Определение № 467 от 02.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2249/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца А. Ц. Г., чрез адв. Б. В., срещу решение № 420/23.12.2022 г. по в. гр. дело № 602/2022 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е отменено решение № 261172/22.10.2021г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 27.07.2022г., постановени по гр.д. № 6697/2020 г. по описа на Районен съд - Перник в частта, с която е осъдено „Стомана индъстри" АД да заплати на А. Ц. Г. по иска с правно основание чл. 200 КТ сумата 8000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от влошаване на здравословното му състояние /ексцес/, в резултат на професионално заболяване от болестта “Вибрационна болест от общо вибровъздействие, втори стадий”, установено с Експертно решение № 0012/002/08.01.2020 г. на УБ - МБАЛ Св. И. Рилски, [населено място], потвърдено от ЕР на НЕЛК № 0685/066/17.09.2020. след съответното преосвидетелстване, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на установяването на ексцеса - 08.01.2020г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски в размер на 1000 лв. и за осъждане на „Стомана индъстри" АД да заплати по сметка на Пернишкия районен съд сумата 320 лв. - държавна такса и сумата 150 лв. - разноски за вещо лице и вместо това предявеният иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ от А. Ц. Г. срещу „Стомана индъстри” АД [населено място] е отхвърлен за сумата 8000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от влошаване на здравословното му състояние/ексцес/ в резултат на професионално заболяване от болестта „Вибрационна болест от общо вибровъздействие, втори стадий”, ведно със законната лихва от 08.01.2020 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ се уважи в пълен размер, ведно със законната лихва, считано от 08.01.2020г. до окончателното изплащане. В изложението и касационната жалба са формулирани въпросите:1. Следва ли въззивната инстанция да приема само факти и констатации отразени в един медицински документ, каквото е представеното ЕР на ТЕЛК, а да игнорира изслушаната допусната по делото СМЕ, констатациите по която установява наличието на ексцес или не? Въпросът е от значение за правилното приложение на закона /материалния и процесуален такъв/ и за развитието на правото. 2.Следва ли и ограничен ли е съдът да възприема отделни писмени документи въз основа на които да формира вътрешното си убеждение касателно тяхното отношение към крайния изход на делото или следва да разгледа и обоснове в пълнота всички представени по делото доказателства /в случая ЕР на ТЕЛК и СМЕ/ за да постанови своя краен акт? Въпросът е от значение за правилното приложение на закона /материалния и процесуален такъв/ и за развитието на правото. 3. Следва ли съдът да игнорира констатациите и обясненията на вещото лице по изслушаната СМЕ по делото, която по своята същност представлява своеобразно писмено доказателство на лице със специални знания, което установява наличието на фактите относно настъпилите увреждания в здравословното състояние на ищеца или е достатъчно да се възприеме само отразеното в писменото доказателство - ЕР на ТЕЛК в намаленото процентно изражение на професионалното заболяване, без да се вземе предвид констатациите на СМЕ? Въпросът е от значение за правилното приложение на закона /материалния и процесуален такъв/ и за развитието на правото. 4. Установяването на ексцеса на професионалното заболяване става и се установява пред съда само с писмените документи издадени от компетентните органи на медицинската експертиза /ТЕЛК и/или НЕЛК/ или и с допускане изслушването на съответната СМЕ, с поставени на същата въпроси относно съществуването на професионалното заболяване и/или неговия ексцес? Въпросът е от значение за правилното прилагане на закона. 5. Дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване и в случаите, когато не е настъпило намаляване на трудоспособността за съответната професия и/или е посочен по нисък процент в ЕР на ТЕЛК, което не означава непременно че лицето и здравословното му състояние се е подобрило, а изменението на процента трайно намалена работоспособност е по силата на цифрова промяна в същия в нормативния акт, който намален процент обаче да отразява действителното състояние на заболяването по старата номерация и проценти, но е изменен начина на отразяването на процента трайно намалена работоспособност занапред? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 6.Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 271, чл. 272, вр. с чл. 236, ал. 2 от ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения, доводи и доказателствата събрани от страните в производството? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и в противоречие с практиката на ВКС. 7. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и в противоречие с практиката на ВКС. 8. Какво е съдържанието на мотивите към съдебното решение? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и в противоречие с практиката на ВКС. 9. Може ли въззивният съд да пристъпи към постановяване на решението си преди делото да е изяснено напълно от фактическа страна и съставлява ли това процесуално нарушение на разпоредбите на чл.10 и чл.235 ал.2 от ГПК? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Стомана индъстри" АД, чрез адв. Х. М. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Прието е за безспорно между страните по делото и установено от представените писмени доказателства, че от 16.05.1983 г. до 01.06.2016г. ищецът е работил по трудово правоотношение на длъжност "машинист на мостов кран”, “машинист на разл. кран”, “машинист на кран” и “кранист” при ответника и негови праводатели. С влязло в сила на 22.12.2016 г. ЕР на ТЕЛК №1477 от 175/09.12.2016г. на УМБАЛ”Св.И. Рилски”- [населено място], на ищеца е призната 58% ТНР от професионално заболяване: „Глухота, свързана с нарушение в провеждането на звука /кондуктивна/ и Неврит на слуховите нерви /водеща диагноза/ и Вибрационна болест от общо вибровъздействие, втори стадий" /костнодистрофичен, цервикален, лумбосакрален, радуколарен и ангииоспастичен синдром/, като за последното е определена 40% ТНР /общо оценка на работоспособността 72% ТНР/ със срок на % на намалена работоспособност и степен на увреждане до 01.12.2019г. С решение № 560/15.06.2017 г. по гр.д.№944/2017г. на ПРС, влязло в сила на 22.10.2018г. „Стомана Индъстри" АД е осъден да заплати на А. Г. сумата 5000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от професионалното заболяване "Вибрационна болест от общо вибровъздействие, втори стадий". С влязло в сила на 28.10.2020 г. Експертно решение на ТЕЛК № 0012 от 002/08.01.2020 г. на УБ - МБАЛ "Св. И. Рилски" ЕАД, издадено въз основа на преосвидетелстване във връзка със заболяванията на ищеца е призната 60% ТНР от професионално заболяване: „Неврит на слуховите нерви със слухова загуба за ляво ухо 78дб и за дясно ухо 80 дб /водеща диагноза/ и Вибрационна болест от общо вибровъздействие, втори стадий" /костнодистрофичен, цервикален, лумбосакрален, радуколарен и ангииоспастичен синдром/, като за последното е определена 30% ТНР по чл. 7, т. 12,2 /общо оценка на работоспособността 100% ТНР без чужда помощ/ със срок на % на намалена работоспособност и степен на увреждане до 01.01.2023г. Прието е, че според съдебно-медицинската експертиза при ищеца е установена вибрационна болест от общо вибровъздействие - II стадий /костно-дегенеративен, цервикален, лумбо-сакрален радикулерен и ангиоспастичен синдром/; заболяването е със субективни оплаквания, свързани с вписаните в медицинската документация синдроми. Заболяването има хронично-прогресиращ ход, независимо от провежданото лечение и при отстраняване на етиологичния причинител /вибровъздействие/. Има възможност да се забави развитието за по-дълъг период в междинния втори стадий, но не и да бъде преустановено. Състоянието на този етап няма възможност за дефинитивно лечение. Провежда се симптоматично и патогенетично лечение. При така изложената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните изводи: Според трайната практика на ВКС /решение № 118 от 4.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3177/2020 г., III г. о.; решение № 185/27.05.10 по г. д. № 5264/08, III г.о.; решение № 42/20.02.12 по г. д. № 267/11, IV г.о.; решение № 462/09.01.12 по г. д. № 1304/10, IV г.о./, за да бъде признато едно заболяване за професионално, то трябва да бъде установено по предвидения в закона ред. Признаването на професионалния характер на заболяването според чл. 62, ал. 3 от КСО е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в специална Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести. Съгласно чл. 3, чл. 10 и чл. 13 от същата признаването на професионалната болест, към която се отнасят и нейното усложнение и късните й последици, става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица, органи и организации в страната. Усложнения, резултат от призната професионална болест, са такива допълнителни здравни състояния, които възникват след и са в причинно-следствена връзка с признатата професионална болест. Изведен е извод, че признаването на определено заболяване за професионална болест, настъпилите усложнения и причинно-следствената връзка с професионалната болест е от изключителна компетентност на ТЕЛК. Експертното решение на ТЕЛК има двойнствен характер - от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото. При липсата на такова решение /или непредставянето му по делото/ твърдението на ищеца за наличие на влошаване на здравето, което да е във връзка с професионалното заболяване, е недоказано и обуславя отхвърляне на иска по чл. 200, ал. 1 КТ. Съдът е изложил мотиви, че ищецът е представил експертни решения на ТЕЛК, от които е видно, че, считано от първото признаване на професионален характер на заболяването "вибрационна болест II стадий" с ЕР на ТЕЛК №1477 от 175/09.12.2016г. до последното издадено ЕР на ТЕЛК № 0012 от 002/08.01.2020 г. то е потвърждавано по един и същи начин - като "вибрационна болест II стадий", която обуславя 40% ТНР. В експертните решения не е признаван по-голям процент на ТНР вследствие на това професионално заболяване, респективно ексцес на същото, а стадият /II/ и процента ТНР във връзка с него /40%/ са оставали непроменени. За ирелевантно е счетено увеличението на общия процент ТНР вследствие и на други заболявания. Съдът е приел, че с последното ЕР на ТЕЛК № 0012 от 002/08.01.2020 г. процентът ТНР конкретно за това професионално заболяване дори е намален на 30%, в сравнение с определената 40% ТНР с първото ЕР на ТЕЛК №1477 от 175/09.12.2016г., като симптоматиката на заболяването, е абсолютно една и съща - общо вибровъздействие втори стадий. С оглед на това е формиран извод, че твърдението на ищеца за наличие на ексцес - влошаване на здравето, което да е във връзка с професионалното заболяване “Вибрационна болест от общо вибровъздействие, втори стадий”, посочено в исковата молба и за което се установява, че с решение № 560/15.06.2017 г. по гр.д.№944/2017г. на ПРС му е било определено обезщетение в размер на 5000 лв., е недоказано. Прието е, че претенцията на предявеното основание е неоснователна и следва да се отхвърли. Поради несъвпадение между изводите на въззивната инстанция и тези на районния съд е направен решаващ извод, че първоинстанционното решение в обжалваната част за уважаване на иска за неимуществени вреди за сумата от 8000 лв., включително и в частта за разноските присъдени в тежест на ответника, следва да бъде отменено и искът по чл. 200, ал. 1 КТ да бъде изцяло отхвърлен. По правните въпроси: Първите четири въпроса са за начина на доказване на ексцес от професионално заболяване и в частност за възможността усложнението от професионалната болест да бъде установено не с ЕР на ТЕЛК, а със съдебно- медицинска експертиза и при констатации на вещото лице за влошаване на здравето в резултат на професионалната болест да се приеме за доказано наличието на фактическия състав на чл.200 КТ, независимо от представеното ЕР на ТЕЛК, в което не се съдържа подобно удостоверяване. По тези въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Въпросите касаят приложението разпоредбите на чл. чл.200 КТ и чл. 62, ал. 3 от КСО, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, цитирана от въззивния съд и съобразена от него, според която липсата на решение на ТЕЛК, съдържащо констатация за настъпило усложнение от професионалната болест обуславя отхвърляне на иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Тази практика не следва да се осъвременява, тъй като не са настъпили промени в законодателството и обществените условия. Касаторът не е изложил доводи защо намира, че установената съдебна практика следва да бъде изоставена. По петия въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, защото не е разгледан от съда и по него съдът не се е произнасял. Въпросът касае хипотеза, при която според ЕР на ТЕЛК няма настъпило намаляване на трудоспособността или е посочен по нисък процент на намалена трудоспособност, което обаче се дължи на изменение на нормативния акт относно начина на отразяването на процента трайно намалена работоспособност. В настоящия случай не се констатира да е налице такова изменение в нормативната уредба и съответно и съдът не е разглеждал и не се е произнасял по въпроса дали липсата на констатация в ЕР на ТЕЛК е по причина настъпила промяна в разпоредбите, уреждащи как се изписва процентът намалена работоспособност. По този въпрос касаторът не е обосновал и наличието на сочената от него специална предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване - въпросът да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В подкрепа на доводите за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване касаторът е цитирал решение № 1712/05.11.2002 г. по гр. д. № 2064/2001 г. на ВКС, III г. о., постановено по реда на ГПК (отм.), което е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шести, седми и осми правни въпроси, които са за задължението на въззивния съд, съгласно чл. 271, чл. 272, вр. с чл. 236, ал. 2 от ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения, доводи и доказателствата събрани от страните в производството, за съдържанието на мотивите към съдебното решение и за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. С т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г.по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция, като отрази в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. Съгласно разясненията, дадени по т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Тази задължителна практика на ВКС е възприета и в множество решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, включително и в цитираните от касатора. Поставените правни въпроси въззивният съд е разрешил в съответствие със задължителната практика на ВКС, както и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните, които са от значение за решението по делото. Преценени са всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивният съд е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които е отразил в подробните мотиви на решението. С оглед на това настоящият съдебен състав преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шести, седми и осми правен въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по деветия въпрос от изложението. В. т.10 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г.по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са разяснени правомощията на въззивния съд за служебно събиране на доказателства – оглед, освидетелстване, назначаване на вещи лица. Според разрешението, дадено в т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза. Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице. Когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й. По аналогичен начин следва да се процедира във въззивното производство и при необходимост от използване на други доказателствени средства, които се назначават служебно от съда. Прието е също, че когато за приложението на императивна материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. В случая не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС. Пред въззивната инстанция страните не са сочили доказателства. Спорът пред въззивния съд е бил съсредоточен не относно това дали делото е останало неизяснено от фактическа страна поради допуснати процесуални нарушения във връзка със събирането на релевантни за спора доказателства, а относно анализа на събраните доказателства и по- конкретно дали решението на ТЕЛК съдържа констатация за настъпило влошаване на здравето на ищеца в резултат на професионалното заболяване. Във връзка с това оплакване не се изисква събиране на нови доказателства, а по него съдът е следвало да се произнесе, което е и сторил, като е изложил ясни мотиви защо счита, че не е доказано наличието на ексцес от професионалното заболяване. В случая не е била налице и последната хипотеза, разгледана в т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – не се е налагало с оглед приложението на императивна материалноправна норма събирането на доказателства, които се събират служебно от съда. Посочената от касатора практика по чл. 290 ГПК е във връзка с предходната група въпроси / шестия, седмия и осмия/, а не с последния правен въпрос. И в трите решения /решение №190/07.02.2018г. по гр.д.№180/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 69/20.03.2014г. по гр.д.№6690/2013г. на ВКС, ГК, I г.о. и, и решение №140/28.12.2015г. по т.д.№3682/2014г. на ВКС, ТК, II т.о./ се съдържат отговори по правните въпроси за правомощията на въззивната инстанция, задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата и се произнесе по доводите на страните и за съдържанието на мотивите на съдебното решение. В решение №140/28.12.2015г. по т.д.№3682/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието също, че съдът е длъжен да се произнесе по всички направени от страните доказателствени искания и съответно да обоснове недопускането на посочените от страните доказателствени искания, но не се констатира в случая въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с това решение на ВКС, защото, както вече се посочи, доказателствени искания пред въззивния съд не са правени. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение на Пернишкия окръжен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Разноски в полза на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, от които да е видно, че такива са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение