Решение № 148 от 26.03.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. на о. на РБ срещу определение от 21.07.2009 г. на Софийския градски съд по ч.гр.д. № 295 от 2009 г., с което по същество е оставено в сила определение от 04.04.2008 г. на Софийския районен съд, 48 състав за прекратяване на гр.д. № 1* от 2006 г. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение и се моли то да бъде отменено. Като основание за допустимост на касационното обжалване на определението се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че с обжалваното определение съдът се е произнесъл по съществени процесуалноправни въпроси /за допустимостта държавно учреждение да предяви иск за собственост за държавен имот, който му е предоставен за управление и затова кой е процесуалноправно легитимиран да отговаря по иск за собственост на държавен имот- Държавата или държавното учреждение, на което този имот е предоставен за управление/ в противоречие с практиката на съдилищата: решение № 1* от 2005 г. по гр.д. № 1* от 2004 г. на ВКС и решение № 3* от 11.07.1980 г. на ВС, Първо г.о. Освен това, жалбоподателят счита, че произнасянето на ВКС по тези въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Ответниците Л. Д. С. и Д. Д. С. оспорват частната жалба като недопустима и неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид становищата на страните, счита следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна /ищец по делото/ и в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 от ГПК /жалбоподателят е бил уведомен за обжалваното определение на 26.08.2009 г., а частната жалба е подадена на 02.09.2009. г./. Същата е срещу акт на въззивен съд, с който по същество е оставена без уважение частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд, което прегражда по-нататъшното р. на делото. Поради това с оглед разпоредбата на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК тази частна жалба може да се допусне до касационно разглеждане само при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК. В случая, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице посочените от жалбоподателя основания на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския градски съд поради следното: С обжалваното определение въззивният съд е оставил в сила определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото поради наличие на абсолютна процесуална пречка за предявяване на иска срещу ответника Д. Д. С., а именно влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 1* от 2003 г. на Софийския районен съд между същите страни и със същия предмет и поради липса на правен интерес за предявяване на установителен иск за собственост срещу ответника Л. Д. С., за който още в исковата молба се твърди, че владеел процесния мецанин над магазина, находящ се в гр. С., бул.”Ц” № 8. О. това, в мотивите на това определение съдът принципно е приел, че МО може да предявява иск за собственост от името на Държавата за държавни имоти, които са му предоставени за управление. С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното определение следва да се приеме, че първият посочен от касатора въпрос /за допустимостта държавно учреждение да предяви иск за собственост за държавен имот, който му е предоставен за управление/ е решен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с посоченото от касатора решение № 1* от 2005 г. по гр.д. № 1* от 2004 г. на ВКС- както в обжалваното определение на СГС, така и в посоченото решение на ВКС е прието, че тъй като предявяването на ревандикационен иск е действие на обикновено управление на вещта, с оглед разпоредбата на чл.14, ал.1 от ЗДС държавните учреждения, на които е предоставено управлението на държавни имоти, имат право да предявят иск за собственост за тези имоти от името на Държавата. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, тъй като по него има ясна и непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от коригиране. Вторият посочен от касатора въпрос /затова кой е процесуалноправно легитимиран да отговаря по иск за собственост на държавен имот- Държавата или държавното учреждение, на което този имот е предоставен за управление/ е неотносим към настоящото дело, по което ответник по предявения иск са физически лица, а не Държавата. Приетото в решение № 3* от 11.07.1980 г. на ВС, Първо г.о. не е относимо и към съществения за настоящото дело въпрос: въпроса между кои страни се формира сила на присъдено нещо на решение по дело, по което като процесуален субституент на Държавата е участвало държавно учреждение: В горепосоченото решение на ВКС е прието, че по иск за собственост на имот, който се ползва от държавно учреждение, пасивно легитимирана е не Държавата, а държавното учреждение, на което този имот е предоставен за управление, но няма произнасяне по въпроса дали в такъв случай силата на присъдено нещо на постановеното решение ще се разпростре върху Държавата или върху държавното учреждение, което е участвало в делото като процесуален субституент на Държавата. Извън горепосочените два въпроса, касаторът не е посочил други правни въпроси, които според него са решавани противоречиво от съдилищата или произнасянето на ВКС по които би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. А с оглед приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 2009 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. на О. събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, при разглеждане на допустимостта на касационни жалби, вкл. и на настоящата частна касационна жалба, ВКС не може сам да поставя и разглежда правни въпроси, които не са посочени от касатора в изложението му. Поради гореизложеното, следва да се приеме, че не са налице посочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК и съответно, че касационното обжалване на определението на СГС не следва да се допуска. Воден от горното, Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на Първо отделение