Тълкувателно решение № 5 от 30.05.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2020 г., ОСГТК

Тълкувателно решение № 5 от 30.05.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2020 г., ОСГТК, докладчик съдията Марио Първанов Тълкувателно дело № 5 от 2020 г. на ОСГТК е образувано с разпореждане на председателя на Върховния касационен съд от 30.10.2020 год. на основание чл. 292 ГПК по предложение на състав на ВКС за приемане на тълкувателно решение по следния въпрос: „За приложението на чл. 26, ал. 2 пр. 2 и чл. 31, ал. 1 от ЗЗД - нищожен поради липса на съгласие или унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си?” По реда на т. 7.3 от Правилата за приемане на тълкувателни решения ОСГТК на ВКС на 11.02.2021 г. реши повдигнатият за тълкуване въпрос да се редактира по следния начин: „Нищожен поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД или унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си?” Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: По така поставения въпрос има противоречива съдебна практика. Според едното становище, когато към момента на сключването на сделката лице, което не е поставено под запрещение, не е могло да разбира и ръководи действията си поради тежко увреденото си здравословно и психическо състояние, е налице основание за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД. Това е правната квалификация на иска, защото липсата на воля /при едностранните сделки/ и на съгласие /при договорите/ по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД трябва да е съзнавана. Според другото становище унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е преходна, кратковременна. Нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна. Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд намира за правилно първото становище по следните съображения: Недействителността на правните сделки е родово понятие. То обхваща всички сделки с недостатък, предвиден в закона. Едно от деленията на недействителните сделки с най-голямо практическо значение е според характерната последица - нищожни и унищожаеми. Основанията за нищожност и унищожаемост на договорите са изброени отделно в разпоредбите на чл. 26 – 33 ЗЗД и общото между тях е, че те са с пороци /юридически факти/, които осуетяват настъпването на правното действие на договора от самото начало или откриват възможност за заличаване на породените правни последици с обратна сила. Недействителността не се изчерпва с посочените в чл. 26 – 33 ЗЗД основания за нищожност и унищожаемост. Това са само две от формите на недействителността, а останалите са уредени всяка отделно на съответното място, т. е. за тях няма установени общи правила. Съобразно чл. 44 ЗЗД правилата относно договорите се прилагат съответно към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Най-тежкият порок на договора е нищожността. Тя е абсолютна /важи за всички и всеки може да се позове на нея/, изначална е и не може да бъде санирана. Унищожаемостта е по-лек порок на договора, затова той може да бъде саниран изрично - чрез потвърждаването му от страната, в чийто интерес законът я допуска, или чрез отстраняване на ощетяването от другата страна, както и чрез конклудентни действия – доброволно изпълнение на договора от засегнатия и бездействието му в давностния срок. Дееспособни лица са пълнолетните физически лица, а също и непълнолетните и поставените под ограничено запрещение, когато сключват сделките по чл. 4, ал. 2 ЗЛС – „обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд.“ Разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД урежда отношенията, когато сключилият договора няма настойник, нито попечител /ако имаше, би се поставил въпросът за спазване на режима на настойничеството и попечителството/. Според правното му положение той може да сключи договора сам /дееспособен е/, но при сключването не е бил способен да действа разумно. Законът за задълженията и договорите предвижда, че са нищожни договорите, при които липсва съгласие /чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД/, а са унищожаеми договорите, сключени от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си /чл. 31, ал. 1 ЗЗД/. Унищожението на такъв договор съгласно чл. 31, ал. 2 ЗЗД не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Съобразно чл. 32 ЗЗД унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта. Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността започва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключването на договора. Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла. Кратката тригодишна давност за правото да се иска унищожение от лицата, които формално са дееспособни, но при които невъзможността да разбират или ръководят действията си е трайна и/или необратима, цели своевременно и за много по-кратък период от три години да се вземат мерки, за да могат да бъдат охранявани в цялост техните интереси и същевременно да се защитава правната сигурност. Според законодателя бездействие в продължение на повече от три години е недопустимо. Липсва съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД, когато външно волята на дееспособното лице е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение. Волеизявленията /предложение и приемане/ са направени и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени при „съзнавано несъгласие” – без намерение за обвързване. Когато договорът е сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, договорът е унищожаем, тъй като е дадено съгласие, но без разум /липсва елементът „съзнаване”/. Използваният от доктрината и съдебната практика разграничителен критерий - „съзнавано“, респективно „несъзнавано отсъствие на воля“ - съответства напълно на значението на думата „съзнавам“, която означава „зная, разбирам какво върша, имам ясна представа за постъпките и състоянието си“. Ето защо фактическият състав на чл. 31, ал. 1 ЗЗД по естеството си е проявление на несъзнавана липса на воля. За разлика от това, в мотивите по т. ІІ на ТР № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК, Върховният касационен съд е приел, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ /например – изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни/. Това определение за нищожността на посоченото основание е дадено във връзка с въпроса относно вида недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът. В