Определение № 984 от 01.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 925/2011 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. П. против решение № ІІ-57/19.05.2011 г., постановено по гр.д.№ 397/2009 г. от Окръжен съд – Бургас. Ответникът [фирма], оспорва основанията за допускане до касационно обжалване, сочени в касационната жалба. Останалите ответници не взимат становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК. Предявен е иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС – за разпределение на ползуване на съсобствен имот. Делото е разгледано за втори пот от въззивна инстанция, след като постановеното при първото разглеждане въззивно решение е отменено от ВКС, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд, с указания да се изследва въпросът за наличието на съсобственост между страните по спора, с оглед твърдението по исковата молба на ищцата, че съсобствеността е възникнала въз основа на реституция на правото на собственост върху процесната сграда, въз основа на ЗВСВНМСА и по реда на чл.6, ал.6 от ЗОСОИ. С оглед указанията на ВКС и процесуалната възможност за косвен контрол на административните актове, в т.ч. и съдебни решения, постановени по реда на З., респ. АПК, с които се признава право на лица по ЗОСОИ, въззивният съд е направил преценка и е приел, че за ищцата не е възникнало право да възстанови право на собственост върху идеални части от процесната сграда. Съдът е приел, че правото на собствност не би могло да бъда възстановено по реда на ЗВСВНМСА, доколкото по този закон се възстановява правото на собственост при установената в разпоредбите на този закон процедура, но само и доколкото магазините /в случая/ съществуват във вида, в който са придобити при одържавяването. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че магазините не съществуват, като на тяхно място е изградена нова сграда на четири етажа, с партерен етаж, като е счел, че на основанието, посочено от ищцата – ЗВСВНМСА, на нея не и е възстановено право на собственост върху процесната сграда. На второто сочено основание – чл.6, ал.6 от ЗОСОИ, въззивният съд също е приел, че не са налице предпоставките за обезщетяване на ищцата по реда на този закон. Съдът е приел, че от наследодателя на ищцата са били одържавени по реда на ЗОЕГПНС апартамент и дюкян, заедно с идеални части от дворното място, в което към настоящия момент се намира и процесната сграда. Впоследствие, както е установил от събраните по делото доказателства съдът, новоизградената сграда е била включена в капитала на търговските дружества, ответници по делото. Съдът е изследвал въпросът, дали към момента на постановяване на решението по чл.6 от ЗОСОИ, тези дружества са били в процес на приватизация и е направил фактическия извод, че същите са били в процес на приватизация както към молбата за обезщетяване по реда на ЗОСОИ, така и към момента на постановяване на решението по чл.6, ал.6 от същия закон, поради което с оглед предвидената в разпоредбата на пар.6 от ПЗР на ЗППДОП /отм./ ищцата е имала право на обезщетение единствено с акции и дялове от приватизираните търговски дружество, но не и с реална собственост в сградата. Съдът е изложил мотиви относно допустимостта на косвения съдебен контрол върху наличието на предпоставките за възстановяване на правото на собственост по горния ред при провеждането на административната процедура, предвидена при това възстановяване и обезщетяване. Приел, че постановените и влезли в сила съдебни решения на БОС и ВАС не могат да се противопоставят в това отношение на търговските дружества, ответниците по делото, тъй като те не са били страна в административното производство както пред административния орган, така и пред административния съд. По отношение на посочения като ответник [фирма] липсват доказателства същия да е придобил каквото и да е право на собственост върху процесната сграда. В изложението на касационните основания е формулиран о правен въпрос, който е обусловил крайните изводи на съда относно основателността на предявения иск, поради което същия е относим към производството по чл.288 от ГПК. От текста на изложението следва извод, че касаторът сочи правен въпрос относно обхвата и приложното поле на косвения съдебен контрол и може ли същия да се разпростре върху влезли в сила съдебни решения, визирайки решенията на административния съд, досежно наличието на предпоставките за обезщетяване по реда на ЗОСОИ. Твърди се, че от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона е тълкуването на разпоредбата на чл.297 от ГПК. По този въпрос, както и по въпроса относно съотношението между разпоредбата на чл.302 от ГПК и разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК липсва задължителна съдебна практика, поради което на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, касационното обжалване следва да се допусне. На касатора следва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 50 лева, за разглеждане на касационната жалба. Водим от горното, състава на ВКС, второ отделение на гражданската колегия