорният въпрос по настоящото дело е: погасени ли са към момента на издаване на оспореното решение по давност (обикновена или абсолютна) задълженията на жалбоподателката, за които жалбата ѝ против оспореното пред директора на ТД на НАП разпореждане е оставена без уважение. Относими към въпроса са нормите на чл. 171 ал.1 и ал.2 ДОПК. В чл. 171 ал.1 ДОПК е уредена обикновената погасителна давност и съгласно тази норма публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Разпоредбата на чл. 171 ал.2 ДОПК урежда абсолютната погасителна давност и съгласно тази норма с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато: 1. задължението е отсрочено или разсрочено; 2. вземането е предявено в производство по несъстоятелност; 3. е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение; 4. изпълнението е спряно по искане на длъжника; 5. е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа. Предвид обстоятелството, че описаните в решението вземания са подлежали на събиране през 2016г., респ.2017г., и погасителната давност за същите е започнала да тече от 01.01.2017г., респ.01.01.2018г., в настоящия случай следва да се има предвид и обявеното с Решение от 13.03.2020 г. на Народното събрание на Република България извънредно положение, във връзка с пандемията от COVID - 19, обнародвано в Държавен вестник /ДВ/- бр. 22 от 13.03.2020 г. Именно във връзка с обявеното извънредно положение е регулацията в нормите на § 29, т.1 и т.2 от ПЗР на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, съгласно които до отмяната на извънредното положение: т.1. срокът по чл. 171, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс не се прилага; т. 2. освен в случаите по чл. 172, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс давността спира да тече и за времето на обявеното извънредно положение. Нормата на §29 от ПЗР на ЗМДВИП е влязла в законна сила на 24.03.2020г. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 2020 г., обн. на 13.05.2020г., в сила от 14.05.2020 г.), сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Настоящият състав не споделя изложеното в оспорените решение и разпореждане становище за удължаване на срока на абсолютната 10-годишна погасителна давност по чл. 171 ал.2 ДОПК с 58 дни предвид спирането ѝ за времето от 24.03.2020г.(когато е влязла в сила нормата на § 29 от ПЗР на ЗМДВИП) до 20.05.2020г. вкл. съобразно цитираната норма на § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето. Разпоредбата на § 29 т.2 от ПЗР на ЗМДВИП въвежда ново основание за спиране на давността, наред с тези по чл. 172, ал. 1 от ДОПК, като срокът за новото спиране е до отмяна на извънредното положение, след който момент давността отново продължава да тече. Но както се посочи по – горе, това са основания, отнасящи се до спирането на обикновената 5-годишна давност. Относно абсолютната 10 – годишна давност по чл. 171 ал.2 ДОПК е приложима нормата на § 29 т.1 от ПЗР на ЗМДВИП, която изобщо не предвижда спиране на тази давност, а регламентира, че по време на извънредното положение тази давност не се прилага, което е съвсем различна последица от спирането на давностния срок. За тази разлика свидетелства и различния лексикален подход на законодателя в нормите на т. 1 и т. 3 и 7 от § 29 от ПЗР на ЗМДВИП. Според регламентацията по т.1 не следва удължаване и спиране на срока на абсолютната давност, а само временно се отлага погасяването на задължения поради изтичане на същата, но само докато трае извънредното положение. В т.см. е Решение № 3661 от 5.04.2023 г. на ВАС по адм. д. № 3513/2022 г., VIII о. Смисълът и целта на § 29 т.1 от ПЗР на ЗМДВИП са да не се допусне изтичане на абсолютната погасителна давност по време на действието на обявеното извънредно положение като по този начин същата представлява привременна мярка за защита интересите на кредитора, който е в обективна невъзможност да действа по събиране на вземането си поради наличието на извънредни непредвидени обстоятелства. Тази мярка престава да действа с настъпване на събитието, визирано в същата норма, а именно: отмяна на извънредното положение. Следователно с отмяната на извънредното положение на 13 май 2020г.отпада забраната за прилагане на абсолютната погасителна давност по чл. 171 ал.2 ДОПК и същата изтича веднага, ако междувременно по време на извънредното положение е изтекъл 10-годишният срок. Тази давност продължава да си тече и по време на извънредното положение, но само се отлага момента на изтичането ѝ в случай, че същият е настъпил в рамките на това извънредно положение. Ето защо не следва да се удължава срокът на абсолютната давност с 58 дни, тъй като същата изобщо не е била спирана на законово основание по време на извънредното положение.

Нормата на чл. 172 от ДОПК съдържа общите правила за спиране и прекъсване на давността в данъчния процес и е подчинена на общото понятие в правото, че след периода на спирането на давностния срок последният продължава да тече като се запазва и отчита изтеклата част от същия преди момента на спиране, докато при прекъсване от момента на прекъсването на давността започва да тече нова давност, както изрично предвижда чл. 172 ал.3 ДОПК. Едно от предвидените в чл. 172 ал.1 ДОПК основания за спиране на давността е това по т.5 - с налагането на обезпечителни мерки. Именно това основание представлява също спорен момент в настоящото дело. А относима към задълженията за лихви е нормата на чл. 171 ал.3 ДОПК, според която лихвите за публичните вземания се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане по ал. 1 и 2, независимо от начина на погасяване на главницата.

При преценката за наличие на основанието по чл. 172 ал.1 т.5 ДОПК следва да се съобрази издаденото Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С210025-022-0008452/10.02.2021г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, с което е наложена възбрана върху недвижим имот за обезпечаване на публичните вземания срещу жалбоподателка, която възбрана е вписана в СВп – Търговище под вх.№21 том I на 12.02.2021г. Във връзка с довода в жалбата, че това ПНОМ не е връчено на жалбоподателката от публичния изпълнител, следва да се посочи, че цитираната норма на чл. 172 ал.1 т.5 ДОПК визира като юридически факт, предпоставящ спирането на давността, факта на налагане на ОМ. В този смисъл разпоредбата на чл. 205 ал.1 от ДОПК ясно дефинира, че налагането на възбрана върху недвижим имот се извършва чрез вписване на постановлението по разпореждане на съответния съдия по вписванията по реда на вписванията като за извършеното вписване съдията по вписванията изпраща съобщение до длъжника. Следователно налагането на възбраната се извършва с акта на вписването ѝ от съдията по вписванията, а не от момента на уведомяване на длъжника за издаденото ПНОМ. За така наложената възбрана длъжникът се уведомява от съдията по вписванията и може да упражни правото си на оспорване. Същото принципно положение е заложено и в гражданския процес – чл. 400 ал.2 ГПК. Принципът е, че обезпечението следва да се наложи преди да се уведоми длъжникът, тъй като в противен случай обезпечителната мярка няма да може да изпълни своето предназначение – да попречи на последния да се разпорежда с предмета на обезпечението. При това положение с налагането на възбраната на 12.02.2021г.от този момент е спряла да тече обикновената 5-годишна давност по чл. 171 ал.1 ДОПК. Това означава, че за вземанията, за които тази давност е започнала да тече от 01.01.2017г. и е следвало да изтече на 01.01.2022г., същата е спряла да тече на 12.02.2021г. На същата дата е спряла да тече и обикновената давност съответно за вземанията, за които тя е започнала да тече от 01.01.2018г. и е следвало да изтече на 01.01.2023г. Спирането на обикновената 5-годишна давност действа и понастоящем, тъй като наложените обезпечителни мерки не са отменени.

При така направения анализ на приложимите към случая правни норми следва да се направи преценка за изтичане на абсолютната давност по чл. 171 ал.2 ДОПК по отношение на описаните в решението задължения, определени като непогасени по давност. Общото за всички тези задължения е, че съобразно данните по делото липсват изключенията, предвидени в чл. 171 ал.2 ДОПК. За целта следва да се съобразят вида и периода на тези задължения.

