Решение № 133 от 15.7.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 234/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Постъпила е въззивна жалба вх.№ 2779/25.03.2024г. от В. Т. К. , представляван от адв.В. С. против решение № 96/22.03.3034г., постановено по гр.д.546/2023г.. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя против О.•-П. отрицателен установителен иск за недължимост на парични суми поради изтекла погасителна давност.Развиват се съображения за неправилност на решението и се заявява искане същото да бъде отменено и искът на К. да бъде изцяло уважен ведно с присъждане на разноски. Въззиваемата страна О.•-П. е депозирала отговор, с който оспорва въззивната жалба като заявява искане обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно. Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба е допустима, постъпила е в срок, изхожда от легитимирана страна, имаща интерес от обжалване и е против подлежащ на въззивно обжалване акт, а решението е валидно и допустимо като постановено по очертания с обстоятелствената част и петитум допустим предмет на иска. Предмет на въззивно разглеждане е отрицателен установителен иск, предявен от В. Т. К. против О.•-П. за установяване, че същият не дължи сумата от 38 688, 63 лв., предмет на изпълнителен лист, издаден по НОХД 148 / 2014г. по описа на О.•-П. в полза на съда. Ищецът е твърдял да е осъден да заплати на ответника 38 688.63лв. , представляващи разноски по НОХД №148/14год. по описа на О.•-гр.П., като в продължение на повече от 5 години не са извършени действия на принудително изпълнение против него. Твърдял е, че е образувано изпълнително дело №•/•год. при ЧСИ М.О. рег.№• и същата е предприела действия на принудително изпълнение чрез налагане на запор с разпореждане от 24.07.2022год., а самото изпълнително дело е образувано на 09.11.2022год. въз основа на изпълнителен лист, издаден на 24.07.2017 г.., т.е. от издаването на изпълнителния лист до образуването на изпълнителното дело са минали повече от 5 години. С последващи молби ищецът е доразвил поддържаната теза, че вземането на ответника е погасено по давност като е настоявал, че доколкото във възлагателното писмо от О.•-П. до ЧСИ О. няма поискани изпълнителни действия, то същото не прекъсва давността, както и че по време на извънредното положение не е имало мораториум върху всички изпълнителни действия, а само върху някои от тях като поддържа, че мораториум не е имало за вземания за непозволено увреждане каквото е процесното тук вземане за разноски. Ответникът, от своя страна, е оспорил иска като е твърдял, че с възлагателно писмо от 04.11.2022год. като взискател е възложил събирането на вземанията на ЧСИ М.О., с което писмо е възложил на ЧСИ всички правомощия по чл.18, ал.1 ЗЧСИ.Посочил е, че в случая се касае публични вземания, които се погасяват с изтичането на 5 годишен давностен срок, който обаче започва да тече не от издаване на изпълнителния лист, а от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, т.е. от 01.01.2018год. и изтича следователно на 31.12.2022год., като на 09.11.2022год. преди изтичането е образувано изпълнително дело № •/•год. Настоявал е, че с възлагането на ЧСИ да извършва всякакви действия в изпълнителното производство давността за вземанията е прекъсната, както и че в настоящия случай е приложим § 29 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците, според който параграф освен в случаите по чл.172, ал.1 от ДОПК, давността спира да тече и за времето на обявеното извънредно положение, който обхваща периода от 13.03.2020год. до 13.05.2020год.Посочил е също, че въпреки че конкретни изпълнителни действия са предприети едва през м. юли 2023год., изразяващи се в налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което получава от З. в П., то предприетите изпълнителни действия по събиране на вземането са валидни, защото са извършени в рамките на новия давностен срок. Позовал се е на практика на ВКС по въпроса за прекъсване на давността, в смисъл, че „ако искането за предприемане на изпълнително действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, независеща от волята на кредитора/взискателя, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на поисканото действие, т.е. прекъсването е едно - с предприемането на действието, но считано от искането“.