Решение № 3851 от 14.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10407/2022 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. С Решение № 8045 от 14.07.2022 г. по гр.д. № 6111/2022 г. по описа на СРС, 85 с-в е отхвърлен предявения от Г. К. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. „•••••••, срещу Л. В. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ж.к. „•••••••, иск за връщане на основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД на ••••••• находящ се в гр. София, ж.к. „••••••• предоставен по прекратен договор за заем за послужване от м. 08.2016 г. В срока по чл.259, ал.1 ГПК решението е обжалвано от ищеца Г. К. Д. с изложени доводи, че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, поради необоснованост и нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че чрез събраните в производството доказателства е установено, че имотът е предоставен по заем за послужване на ответницата през 2016 г., както и че заемодателят – ищец е отправил искане за връщането му. С оглед така установените обстоятелства формираните от съда фактически и правни изводи за неоснователност на претенцията са неправилни. В отклонение от съдопроизводствените правила в своето решение съдът е основал изводи за неоснователност на претенцията позовавайки се на показанията на свидетел – майката на ответницата. Чрез последните е установена „принципна уговорка“ за изкупуване на заетия за послужване имот, която уговорка не е била изготвена от страните в необходимата форма и не е релевантна за разрешаване на настоящия спор. От своя страна претенциите на ответницата за извършените подобрения в имота са отделени за разглеждане в отделно производство. Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението и уважаване на иска. Претендира разноски. В срока по чл.263, ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника Л. В. К., в която изразява становище за нейната неоснователност. Отправя искане за потвърждаване на решението, като правилно. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите за неправилност изложени във въззивната жалба, съдът намира следното: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в производството не е доказано наличието на сключен договор за заем послужване за описания недвижим имот – ••••••• находящ се в гр. София, ж.к. „••••••• със застроена площ от 49.72 кв. м. С оглед това и предявения иск за неизпълнение на задължението за връщане на вещта по прекратен договор за заем за послужване е отхвърлен като неоснователен. Решението е неправилно. Производството пред СРС е образувано по предявен от Г. К. Д. срещу Л. В. К., иск по чл.249, ал.2 ЗЗД за опразване на ••••••• находящ се в гр. София, ж.к. „••••••• със застроена площ от 49.72 кв. м., предоставен по прекратен неформален договор за заем за послужване от м. 08.2016 г. Претендират се разноските по делото. Ищецът твърди, че е предал имота на ответницата по безсрочен неформален договор за заем за послужване от м. 08.2016 г., защото тя е негова племенница и е имала нужда от материална помощ. Излага, че с Нотариална покана от 15.10.2021 г., получена от нея на 12.11.2021 г., е отправил изявление за прекратяване на договора, но въпреки това ответницата не е освободила имота. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответницата Л. В. К., с който оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва наличието на заемно отношение с ищеца относно имота при твърдения, че между него и майка й била постигната договореност ответницата да направи основен ремонт на апартамента и да го закупи впоследствие, поради което тя направила разходи за строително- монтажни работи и обзавеждане на имота на обща стойност 30 420.57 лв., но ищецът отказал да й продаде апартамента. Моли за отхвърляне на иска. Предявен е иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 243 вр. чл 249, ал. 2 ЗЗД. Заемът за послужване е договор, за валидността на който е необходимо страните да постигнат съгласие: заемодателят да се съгласи да предостави безвъзмездно определена вещ за временно ползване на заемателя, а последният да се задължи да я върне след ползването. Договорът за заем обаче поражда последици, едва когато въз основа на постигнатото съгласие бъде предадена заетата вещ. Следователно ищецът, който претендира на основание чл. 249 ЗЗД връщане на процесния имот, носи доказателствената тежест да установи, че между страните по делото е било постигнато съгласие, което да обхваща всички съществени условия на договора за заем за послужване (чл. 243 ЗЗД), както и че така уговореното предоставяне в безвъзмездно ползване е било фактически осъществено. В случая, ищецът (въззивник) е доказал, че е възникнала твърдяната от него облигационноправна връзка по договор за заем за послужване на процесния имот. Така, в подадения писмен отговор на исковата молба ответницата не е оспорила обстоятелството, че описания недвижим имот й е бил предаден. Именно там същата е описала подробно извършените в имота СМР с оглед запазване неговото състояние и подобряването му. Ответницата е признала и че ищецът е собственик на имота, който му е бил възложен с постановление от 14.11.2011 г. по цитираното изпълнително дело на ЧСИ. Съответно, чрез показанията на свидетеля Й. К. Д. /брат на ищеца и вуйчо на ответницата/ преценени с оглед събраните в производството доказателства с оглед указанията на чл.172 ГПК се установява, че имотът е бил отдаван под наем до 2016 г., когато ищецът е дал имота за ползване на ответницата, която не е заплащала наем. Установено е, че по време на ползването ответницата заплаща потребения в имота ток и вода, а данъците се заплащат от ищеца. Обстоятелството, че имотът се ползва след 2016 г. от ответницата по съгласие с ищеца и договорка за ползването се установява и от показанията на свидетеля С. К.а Д.а /майка на ответницата и сестра на ищеца/ преценени с оглед събраните в производството доказателства с оглед указанията на чл.172 ГПК. Това, че чрез последните се установява и постигане на предварителна уговорка за извършване на ремонт на жилището с оглед бъдеща покупка на имота от страна на ответницата не променя установените по делото факти релевантни за разрешаване на спора. Тези обстоятелства са извън предмета на настоящото производство. Доводите на ищеца в посочения смисъл, съдът намира за основателни. В случая е достатъчно ищецът да установи качеството си на заемодател, както и че са налице предпоставките за прекратяване на договора по чл. 249, ал. 1 ЗЗД (изтичане на уговорения срок или завършване на ползването) или тази по, ал. 2 на същата законова разпоредба (ако не е уговорен срок или не е определена целта на ползването). С изявлението за връщане на жилището, съдържащо се в исковата молба и приложената към нея нотариална покана, ищецът е упражнил надлежно това си право на прекратяване. Ето защо искът е основателен. Поради разминаване изводите на двете инстанции постановеното от СРС решение следва да бъде отменено като неправилно и предявения иск бъде уважен като основателен. По разноските: С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата 40.00 лв.-разноски за заплатена държавна такса за СГС и сумата 80.00 лв.- разноски за заплатена държавна такса за СРС. Воден от гореизложеното, Софийският градски съд