Решение № 310 от 5.5.2023 г. на Софийски окръжен съд по дело № 45/2023 г.

Производството е образувано по иск на Е. Д. М. срещу Софийския градски съд, в качеството му на правоприемник на Специализирания наказателен съд (закрит). В исковата си молба, уточнена с молба вх. № 3788/11.01.2019г. в СГС, ищецът твърди, че, по ЧНД № 1231/2018г. по описа на Специализирания наказателен съд, съдебният състав не изпълнил задълженията си по чл. 1 чл. 489, ал. 1 и ал. 2 от НПК, чл. 5, пар. 1, б. „с", пар. 3, пар. 4, чл. 6 (1), чл. 13, 17, 18, 46, 53 от ЕКЗПЧ, чл. 6, 47, 48, 51, 52, 53, 54 от Хартата ЕС, чл. 2, 3, 4, 5, 6, 9 от ДЕС и чл. 67 от ДФЕС, както и практиката на СЕС, формирана в решението по дело № С-213/89. Счита, че нарушението се състои в неразглеждане на искането му за изменение на мярката му за неотклонение в законоустановения срок. Според ищеца, СпНС не развил дължимото производство по чл. 498, ал. 2 от НПК въпреки задължението, което има по чл. 5 пар. 3 от ЕКЗПЧ, чл. 6, 47, 48, 51, 52, 53, 54 от Хартата ЕС и чл. 1, 6, 13, 17, 18, 47 и 53 от ЕКЗПЧ. Поддържа, че изискването за незабавност на изправянето пред съдия по чл. 5, § 3 от ЕКЗПЧ не може да надхвърля три дни, а в случая, без да има извънредни обстоятелства, СпНС умишлено забавил делото повече от три дни, с което му нанесъл вреди и нарушил оправданите му правни очаквания. Като времетраене на увреждането сочи (след уточнение с допълнителна молба) периода от 08.05.2018г. до 17.05.2018г. Счита, че по този начин съдът му ограничил правото на съдебен контрол върху законността на задържането и нарушил общностното право. Претендира обезщетение за претърпените от това нарушение вреди в размер на 30000 лв. (след изменение на иска в първото открито съдебно заседание по делото). На ответника е бил връчен препис от исковата молба и доказателствата, но в едномесечен срок от връчването не е подаден писмен отговор. В открито съдебно заседание ищецът се явява лично и поддържа иска, като моли съда да го уважи. Описва фактическите обстоятелства по казуса. Позовава се на практиката на ЕСПЧ. Излага съображения за извършени от ответника нарушения на правото на ЕС и квалифицира действията му като флагрантен отказ от правосъдие, имитация на правосъдие, използване на правосъдието за цели, различни от целите на правосъдието, както и злоупотреба с право. Счита, че е бил дискриминиран. Заявява, че така е била унищожена вярата му в правосъдието и в държавността. Чувствал се като отвлечен и като противозаконно лишен от свобода. Бил унизен и с нарушено достойнството. Претърпял болки и страдания – психически тормоз, отчаяние от живота, депресия и паник- атаки. Особеният представител на ищеца - адв. М. – поддържа изложеното от него, и моли съда да уважи иска в размер на 30 000 лв. В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. От него са постъпили молби, с които изразява становище за неоснователност на иска и настоява за отхвърлянето му, като претендира присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. В открито съдебно заседание контролиращата страна – Софийска окръжна прокуратура – счита иска за недоказан по основание, тъй като не били доказани кумулативните предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника. Не било доказано съществено нарушение на правото на ЕС, както и не било конкретизирано, кое право на ищеца е било нарушено. Подчертава, че при постановяване на осъдителна присъда по друго наказателно производство, водено срещу ищеца, е приспаднато, на основание чл. 59, ал. 3 НПК, задържането под стража, включително по наказателното производство, по което се претендира, че не е било налице своевременно произнасяне по чл. 65 НПК. Счита за недоказано, че през претендирания период от 08.05.2018 г. до 17.05.2018 г. ищецът е търпял претендираните неимуществени вреди, както и че те са били в пряка причинна връзка с изтъкнатите от него действия на ответника. Сочи, че през този период ищецът е имал и други наказателни производства и е бил осъждан, които обстоятелства са били в състояние да му причинят вреди от аналогичен характер. Бил завел срещу същия ответник 127 граждански дела, по които претендира причиняване на идентични неимуществени вреди, което обуславяло невъзможност за отграничаването им от настоящите. Твърди, че от един и същ правопораждащ юридически факт, каквото е ЧНД по чл. 65 НПК, ищецът претендира вреди по множество граждански дела – за различни времеви периоди. Намира, че заключението по съдебно- психиатричната експертиза не следва да бъде ценено, а на събраните гласни доказателства - да не се дава вяра, тъй като свидетелите не били отграничили неимуществените вреди за периода от 08.05.2018 г. до 17.05.2018 г. Моли съда да остави иска без уважение. Съдът, след като прецени твърденията на страните и събраните по делото доказателства, намира за установена следната фактическа обстановка. От приложените по настоящото дело наказателни дела се установява, че на 30.04.2018г. в Специализирания наказателен съд (понастоящем – закрит) е било образувано наказателно дело № 1231/2018г. по искането на Е. Д. М. по чл. 65 от НПК за изменение на мярката му за неотклонение „задържане под стража“ по пр.