Поддържал е в тази връзка, че тъй като във възлагателното писмо, изпратено до ЧСИ преди изтичането на петгодишен давностен срок, се съдържа овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, то същото е годно да прекъсне давността и от този момент да започне да тече нова давност съгласно чл.172, ал.3 ГПК. По тези съображения е заявил искане предявеният иск да бъде отхвърлен. Съдът, с решението, предмет на обжалване, е приел ищецът да е осъден по НОХД №148/14год. по описа на О.•-гр.П. да заплати на ответника сумите както следва: 7 906.00 лева разноски; 24 000.00 лева държавна такса върху уважения размер на гражданските искове и 10.00 лева (2x5.00 лева) за държавни такси за издаване на 2 броя изпълнителни листове, за което задължение да е издаден изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изп.д.№ •/•г. по описа на ЧСИ М.О. като с възлагателно писмо от 04.11.2022год. с вх. № на ЧСИ О. №•/••г. О.•-П. като взискател е възложил събирането на вземанията като изрично е посочил, че възлага на ЧСИ всички правомощия по чл.18, ал.1 ЗЧСИ.Посочил е, че в изпълнителното дело се намира покана за доброволно изпълнение от която се установява, че същата е връчена на ищеца на 14.07.2017г., както и че по това изпълнително дело са извършени изпълнителни действия – наложен е запор върху секвестеруемата част от трудовото възнаграждение на ищеца, както и всякакво друго възнаграждение по граждански или други видове договори като са изпратени три запорни съобщения, първото от които е с изх. №1306/08.02.2023г. При така установената фактическа обстановка съдът е изложил съображения, че в случая е предявен отрицателен установителен иск за установяване недължимост на парични суми поради факти, настъпили след издаването на изпълнителния лист против ищеца в полза на ответника – 24.07.2017г., а именно погасяване на вземанията по давност. Приел е, че се касае за публични държавни вземания, за които давността започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, в която задължението е следвало да бъде изпълнение.Приел е, че на основание § 29 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. до отмяна на въведеното извънредно положение на 13 май 2020 г. (в сила от 21.05.2020 г.) давност не е текла, поради което 5 годишния давностния срок е започнал да тече на 01.01.2018 г. и е изтекъл на 01.03.2022 г.Приел е по нататък давностният срок да е прекъснат на 09.11.2022г., когато в канцеларията на ЧСИ М.О. е получено възлагателно писмо от ответника, с което последният е възложил събирането на вземанията на ЧСИ като изрично е посочил, че възлага на ЧСИ О. всички правомощия по чл.18, ал.1 от ЗЧСИ. Изложил е мотиви по повод прекъсване на давността с редовна молба за образуване на изпълнителното дело с посочване на изпълнителен способ, каквато е молбата, съдържаща възлагане на правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ, както и че, запорът върху трудовото възнаграждение на ищеца следва да се счита наложен с изпращане на първото запорно съобщение от 08.02.2023г, което е в рамките на петгодишния давностен срок. Като краен резултат съдът е приел предявеният иск за неоснователен, тъй като вземането на ответника не е погасено по давност, поради и което е отхвърлил същия. Недоволен от така постановеното решение е останал ищеца, който релевира оплаквания за неправилност на решението като поддържа, че по време на извънредното положение е нямало мораториум върху, всички изпълнителни действия, а само върху някои от тях като е имало възможност да се искат действия с цел прекъсване на давността. Настоява да са били спрени давностни и други срокове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частно правни субекти, както и че възлагателното писмо, с което няма поискани изпълнителни действия не прекъсва давността. Не е спорно по делото, че на 24.07.2017г. е издаден изпълнителен лист в полза на О•-П. по отношение на ищеца за сумите 7 906 лв. разноски по НОХД 148 / 2014г., 24 000 лв. държавна такса по същото дело върху уважения размер на гражданските искове, както и 10 лв. за издаване на два изпълнителни листа.Не е спорно също така, че на 14.07.2017 г., преди издаването на изпълнителния лист, на ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение, както и че с възлагателно писмо, изходящо от ответника на дата 04.11.2022г. е възложено на ЧСИ М.