Определение № 3276 от 19.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1608/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от Министъра на туризма, чрез процесуален представител, против Решение № 106 от 24.02.2024 г. по в. т. д. № 853/2024 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 1075 от 29.07.2024 г. по т. д. № 2299/2023 г. на Софийски градски съд, т. о., VI-20 състав, в обжалваната част, с която Република България е осъдена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД да заплати на „КРАМ ИНС“ ЕООД сумата от 85 360,05 лв., представляваща подлежаща на връщане наемна цена, платена по Договор за наем № Т-РД-35-10 от 17.05. 2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.12.2023 г. до погасяването й, както и сумата от 9 956,16 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 30.12.2022 г. до 08.12.2023 г. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане на направените разноски. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, в което като значим за изхода на делото е посочен следният въпрос: „Предвид императивната разпоредба на §23 от ПЗР на ЗИДЗЗ, че авансово внесена годишна наемна цена се възстановява на наемателя единствено чрез прихващане от следващата годишна наемна цена, основателно ли е заплатената авансово по време действието на договора за наем на морски плаж наемна цена да бъде претендирана като платена на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД ?“. Касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК с твърдение, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Конкретно се сочи, че към настоящия момент не съществува съдебна практика с предмет претендирано възстановяване на авансово внесена наемна цена по договор за наем на морски плаж, прекратен вследствие сключен концесионен договор за същия плаж, при условията на §23 от ПЗР на ЗИДЗЗ. Ответникът – „КРАМ ИНС“ ЕООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, Апелативен съд – София е установил, че страните не спорят по установените и от събраните по делото доказателства, че между „КРАМ ИНС“ ЕООД, като наемател и Държавата, като наемодател, е бил сключен договор № Т-РД-35-10 от 17.05.2017 г. за наем на обект - изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Кранево - централен“, за срок от пет години, считано от датата на сключването му; Уговорено е било наемната цена да се заплаща веднъж годишно - до 15-ти февруари на съответната година; Съгласно чл. 7.1.2 от договора, същият се прекратява предсрочно при влизане в сила на договор за концесия за същия плаж; На 11.02.2020г. в изпълнение на договора ищецът е заплатил на ответника сумата от 142 840,53 лв., представляваща наемна цена за четвъртата договорна година (17.05.2020 г. - 16.05.2021 г.); Съгласно § 23 от Закон за изменение и допълнение на Закона за здравето, обн. ДВ бр. 44/13.05.2020 г., за летен сезон 2020 г. наемателят на морския плаж следвало да предостави на посетителите на плажа плажни принадлежности на намалени цени, а от своя страна Министърът на туризма следвало да намали наемната цена; С допълнително споразумение от 19.08.2020 г. страните се договорили, че цената за 2020 г. се намалява от 142 840,53 лв. на 72 848,67 лв. (с 69 991,86 лв.)., като стойността на намалението „се приспада“ от наемната цена за 2021г.; Със сключването на допълнителното споразумение от 19.08.2020 г. срокът на договора за наем бил удължен до 17.02.2023 г.; На 01.02.2021 г. за процесния плаж бил сключен договор за концесия със „Съмъртайм“ ЕООД, влязъл в сила на 01.03.2021 г.; На 07.05.2021 г. с приемо-предавателни протоколи за връщане държането на плажа, същият бил предаден от ищеца на ответника, който от своя страна го предал на концесионера; На 15.12.2022 г. ищецът отправил до ответника покана за възстановяване на авансово платената цена за четвъртата и петата договорна година, подлежаща на връщане поради предсрочното прекратяване на договора за наем. От правна страна въззивният съд е приел, че с влизане в сила на 01.03.2020 г. на сключения договор за концесия между ответника и трето лице, се е прекратил договорът за наем с ищеца, съгласно чл. 7.1.2 от същия, като това прекратяване има действие занапред, доколкото процесният договор за наем е бил сключен с продължително изпълнение - предоставянето държането на плажа за уговорения срок на действие на договора; Ответникът от своя страна, дължи връщане на получената наемна цена за периода от 01.03.2020 г. до 16.05.2022 г., която е прихваната от подлежащата на връщане сума по § 23, ал. 3, изр. трето от ЗИД на ЗЗ. След съобразяване, че към момента на прекратяване на договора за наем е била заплатена изцяло наемната цена за четвъртата договорна година (17.05.2020 г. - 16.05.2021 г.), а също и част от наемната цена за петата договорна година (17.05.2021 г. - 16.05.2022 