пр. № 177/2018г. по описа на Специализираната прокуратура. Заседание по делото е било насрочено за 03.05.2018г. от 15: 30ч. В проведеното на тази дата открито съдебно заседание съдът е докладвал постъпилите материали по пр.пр. № 177/2018г. по описа на СП, респ. ДП № 22/2018г. по описа на ГД „БОП“ на МВР, а обвиняемият М. е настоял за отлагане на делото с цел запознаване с него и прилагане на материали по него. Съдът е уважил искането и не е дал ход на делото, като е отложил разглеждането му за 08.05.2018г. от 10: 00ч. В това открито съдебно заседание съдът е изложил съображения относно необходимостта от отправяне на преюдициално запитване във връзка с тълкуване на нормите на чл. 3, 4 и 10 от Директива № 2016/343 на ЕП и на Съвета. Заседанието е приключило с указание до страните, че в еднодневен срок съдът ще отправи такова запитване, но няма произнасяне по съществото на отправеното до съда искане по чл. 65 от НПК, нито е определена датата на следващото заседание по делото. С определение от 11.05.2018г. СпНС е спрял производството по делото и е отправил преюдициално запитване до СЕС. На 14.05.2018г. СЕС е образувал преюдициално дело № С-310/18 по това запитване, а на 16.05.2018г. страните по ЧНД № 1231/2018г. на СпНС са получили копие от материалите. На 06.06.2018г. СЕС е уведомил СпНС, че, съгласно решение от 05.06.2018г., преюдициалното запитване ще бъде разгледано по реда на спешното производство. Всички последващи действия по ЧНД № 1231/2018г. на СпНС са извършени извън процесния период от 08.05.2018г. до 17.05.2018г., поради което са неотносими към него и към предмета на делото, и не следва да бъдат разглеждани и обсъждани. От показанията на св. Ц. се установява, че през 2018г. бил заедно с ищеца в ареста на бул. „Г.М.Д.“ и контактувал с него по време на престоя им на открито. Бил в течение на молбите М. за изменение на мярката му. Има лични впечатления от състоянието на ищеца, като твърди, че последният бил ядосан и се чувствал унизен. От недопускането му до съд бил психически много зле – депресиран и разочарован. Бил неконтактен, необщителен, отказвал храна. Счита, че по отношение на ищеца се оказвал тормоз, репресия и натиск. Бил изолиран сам в помещение. Характеризира като отвратителни условията в следствения арест, и твърди, че провокират тежки заболявания. Разпитана е свидетелката Т. Г. – П., която съобщава, че била упълномощен защитник на ищеца Е. М. по т. нар. дело „Б.“. Заявява, че си спомня случая с преюдициалното запитване. Докато се чакал отговор по запитването, М. продължавал да търпи най- тежката мярка за процесуална принуда, без съдът да се е произнасял по исканията за нейното изменение. Това довело до неговото отчаяние, обезверяване и изнервяне. Прието е заключение по съдебно- психатрична експертиза, изготвено от в.л. д-р Е. Г., съгласно което процесните събития са се отразили негативно на ищеца Е. М., като същият е претърпял стрес, безпокойство, безсъние, тревожност и чувство за безперспективност, като техният характер е от функционално- реактивно естество. В открито съдебно заседание експертът е заявил, че е изготвил заключението въз основа на беседата с ищеца и, евентуално, медицински документи, ако е имало такива. Сочи, че е ставало въпрос за неразглеждане на молбите на ищеца за промяна на мярката му за неотклонение. От това, че не бил получил адекватен отговор на молбите си, той се почувствал отчаян. Изпитвал е чувство за безперспективност, че не е зачетен. Подчертава, че този извод е принципен (т.е. че може да се очаква такава реакция), както и въз основа на разказа на освидетелствания. Заявява, че болките и страданията са били в умерена тежест. Не си спомня, дали е ползвал документация от психолози и психиатри за процесния период. Не помни, дали ищецът е търсил помощ през този период. Като доказателства по делото са приети справка № 5193/30.03.2023 г. на ГДИН, справка, рег. № И-4035/04.04.2023 г. на ГДИН и справка № 86358760 на НСлС относно образувани и неприключили наказателни производства за лицето Е. Д. М.. С определение в открито съдебно заседание на 07.04.2023г. е приета и справка, постъпила в съда в с вх. № 2938/07.04.2023 г. относно образувани дела със страни Е. Д. М. и СГС, респ. Специализиран наказателен съд (закрит). От същата се установява, че общият брой на тези дела е 130. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното. Предявен е иск с правна квалификация чл. 4, § 3 от ДЕС за обезщетение за вреди от неспазване на европейското право, изразяващо се в спиране на производството по ЧНД № 1231/2018г. на СпНС поради отправено до СЕС преюдициално запитване, без съдът да се е произнесъл по мярката за процесуална принуда на М. в нарушение на разпоредбите на чл. 489, ал. 1 и 2 от НПК, съгласно които при спиране на наказателното производство по реда на чл. 488, ал. 1 съдът се произнася по мерките за процесуална принуда, а страните могат да правят искания за изменение или отмяна на мерките за процесуална принуда и при спряно производство. Настоящият съдебен състав намира, че действията на СпНС не са нарушили норми от правото на ЕС, нито са довели до разглеждане на делото извън разумен срок поради следните съображения: Съгласно т. 1 от определение на СЕС (първи състав) от 12 февруари 2019 година по дело C 8/19 PPU, „член 267 ДФЕС и член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, от чието тълкуване в съдебната практика следва, че националната юрисдикция е длъжна да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, без да има възможност да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор“. При това следва да се има предвид, че преюдициалните тълкувателни заключения на Съда на ЕС изясняват значението на съответната норма от правото на Съюза, като стават част от нея. Нещо повече: този ефект настъпва не от момента на постановяване на заключението, а от момента на влизането на тази норма в сила. Основание за подобен подход е обстоятелството, че тълкуването по принцип не създава нови или различни права или задължения, а само разкрива действителния смисъл на нормата, и указва, как тя норма е следвало да се разбира ab initio, т.е. още от създаването й. Поради това преюдициалните тълкувателни заключения на СЕС действат по правило ex tunc, считано от момента на влизане в сила на тълкуваната норма. В този смисъл са напр. Решение на Съда (голям състав) от 12 февруари 2008 година по дело C‑2/06, Решение от 27 март 1980 г. по дело Denkavit italiana, 61/79, Решение от 10 февруари 2000 г. по дело Deutsche Telekom, C‑50/96, Решение от 13 януари 2004 г. по дело Kühne & Heitz, Решение от 15 март 2003г. по дело С-209/03, Решение на Съда (голям състав) от 6 март 2007 година по дело C‑292/04, Решение на Съда (голям състав) от 10 януари 2006 година по дело C‑402/03. Изрично обосноваване на прилагането на разтълкуваните норми на общностното право към правоотношения, предхождащи самото тълкуване, е дадено в § 90 от Решение на Съда (голям състав) от 13 април 2010 година по дело C‑73/08, където е посочено, че „ … така разтълкувана, нормата може и трябва да се прилага от съда дори към правоотношения, възникнали и установени преди решението по искането за тълкуване“, а ако има изключения от този принцип, те се уреждат изрично от СЕС. В светлината на тези принципни положения, цитираното по- горе Определение от 12.02.2019г. по дело C-8/19 PPU е приложимо и към настоящия казус (независимо че същият касае период от 08.05.2018г. до 17.05.2018г.), доколкото СЕС не е ограничил приложното му поле само за бъдещи правоотношения. Даденото с това определение тълкуване е по преюдициално запитване от СпНС във връзка с продължаващо задържане под стража, т.е. се отнася до случай, напълно идентичен с процесния такъв, поради което е изцяло относимо и към последния. Във връзка с това, в мотивите към определението изрично е посочено, че правото на обвиняемите, делата им да се разгледат в разумен срок, е закрепено в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ и член 47, втора алинея от Хартата, а ако преюдициален въпрос бъде повдигнат по висящо дело пред национален съдебен орган във връзка със задържано лице, СЕС се произнася в най- кратък срок, като спешното преюдициално производство, въведено с член 23а от Статута на Съда на Европейския съюз, е един от начините за прилагане на правото на всяко лице неговото дело да бъде разгледано в разумен срок. Допълнително е изтъкнато, че националният съд, сезиран със спор от областта на правото на Съюза, трябва да може да разпореди привременни мерки, независимо от спирането на производството, докато Съдът отговори на преюдициалния му въпрос, а съдиите не следва да бъдат изложени на дисциплинарни наказания за упражняването на правото си да отправят преюдициално запитване до Съда или да решат да изчакат отговора на такова запитване, преди да се произнесат по съществото на спора, с който са сезирани, което право е от тяхната изключителна компетентност. От диспозитива на определението и от така цитираните мотиви към него, настоящият съдебен прави извод, че разпоредбите на чл. 489, ал. 1 и 2 от НПК не задължават и не са задължавали българския наказателен съд да се произнесе по мерките за процесуална принуда при спряно производство поради преюдициално запитване. Наистина, СЕС е подчертал, че наказателният съд има право да се произнесе по законността на решение за задържане под стража и при спряно производство, но не е длъжен да го направи без да отправя преюдициално запитване до Съда или без да изчака неговия отговор, респ. при спряно производство на това основание. Отнесено към процесния случай, това означава, че СпНС не е нарушил общностното право, като е избрал да постави преюдициален въпрос пред СЕС и е спрял производството по делото, без да се произнесе незабавно по законността на задържането на ищеца под стража. Наистина, по този начин е нарушил буквалния прочит на националното право (чл. 489, ал. 1 и 2 от НПК), но не и правото на ЕС, тълкувано съгласно горното определение, съгласно което не се допуска национална правна уредба, която задължава националната юрисдикция да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, без да има възможност да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор. При това следва да се отбележи, че, за да възприеме това тълкуване, СЕС е обсъдил и взел предвид релевантните разпоредби от правото на ЕС, каквито са чл. 5 и чл. 6 от ЕКЗПЧ и чл. 47 от ХОПЕС. Поради това настоящият съдебен състав приема, че даденият отговор на преюдициалния въпрос е съобразен с тях, което изключва възможността за самостоятелно позоваване на тяхно евентуално нарушение като основание за претендираното обезщетение. Сочените от ищеца разпоредби на чл. 13, 17, 18 и 53 от ЕКЗПЧ също не могат да обосноват отговорност на ответника, тъй като в настоящото производство не се претендира обезщетение за вреди от липса на ефективни средства за защита, нито от превратно тълкуване на разпоредби на тази конвенция. Аналогични съображения може да се изложат и по отношение на цитираните в исковата молба разпоредби на чл. 6, 47, 48, 51, 52, 53, 54 от ХОПЕС. Също така, чл. 46 и 47 от ЕКЗПЧ касаят изпълнителната сила на решенията на ЕСПЧ и правото му на изразяване на съвещателни мнения, поради което са неотносими към настоящия казус. Аналогичен е случаят с чл. 4, 5 и 9 от ДФЕС, тъй като те регламентират разпределение на компетентност между Съюза и държавите – членки, както и гражданството на Съюза. Що се отнася до чл. 2, 3 и 67 от ДФЕС, те декларират в обобщен вид целите и ценностите на Съюза, но не съставляват самостоятелно основание за претендиране на обезщетение, доколкото предпоставка за това е нарушение на други (конкретни) норми от правото на ЕС, водещо до компрометиране на тези цели, а чл. 6 от ДФЕС препраща към ХОПЕС и ЕКЗПЧ (обсъдени по- горе), поради което тези норми нямат самостоятелно значение за настоящия казус. На последно място, както се посочи по- горе, в мотивите към определението на СЕС от 12 февруари 2019 година по дело C 8/19 PPU, изрично е прието, че, при спряно производство поради преюдициално запитване, правото на разглеждане на делата в разумен срок, закрепено в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ и член 47, втора алинея от Хартата, се гарантира от кратките срокове на произнасяне на СЕС в хипотезата на член 23а от Статута на Съда на Европейския съюз. Поради това не е налице и релевираното от ищеца нарушение по чл. 2б от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧ. С оглед гореизложеното, съдът намира, че в случая не са допуснати твърдените от ищеца нарушения на правото на ЕС. Тъй като в настоящото производство ищецът претендира обезщетение именно за вреди от нарушение на това право, липсата на нарушение обезсмисля обсъждането на събраните по делото доказателства за претърпените от ищеца вреди и причинната им връзка с нарушението. Релевираното от ищеца поведение на СпНС (закрит) не съставлява нарушение на правото на ЕС и не може да обуслови отговорност на ответника на това основание. Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на ответника следва да се присъдят разноски по реда на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, които, с оглед обема на участието на процесуален представител на ответника в настоящото производство, съдът определя в минимален размер от 100 лв. Така мотивиран, съдът