О. принудителното събиране на това вземане като изрично на същата са възложени всички правомощия по чл.18 ал.1 от ЗЧСИ.Няма спор и за това, че въз основа на посоченото възлагателно писмо е образувано изп.д.•/• г. по описа на ЧСИ О., по което изпълнително дело са връчени три запорни съобщения на секвестеруемата част на трудовото възнаграждение на ищеца, което същият получава за положен труд в з. като първото е изпратено на 08.02.2023г. до З.П., което запорно съобщение е върнато с уведомление, че на 04.07.2022 г. ищецът е преместен в З. в гр.П.. Второто запорно съобщение е изпратено на 03.04.2023 г., което обаче отново не е връчено като е удостоверено от куриерска фирма „Е.-• „АД, че не е доставено поради отказ за получаване на пратката.Третото запорно съобщение, изпратено на 24.07.2023г. е редовно връчено на 31.07.2023г. като следователно именно към тази дата следва да се приеме, че запорът на секвестеруемата част на трудово възнаграждение на ищеца е наложен. Няма съмнение, че вземането, предмет на делото има характера на публично държавно вземане и за него са приложими правилата на ДОПК. Доколкото поканата за доброволно изпълнение, изходяща от ответника, е била връчена на ищца на 14.07.2017 г., то съобразно правилото на чл.171 ал.1 от ДОПК давността започва да тече, считано от 01.01.2018 г. и петгодишният давностен срок изтича следователно на 01.01.2023г. В случая обаче, противно на виждането на жалбоподателя, намира приложение Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. доколкото § 29 от същия разпорежда, че давността по ДОПК спира да тече за времето на обявеното извънредно положение, а съобразно § 13 от ПЗР към ЗЗ –ДВ бр. 44 /13.05.2020 г. сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник".- т.е. считано от 20.05.2020 г. Или за времето на извънредното положение, което е общо 69 дни давността не е текла, поради което петгодишния давностен срок изтича на 09.03.2023г. С възлагателно писмо № 9407 / 09.11.2022 г. ответникът е възложил на ЧСИ М.О. принудителното събиране на процесното вземане като изрично е възложил всички правомощия по чл.18 ал.1 от ЗЧСИ. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че тъй като с възлагателното писмо не е поискано конкретно изпълнително действие, то същото не прекъсна давността. Действително образуването на изпълнително дело само по себе си не прекъсва давността, но молбата, с която взискателят е поискал предприемане на изпълнително действие за принудително събиране на паричното притезание, аналогично на която е възлагането по чл.18 от ЗЧСИ прекъсва давността дори и изпълнителното действие да е предприето след изтичане на същата по причини, независещи от волята на взискателя като в този случай давността се счита прекъсната с предприемане на действието, но считано от искането. В тази насока е и константната практика на ВКС, формирана след постановяване на ТР 2 / 2013 г. от 26.06.2015г. по т.д. 2 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Такъв е и настоящия случай. Възлагателното писмо от ответника до ЧСИ, с което изрично възлага всички правомощия по чл.18 от ЗЧСИ, имащо характера на искане за предприемане на изпълнителни действия е от 09.11.2022г. т.е. в срока на давността, а валидно изпълнително действие е предприето с налагане на запора върху секвестеруемата част на трудовото възнаграждение на ищеца, което е осъществено на 31.07.2023г., когато запорното съобщение е редовно връчено на третото задължено лице, поради което и в светлината на изложеното по-горе следва да се приеме, че макар и това изпълнително действие да е реално осъществено след изтичане на давностния срок, давността следва да се счита прекъсната, считано от искането - от 09.11.2022г., заявено в рамките на давностния срок, след което е започнала да тече нова петгодишна давност, която към завеждане на иска 21.09.2023г. не е изтекла. С оглед на гореизложеното се налага извода, че искът, предявен от К. против О.•-П. са установяване недължимост на процесното вземане като погасено по давност се явява неоснователен и следва да се отхвърли. Съдът, с решението, предмет на обжалване, е стигнал до същия краен извод и като е постановил решение, с което е отхвърлил иска, е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. Ето защо съдът