Задължението по т. 1 от разпореждането е за лихва за данък върху доходите на физическите лица за периода 01.05.2015г. - 03.05.2016г. В решението е посочено, че предвид това, че същото е следвало да се плати до края на 2016г., погасителната давност за него е започнала да тече от 01.01.2017г. Съдът не споделя изложения в жалбата довод за приложение на чл. 111 б. „в“ ЗЗД (цитиран неточно в жалбата като чл. 110 ЗЗД), съгласно който с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви и за други периодични плащания. В случая вземането за лихви не произтича от облигационно правоотношение, а от публично вземане, поради което е приложима специалната разпоредба на чл. 171 ал.3 ДОПК, според която лихвите за публичните вземания се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане по ал. 1 и 2, независимо от начина на погасяване на главницата. Ако се приеме, че според приложената на л.52 – обр.стр. справка, главното вземане в случая е следвало да се плати доброволно до 30.04.2015г., следва, че обикновената давност за същото е следвало да започне да тече от 01.01.2016г. и да изтече на 01.01.2021г., т.е преди вписването на възбраната като ОМ. В случая обаче към обикновената давност по чл. 171 ал. 1 ДОПК, която е спряла да тече на основание § 29 т.2 от ПЗР на ЗМДВИП за времето от 24.03.2020г.(когато е влязла в сила нормата на § 29 от ПЗР на ЗМДВИП) до 20.05.2020г. вкл. съобразно цитираната норма на § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето, следва да се добави периода на спирането ѝ за 58 дни и същата следва да изтече на 27.02.2021г. Такива мотиви обаче не са изложени в оспорените разпореждане и решение, като от същите дори следва, че задължението по т.1 е следвало да се плати през 2016г. и съответно давността за същото започвала да тече от 01.01.2017г. В тези мотиви липсват изобщо данни за срока на погасяване на главното вземане, независимо от начина на погасяването му, както изисква нормата на чл. 171 ал.3 ДОПК. Липсата на такива мотиви прави невъзможна преценката на съда за правилното прилагане на материалния закон по отношение на задължението за лихви в размер на 317 лева по т.1 от разпореждането. Ето защо в тази им част актовете следва да бъдат отменени и преписката да се върне на публичния изпълнител за извършване на прецизна преценка относно протичането на давностните срокове досежно това задължение от гл.т. на нормата на чл. 171 ал.3 ДОПК като се изложат мотиви за протичането на давностните срокове по отношение на главното вземане.

Задълженията по т.2, 3 и 4 от оспорените актове са такива за здравно осигуряване, за осигурителни вноски за УПФ (универсален пенсионен фонд) и за осигурителни вноски за ДОО по декларация обр. 6 № 250021604462370/13.05.2016г. като срокът за доброволно плащане на същите според приложената на л.52 – обр.стр. справка е до 03.05.2016г. При това положение погасителната давност за същите е започнала да тече от 01.01.2017г. и е следвало да изтече на 01.01.2022г., но е спряна веднъж на основание § 29 т.2 от ПЗР на ЗМДВИП от 24.03.2020г до 20.05.2020г. вкл., а впоследствие е спряна на основание чл. 172 ал.1 т.5 ДОПК на 12.02.2021г. и понастоящем, поради което не е изтекла. Абсолютната 10-годишна давност за тези задължения следва да изтече на 01.01.2027г.

Задължението по т. 5 от оспорените актове е за ДДФЛ по данъчна декларация №254391600572620/03.05.2016г. като срокът за доброволно плащане на същото според приложената на л.52 – обр.стр. справка е до 03.05.2016г. При това положение погасителната давност за това задължение е започнала да тече от 01.01.2017г. и е следвало да изтече на 01.01.2022г., но е спряна веднъж на основание § 29 т.2 от ПЗР на ЗМДВИП от 24.03.2020г до 20.05.2020г. вкл., а впоследствие е спряна на основание чл. 172 ал.1 т.5 ДОПК на 12.02.2021г. и понастоящем, поради което не е изтекла. Абсолютната 10-годишна давност и за това задължение следва да изтече на 01.01.2027г.

Задълженията по т.6, 7 и 8 от оспорените актове са такива за здравно осигуряване, за осигурителни вноски за УПФ (универсален пенсионен фонд) и за осигурителни вноски за ДОО по декларация обр. 6 № 250021703783185/21.04.2017г. като срокът за доброволно плащане на същите според приложената на л.52 – обр.стр. справка е до 02.05.2017г. При това положение погасителната давност за същите е започнала да тече от 01.01.2018г. и е следвало да изтече на 01.01.2023г., но е спряна веднъж на основание § 29 т.2 от ПЗР на ЗМДВИП от 24.03.2020г до 20.05.2020г. вкл., а впоследствие е спряна на основание чл. 172 ал.1 т.5 ДОПК на 12.02.2021г. и понастоящем, поради което не е изтекла. Абсолютната 10-годишна давност за тези задължения следва да изтече на 01.01.2028г.

Задължението по т. 9 от оспорените актове е за ДДФЛ по данъчна декларация № 7700/41/28.04.2017г. като срокът за доброволно плащане на същото според приложената на л.53 справка е до 02.05.2017г. При това положение погасителната давност за това задължение е започнала да тече от 01.01.2018г. и е следвало да изтече на 01.01.2023г., но е спряна веднъж на основание § 29 т.2 от ПЗР на ЗМДВИП от 24.03.2020г до 20.05.2020г. вкл., а впоследствие е спряна на основание чл. 172 ал.1 т.5 ДОПК на 12.02.2021г. и понастоящем, поради което не е изтекла. Абсолютната 10-годишна давност и за това задължение следва да изтече на 01.01.2028г.

При така анализираните данни за задълженията по т.2-9 от оспорените актове следва, че органите са приложили правилно материалния закон без да са допуснали неспазване и на процесуалните норми.

Предвид изложеното съдът намира, че оспореното Решение №88 от 24.04.2024г. на и.д. директор на ТД на НАП-Варна, в частта му, с която е оставена без уважение като неоснователна подадената от оспорващата страна жалба с вх. №54-25-271#1/08.04.2025г. по регистъра на ТД на НАП Варна, офис Търговище, срещу Разпореждане изх. №С250025-137-0002331/31.03.2025г., издадено от Г. С. - ст. публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, офис Търговище, с което е отказано погасяване по давност на публични вземания, посочени в т. 1 до т. 9 вкл. от разпореждането, в общ размер на 9984, 01 лв., следва да бъде отменено в частта му, в която е отказано погасяване по давност на публичното вземане по т.1 от разпореждането за лихва за данък върху доходите на физическите лица за период 01.05.2015г. - 03.05.2016г. по данъчна декларация №254391500637359/04.06.2015г. в размер на 317, 00 лв. Оспорването срещу Решение №88 от 24.04.2024г. на и.д. директор на ТД на НАП-Варна в останалата му обжалвана част е неоснователно, поради което и жалбата в тази ѝ част следва да бъде отхвърлена.

По претенцията за разноски – относно тази претенция следва първо съдът да поясни, че отнасящата се до отговорността за разноски разпоредба на чл. 161 от ДОПК има своето систематично място в Глава 19 на Дял Трети от ДОПК и касае производството по съдебно обжалване на ревизионния акт - в т.см. е и Определение №3544/20.03.2018г. по адм.д.№3319/2018г. на Първо отделение на ВАС. Настоящото производство е различно от визираното, и по същото се оспорва административен акт без материален интерес, доколкото спорът е досежно приложението на погасителната давност. Ето защо в случая не е приложима нормата на чл. 161 от ДОПК, а субсидиарно приложимата съобразно § 2 от ДР на ДОПК разпоредба на чл. 143 АПК, респ. тези на чл. 78 ал.1 и ал.3 ГПК. В случая жалбата е уважена частично, при което право на разноски имат и двете страни съразмерно на отхвърлената/уважената част. Налице е направена от ответната страна, представлявана от юрисконсулт, претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Предвид препращането в чл. 37 ЗПП към НЗПП в случая е относима нормата на чл. 24 изр.първо от Наредбата за заплащането на правната помощ, съгласно която по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 240 лв. Участието на юрисконсулта, представляващ ответната страна по делото, се е изразило в присъствие в единственото проведено по делото съдебно заседание. Предвид тези данни и с оглед претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, както и с оглед сложността на делото, следва в полза на ответника да бъде определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Оспорващата страна претендира разноски за платена държавна такса от 10 лева и платено адвокатско възнаграждение, което според приложения договор за правна защита е в размер на 800 лева и е заплатено в брой, т.е. налице са доказателства за реалното извършване на разноските. С оглед направеното от ответната страна възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение съдът намира за необходимо да посочи, че съгласно чл. 8 ал. 3 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 1000 лв. В случая платеното възнаграждение е дори под този размер, който се приема за ориентир при заплащане на адвокатския труд, поради което и възражението на ответника е неоснователно. Предвид факта, че обжалваното решение е отменено само в частта му по отношение на едно от 9-те публични вземания, по които се е произнесъл органа, а в останалата ѝ част жалбата е отхвърлена, то следва жалбоподателката да бъде осъдена да заплати на НАП сумата от 88.89 лева, представляваща присъдени съразмерно на отхвърлената част(8/9) от жалбата разноски, докато НАП следва да заплати на жалбоподателката сумата от 90 лева, представляваща 1/9 част от направените от същата разноски.

Водим от горното и на основание чл. 268 ДОПК и чл. 143 АПК във вр. с чл. 78 ал.1 и ал.3 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК съдът