случаите на чл. 31, ал. 1 ЗЗД може да е налице невъзможност да се разбират или да се ръководят действията по причини, дължащи се на ментални и психични проблеми, когато лицето формално се води дееспособно, т. е. не е поставено под запрещение. Необходимо е това състояние да е било налице към момента на извършване на сделката. Опорочаващият факт на волеизявлението в хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД се състои в това, че е извършено при разстроено съзнание. Без значение е продължителността на това състояние. Невъзможността на лицето да разбира или да ръководи действията си може да се дължи на различни причини, както временни - алкохолно опиянение, въздействие на наркотици, интоксикация и др., така и трайни. В законовата разпоредба липсва разграничаване на конкретните причини според вида и степента, в която те засягат възможностите на лицето да действа разумно. Поради това, на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД са унищожаеми и договорите, сключени от дееспособни лица в състояние на трайна неспособност да разбират или да ръководят действията си и когато тяхното състояние обективно е обуславяло поставянето им под запрещение, като се има предвид, че правните последици от поставянето под запрещение настъпват за в бъдеще. Този извод следва и от тълкуването на разпоредбите на чл. 31, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД в тяхната взаимовръзка. Според ал. 2, пр. 1, за да бъде искано унищожение от наследниците след смъртта на лицето, трябва преди смъртта да е поискано поставянето му под запрещение. Това изискване на закона има смисъл само когато причината за неспособността е трайна – резултат от интелектуално затруднение и психично разстройство. Друг тълкувателен резултат противоречи на систематическото тълкуване на двете алинеи на чл. 31 ЗЗД. Първата хипотеза, уредена в чл. 31, ал. 2 ЗЗД, изрично посочва унищожаването на „такъв договор“, като несъмнено има предвид договор с пороците в предходната разпоредба. За временни състояния не може да се иска поставяне под запрещение и разпоредбата на чл. 31, ал. 2, пр. 1 ЗЗД при такова ограничително тълкуване остава без възможност за прилагане. Законодателят изрично е предвидил, че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД. С включването на такъв договор като част от института на унищожаемостта се защитава правната сигурност, която предпочита обвързващата сила на изявената воля, дори когато вътрешната воля не е формирана нормално. В този случай договорът поражда действие, но неговото действие зависи от лицето с опорочено волеизявление. Възприемането на ограничително тълкуване на разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, при което тя да се прилага само при кратковременен и преходен характер на фактическата неспособност, може да доведе до нарушаване правата на хората с увреждания. Ще бъдат лишени от дееспособност лицата с интелектуални затруднения и психични разстройства извън реда и обхвата на специално предвидената законова процедура за това по чл. 336 – чл. 340 ГПК. Според чл. 12, т. 2 от Конвенцията за правата на хората с увреждания България е задължена да признава правоспособността и дееспособността на хората с увреждания наравно с всички останали лица във всички сфери на живота. Не може по тълкувателен път да се извеждат непредвидени изрично ограничения на дееспособността на тези хора. Всеки човек, независимо от наличието на интелектуални затруднения и психични разстройства, има право да упражнява лично правата си. Хората с увреждания не трябва да се възприемат като лица, отклоняващи се от медицинските норми, а като субекти, на които следва да се гарантира чрез комплекс от мерки, наравно с другите, възможността да упражняват лично правата си и да участват пълноценно в живота на обществото. В мотивите на решение № 12 от 17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на Конституционния съд на Република България е посочено изрично важното значение на института за поставяне под запрещение. Чрез него се осигурява, че лицата с психически увреждания ще бъдат ограничени в извършването на правни действия, доколкото поради естеството на тяхното състояние няма друг, по-ефективен начин за защита на техните интереси. Тези ограничения имат и друг ефект – охраняват и правата на третите лица, които също могат да бъдат засегнати от правните действия на лицата с психически увреждания, т. е. защитават сигурността на гражданския оборот. Ограничително тълкуване на разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД би поставило и въпросите: кога състоянието на интелектуално затруднение и психично разстройство е трайно; кога един период в такова състояние е продължителен; може ли по тълкувателен път като универсален критерий да се изведе определеният от законодателя давностен срок за предявяване на унищожаемостта; как може да се обоснове, че период от две години и десет месеца не е продължителен, а този от три години е такъв, при наличие и на други специални разпоредби за погасителната давност като тази на чл. 44 ЗН. Приемането, че такива договори са нищожни би могло в определени хипотези да засегне интересите и на фактически неспособния поради свое трайно интелектуално затруднение и психично разстройство човек. Не е изключено да има случаи, в които след отпадане на фактическата неспособност, напр. излизане на човека от интелектуалното му затруднение или психично разстройство, или назначаването на настойник, той да иска да се ползва от получена или очаквана престация по договора, а насрещната страна или дори трето лице да се опита да му противопостави порока на сделката. Липсата на целения от страните правен ефект от нищожния договор може често да е причина за очевидно несправедливи резултати. Това са случаите, при които именно страната по договора, която е била недобросъвестна, се позовава на липсата на правно действие и съответно иска да отпадне възможността на другата страна да упражни спрямо нея правото си да иска реално изпълнение, да развали договора и да получи обезщетение за вреди. Следователно няма легални, теоретични или практически основания да се приеме, че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е нищожен, а не унищожаем. По изложените съображения, на основание чл. 124, ал. 1, т. 2 ЗСВ общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд на Република България