г.), която съгласно допълнителното споразумение от 19.08.2020 г. се явява платена чрез прихващане със задължението на наемодателя да върне сумата от 69 991,86 лв., представляваща намалението на наемната цена за четвъртата договорна година (142 840,53 лв. - 72 848,67 лв.), решаващият съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че подлежаща на връщане е съответната част от наемната цена за четвъртата договорна година (за периода 01.03.2021 г. - 16.05.2021 г.) и наемната цена за петата договорна година (17.05.2021 г. - 16.05.2022 г.), платена по реда на „приспадането“ по § 23 ЗИД ЗЗ. Изчислена за периода 01.03.2021 г. - 16.05.2021 г. (77 дни) на база договорената годишна цена от 72 848,67 лв., наемната цена според съда възлиза на 15 368,19 лв., като към нея следва да се добави авансово платената чрез прихващане наемна цена за петата договорна година в размер на 69 991,86 лв., а общият размер на подлежащата на връщане сума е 85 360,05 лв. По отношение на претендираното обезщетение за забавено изпълнение, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че с полученото от ответника на 15.12.2022 г. писмо, ищецът е отправил искане за връщане на получената по договора надплатена цена в 14-дневен срок, с оглед на което ответникът е изпаднал в забава, считано от деня, следващ изтичане на срока за изпълнение - 30.12.2022 г. Наред с това, за правилно изчислен е намерен и размерът на обезщетението за забавено изпълнение, съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като за периода 30.12.2022 г. - 08.12.2023 г. размерът на лихвата върху сумата от 85 360,05 лв. се равнява на 9 956,16 лв. С оглед на това, въззивният съд е потвръдил първоинстанционното решение в обжалваната част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. В мотивите на този акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между общото селективно основание и предвидените в чл.281,т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Прието е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав намира, че по начина, по който е формулиран, единственият поставен от касатора въпрос не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Същият е насочен директно към правилността на обжалваното решение, която не се преценява в стадия по селектиране на касационната жалба. Въпросът обективира несъгласието на касатора с извода на решаващия въззивен състав, че след като договорът за наем е прекратен, ищецът - наемател има право да получи част от авансово платената за 2020 г. наемна цена, съответстваща на извършеното съгласно § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ намаление, по правилата на неоснователното обогатяване, в случая - на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Наред с това, въпросът не отразява приетото от съда основание за уважаване на претенцията, а именно- преждевременното прекратяване на наемното правоотношение, обусловило решаващия извод за отпадане на основанието за авансово получаване на сумата. Освен това, по отношение на поставения от касатора въпрос не е осъществено поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно дадените указания в т.4 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, когато е налице неправилна съдебна практика, която следва да бъде преодоляна, или законите са непълни, неясни или противоречиви, съответно правната уредба се нуждае от осъвременително тълкуване с оглед настъпили промени в законодателството и обществените условия. В настоящата хипотеза липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Разпоредбата на § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ е ясна и не създава предпоставки за противоречиво прилагане в практиката при разрешаване на спорове между страните по договори за наем на морски плаж. От текста на § 23, ал. 3, изр. 2 ПЗР на ЗИДЗЗ произтича единственото възможно разрешение, че уреденият със същата способ за възстановяване на съответната част от авансово платената преди прекратяването на договора за наем на морски плаж наемна цена чрез приспадане от наемната цена за 2021 г., е предвиден само за случаите, при които действието на договора продължава и през следващата 2021 г., за която наемателят също дължи заплащане на наемна цена. При липсата на изрично уреден в специалния закон способ за възстановяване на намалената част от наемната цена и за случаите на прекратяване на договора преди края на 2020 г., правото на наемателя да получи съответната на намалението част от авансово платената наемна цена за 2020г. се реализира по общите правила на ЗЗД за възстановяване на недължимо плащане. Следователно, не може да се счете, че е налице законодателна празнота, пораждаща необходимост от изясняване по тълкувателен път на действителното съдържание на разпоредбата на § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК