Определение № 163 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1425/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат А. Д., действаща като пълномощник на Ц. Х. П., починала в хода на процеса и заместена от наследника си по закон Г. К. Х., срещу въззивно решение № 260156 от 23.01.2023 г. по в. гр. д. № 1320/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20235132/26.10.2020 г. по гр. д. № 7621/2017 г. на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявеният от жалбоподателката срещу Столична община иск с правно основание чл. 109 ЗС за преустановяване на всякакви строителни работи и други неоснователни действия в сутеренно помещение под стълбището на партерния етаж от триетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място] [улица], в[жк]. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по няколко групи въпроси: 1) Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?; 2) Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?; 3) Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 212 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о.; 4) Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?; 5) Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се уважава или отхвърля исковата претенция, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти? 6) Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о., решение №212/01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г., ІІ т. о. на ВКС, решение № 24 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., II г.о. на ВКС; В допълнение касаторът се позовава и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което формулира следните въпроси: 7) Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност? 8) Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани? Жалбоподателката се позовава и на основанието по чл.280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, мотивирана с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл и не е взел предвид изложеното в жалбата относно доказването на идентичността на описания в исковата молба имот и посочения в акта за общинска собственост и е приел изцяло доводите на ответника, както и е преповторил изводите на първоинстанционния съд, без надлежно мотивиране. В законоустановения срок е постъпил отговор на подадената касационна жалба от Столична община, чрез юрисконсулт М. К.-М., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на същите. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. В исковата молба се твърди, че процесното помещение представлява складово помещение, описано в нотариален акт за продажба на недвижим имот № *, т. I, рег. № 1739. н. д. № 111/2005 г., както и че е идентично със самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***** по кадастрална карта на [населено място], [улица]. Ответникът е възразил, че се легитимира като собственик на сутеренния етаж на процесната сграда по силата на одържавяване по чл. 20 и 23 от Наредбата за данъците и такси и акт от 06.01.1959 г. на БНБ по изп. дело № 382/1957 г. в полза на държавата и впоследствие по силата на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР на ЗМСМА. Твърди, че между притежавания от него имот /в сутерена – две стаи и обслужващи помещения, с площ 33,06 кв. м./ и претендирания от ищцата няма идентичност. Спорният имот, за който ищцата се легитимира като собственик по силата на нотариален акт № 140/2005 г. е апартамент, съставляващ партерния етаж от триетажната жилищна сграда, с площ, от 82,40 кв. м., състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня, клозет и баня, при съседи: от четири страни двор и отдолу сутеренна стая, само под кухнята и от горе – П. Х. Х., заедно с едно сутеренно помещение на партера под стълбището, при съседи: от всички страни двор. В нотариалния акт на продавача имотът е описан по същия начин. На място, съгласно експертното заключение, на партера под стълбището действително има едно малко и ниско сутеренно помещение, но същото нито е в сутерена, нито граничи от всички страни, а само северно и източно с дворното място; западно с банята в партерния апартамент, а южно със стълбищното пространство. От друга страна, в същинското частично полу-подземно мазе /т.е. сутерена/ на сградата също липсва помещение, отговарящо на описаните съседи. Там има 2 обекта: жилище и складово помещение. Първоинстанционният съд е счел, че описаното в нотариалния акт на ищцата сутеренно помещение е именно малкото сутеренно помещение под стълбището, защото именно то е непосредствено под стълбището и в този смисъл може да се приеме, че е едновременно с това на партера. По отношение на това сутеренно помещение обаче ответникът не заявява право на собственост, нито се твърди да е извършвал неоснователни действия в него. Между малкото сутеренно помещение под стълбището и сутеренния етаж на ответника съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза няма идентичност. Въззивният съд приел за безспорно, че с нотариален акт № 140, том 1, рег. № 1739 дело № 111 от 2005 г., съставен на 20.05.2005 г. Ц. Х. П., заедно със съпруга си П. И. П. придобили апартамент, находящ се на партерния етаж на сграда с адрес [населено място] [улица], в[жк]с площ от 82,40 кв. м., състоящ се от две стаи вестибюл, кухня, клозет и баня, заедно с едно сутеренно помещение под стълбището. Прието за безспорно е и че Столична община започнала ремонт в недвижим имот: жилище в [населено място], район В., [улица], ет. 1, с площ по документ 33.06 кв. м., 1/4 от общите части на сградата. Същият бил признат за общинска собственост с акт за частна общинска собственост № 3120/17.07.2017 г. За спорен бил приет въпросът дали сутеренното помещение под стълбището, описано като придобито от ищцата с нотариалния акт от 2005 г. е идентично с това което е ремонтирано от Столична община и признато за общинска собственост с акт за частна общинска собственост № 3120/17.07.2017 г. В тази връзка било съобразено, че в представените от жалбоподателката нотариални актове сутеренното помещение е описано, като намиращо се на партера под стълбището, граничещо от всички страни с двор. Въз основа на съдебно-техническата експертиза е прието за установено, че сутеренното помещение, описано в документа за собственост на ищцата, се намира на партера под стълбището, но в акта за собственост описанието му е некоректно, тъй като то не е на сутерена и граничи с двор само северно и източно, западно с банята на партерния апартамент, а южно със стълбището. Според вещото лице сутеренното помещение, описано в акта за частна общинска собственост, граничи североизточно с друго сутеренно помещение, югоизточно с неизползваема зона между основите на сградата, а северозападно и югозападно с дворното пространство. С оглед това съдът е приел за установено, че двете помещения имат различно местоположение в сградата, като едното е на партера и не се намира на сутерена. От изложеното бил изведен изводът, че сутеренното помещение, посочено в документа за собственост на ищцата не отговаря нито документално, нито фактически на жилището посочено в акт за частна общинска собственост № 3120/17.07.2017 г. С тези мотиви, съдът счел предявеният иск за неоснователен, поради липса на идентичност на процесния имот с този посочен в нотариалния акт на ищцата. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Поставените от жалбоподателката въпроси имат сходно съдържание и касаят задължението на въззивния съд на обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, въз основа на които следва да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото. Така обобщен поставеният въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е съобразил представените от страните документи за собственост, въз основа на които всяка от тях се легитимира като собственик на процесния имот. Съобразена е извършената по делото съдебно-техническа експертиза, въз основа на която е направен изводът за липса на идентичност между процесния имот и този посочен в нотариалния акт на ищцата. Така извършените от въззивния съд процесуални действия са в съответствие със съдебната практика. В същата е възприето, че въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В обжалваното въззивно решение се съдържа такова обсъждане. Не се установява и наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая, жалбоподателката не е обосновала допълнителното основание по смисъла на горната разпоредба, на което се е позовала, така, както е предвидено в т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочила кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновала настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Фактическият състав, визиран в нормата, предпоставя обосноваване от касатора на порок във въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Такива пороци на съдебния акт не са обосновани от жалбоподателката, а и не се констатират от настоящата инстанция при запознаване със съдържанието на атакуваното решение. Изложените от същата доводи не могат да обосноват соченото основание, а представляват преформулиран довод за неправилност на постановеното решение, който не подлежи на разглеждане в настоящото производство. В обобщение, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство касаторът няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение