Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК

Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Гергана Никова и Вероника Николова Тълкувателно дело № 6/2017 г. по описа на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС е образувано с разпореждане от 13.10.2017 г. на Председателя на Върховния касационен съд на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ за приемане на тълкувателно решение по процесуалноправния въпрос: "Намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд?". За да се произнесе, Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС съобрази следното: Тълкувателното дело е образувано с оглед констатирана в искането по чл. 125 ЗСВ във връзка с чл. 124, ал. 1 ЗСВ противоречива практика на окръжните съдилища. Поставеният въпрос е разрешен противоречиво и в практиката на ВКС. Според едното становище правната уредба на производството по разглеждане на частните жалби, съдържаща се в чл. 278 ГПК, е идентична с уредбата по отменения Граждански процесуален кодекс. При разглеждане на частните жалби въззивният съд действа като съд по същество - той решава сам поставения пред него въпрос, като е длъжен да се произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания акт, по които е следвало да се произнесе и първоинстанционният съд, без 3 да е ограничен от посоченото в частната жалба, тъй като законът не предвижда основания за обжалване. Според второто становище, поради субсидиарното приложение на правилата за въззивното производство към производството по обжалване на определения (чл. 278, ал. 4 ГПК), въззивната инстанция следва да разгледа само заявените с частната жалба оплаквания. Тя се произнася по валидността на обжалвания съдебен акт и допустимостта му в обжалваната част служебно, а по правилността - съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, в рамките на наведените в жалбата оплаквания. При липса на посочени в частната жалба пороци на обжалваното определение, то следва да бъде потвърдено. ОСГТК на ВКС счита за правилно първото становище. Производството по обжалване на постановените в гражданския процес определения и разпореждания е уредено като самостоятелно, отделно от производствата по въззивно и касационно обжалване на съдебните решения. Този подход е обусловен от различията в подлежащите на проверка съдебни актове. С решението съдът се произнася по спорното материално право, а съгласно чл. 252 ГПК определения и разпореждания се постановяват, когато съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, а се извършва преценка за приложението на процесуални норми, които по правило са императивни. Логично следствие от това основно разграничение се явяват различните правомощия на въззивната инстанция в производството по обжалване на решенията и в производството по обжалване на определенията, визирани от чл. 274, ал. 1 ГПК. С решението съдът установява действителното съдържание на материалното правоотношение между страните, което по правило те могат да определят, притежавайки разпоредителна власт по отношение на него, с възможност за упражняването на която разполагат включително в рамките на процеса (например - като сключат съдебна спогодба). Поради това обхватът на проверката на решението на първоинстанционния съд относно спорното правоотношение е предоставен на преценката на страните, нормативен израз на което е разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК. Изключение в тази насока, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, са само задълженията на съда да следи за точното приложение на императивните материалноправни норми и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на публичен интерес. Съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл. 5 ГПК и чл. 7, ал. 1 ГПК. Страните не могат да влияят на съдържанието на процесуалните права и задължения. Поради това те нямат и възможност чрез съдържанието на подадените от тях жалби да ограничават осъществяваната от функционално компетентната инстанция проверка при разрешаване на процесуален спор. Нормативен израз на това разбиране са изискванията за редовност на частната жалба, установени с чл. 275, ал. 2 ГПК по метода на препращането към чл. 260, чл. 261 и чл. 262 ГПК. Законът предвижда частната жалба да съдържа указание в какво се състои порочността на обжалваното определение (като е използвано родовото понятие за порочен /незаконен/ съдебен акт). Същевременно, отсъствието на такова указание не е основание частната жалба да бъде оставена без движение и да бъде върната. Същата е редовна и по нея съдът дължи произнасяне при условията на чл. 278, ал. 2 ГПК, като сам решава въпроса по жалбата и може да събира доказателства, ако прецени това за необходимо. Тази разпоредба въвежда съществено отклонение от една от характеристиките на ограничения въззив, а именно това, че въззивният съд решава спора само въз основа на доказателствата, събрани от първата инстанция. Възможността делото да бъде попълвано с нови факти и доказателства пред въззивната инстанция без ограничения е основен белег на пълното (същинско) въззивно обжалване, позволяващо да бъдат коригирани не само грешките, допуснати от първоинстанционния съд, но и тези, допуснати от страните. По този начин в уредбата на обжалването на определения и разпореждания законодателят е дал превес на принципа за установяване на обективната истина (чл. 10 ГПК) пред изискването за процесуална дисциплина и свързаното с него концентрационно начало. Последователното провеждане на този принцип изисква приложение и на останалите правомощия на съда при пълен въззив, а именно възможността да бъде проверена правилността на обжалвания акт и на невъведени в частната жалба оплаквания. Налага се изводът, че разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. второ ГПК в производството по частна жалба. Изводът, че обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно, се основава и на историческия преглед на уредбата по действащия Граждански процесуален кодекс (в сила от 01.03.2008 г.) в сравнение с тази по отменения Граждански процесуален кодекс от 1952 г. Считано от 1952 г. насетне моделът на обжалването на решенията е претърпял изменения - от контролно-отменително (по отменения ГПК в периода от 1952 г. до изменението, обнародвано в ДВ, бр. 124 от 23.12.1997 г., в сила от 01.04.1998 г.) през пълно въззивно обжалване (по ГПК (отм.) след 01.04.1998 г.) до ограничено въззивно обжалване понастоящем. Независимо от това, по силата на чл. 217, ал. 2 ГПК (отм.) и чл. 218к ГПК (отм.), а сега - чл. 278, ал. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. По изложените съображения общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд