Определение № 1741 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1420/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Т. П., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 77 от 07.02.2023 г. по в. т. д. № 980/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260575 от 07.09.2022 г., постановено по т. д. № 4200/2011 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 състав. С последното е оставена без уважение предприетата съгласно определение по протокол от съдебно заседание № 10015 от 09.03.2022 г. на Софийски апелативен съд по т. д. № 185/2020 г. на основание чл. 247, ал. 1 ГПК процедура за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 665 от 29.03.2018 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 състав, постановено по т. д. № 4200/2011 г., с оглед постъпилата молба на Л. Т. П. от 07.03.2022 г. В касационната жалба се твърди неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът – ищец поддържа, че Софийският градски съд е бил сезиран с обективно съединени искове за прогласяване нищожността на договор за продажба на недвижим имот от 02.03.2006 г., сключен между ответниците „Лапис“ ЕООД и М. Й. С., предявени на основание: чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД и чл. 40 ЗЗД; че в мотивите на първоинстанционното решение са изложени съображения за неоснователност на всяка една от така заявените претенции, но в диспозитива се съдържа отхвърлянето само на исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. Неотразяването в диспозитива на решението на становището на съда, личащо от мотивите, съставлява несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване, т. е. – в случая се касае изцяло за процедура по чл. 247 ГПК, поради което доводите на съда, свързани с допълване на решението по чл. 250 ГПК, са неотносими. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Нищожно ли е съдебно решение на първоинстанционен съд, в което този съд не се съобразява с указанията на възззивния съд, а постановява решение в противоречие с указанията на въззивния съд? В този случай – трябва ли съдията от първоинстанционния съд да си направи отвод?; 2. Недопустимо ли е съдебно решение, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е., когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка?; 3. Допустимо ли е чрез производството по чл. 247 ГПК да се извърши промяна в диспозитива на съдебно решение, която променя смисъла на диспозитива на решението? и 4. Допустимо ли е въззивният съд по своя инициатива да постанови определение, с което връща делото на първоинстанционния съд за поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК, когато не е сезиран с искане за това? Нарушава ли се принципът на състезателно начало, прогласен в чл. 8 ГПК в този случай? В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК становище изразява само ответникът по касационната жалба М. Й. С., чрез процесуалния си пълномощник, което е за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, както и за неговата правилност по същество. Претендира присъждане на разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания краен резултат Софийският апелативен съд е приел за неоснователна жалбата по спорните между страните изводи на първата инстанция по отношение съществуването на очевидна фактическа грешка в решението на Софийския градски съд. Позовавайки се на т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и на съответно цитирана практика на състави на ГК и ТК на ВКС, въззивната инстация е посочила, че очевидна (явна) фактическа грешка е несъответствието между формираната воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението; формираната от съда воля трябва да следва от мотивите на съдебния акт, а изразяването ѝ да е обективирано в диспозитива; за да са налице условията по чл. 247 ГПК е необходимо грешката да е установима без затруднения и да не се налага тълкуване на волята на съда, като е недопустимо по реда на поправката да се замества неправилно формирана или липсваща воля на съдебния състав; единствено диспозитивът на решението представлява източник на силата на пресъдено нещо и само той подлежи на поправка, а не и мотивите на съдебния акт. Изхождайки от тези постановки, решаващият състав е счел, че в настоящия случай не се установява несъответствие между формираната воля на съда и нейното външно изразяване. В тази връзка е посочил, че индивидуализацията на спорното право се извършва от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, която трябва да отговаря на предвидените в чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК изисквания, като за редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. В случая, видно от петитума на исковата молба и направените от ищеца уточнения, са предявени: искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за прехвърляне недвижим имот от 02.03.2006 г., оформен с нотариален акт № 27, вписан в том I, регистрационен № 843, нот. дело № 26/2006 г., с който „Лапис“ ЕООД, представлявано от управителя му Елиза Г. И., е продало на М. Й. С. недвижим имот, съответно индивидуализиран в нотариалния акт; иск против Елиза Г. И. с правно основание чл. 125, ал. 1 и 3 ТЗ във вр. с чл. 127 ТЗ за заплащане на сумата от 30 000 лв. – частичен иск, представляващ право на вземане за дружествен дял, част от общата сума от 90 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното плащане; иск против Елиза Г. И. с правно основание чл. 133 ТЗ за заплащане сумата 31 000 лв. – право на вземане на съответната част от печалбата за 2005 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното плащане; иск против „Лапис“ ЕООД с правно основание чл. 125, ал. 1 и 3 ТЗ във вр. с чл. 127 ТЗ за заплащане на сумата 30 000 лв. – частичен иск, представляващ право на вземане за дружествен дял, част от общата сума от 90 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното плащане, и иск против „Лапис“ ЕООД с правно основание чл. 133 ТЗ за заплащане сумата 31 000 лв. – право на вземане на съответната част от печалбата за 2005 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане. Според въззивния съд с определението по чл. 146 ГПК първата инстанция е квалифицирала исковете, както е посочено по-горе, като ищецът не е оспорил дадената правна квалификация, а с постановеното решение съставът на Софийския градски съд се е произнесъл именно по така предявените искове. При тези данни, въззивният съдебен състав, съобразявайки поддържаното от ищеца – че сключеният договор за покупко-продажба е реализиран след недопустимо споразумение с представляващия търговското дружество, като е посочил, че то касае по смисъла на чл. 40 ЗЗД цената, и с тези твърдения е обосновал, че атакуваната от него продажба е извършена в нарушение на добрите нрави, е извел извод за нередовност на исковата молба, произтичаща от така въведените твърдения, съпоставени с ясно формулирания петитум. Въззивният съд се е мотивирал със съображения, че фактическият състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД не включва преценка дали са накърнени добрите нрави, а дали действително, обективно са увредени интересите на представляваната страна по договора, както и дали действалият от нейно име представител и насрещната страна по договора са добросъвестни или не, т. е. – дали са осъзнавали, че увреждат представлявания или не са; преценката както за наличие на увреждане интересите на представлявания, така и за недобросъвестност едновременно на представителя и на насрещната страна по договора, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора, като тежестта на доказване е за представлявания; с нормата на чл. 40 ЗЗД законодателят е предвидил, че когато представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не поражда правно действие за представлявания; нормата на чл. 40 ЗЗД предвижда вид недействителност на сключения от представлявания чрез представител договор при установяване на споразумение, което е във вреда на представлявания; съгласно разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС недействителността по чл. 40 ЗЗД е особен вид недействителност, на която може да се позове само лицето, от чието име е извършена сделката чрез представител, действал заедно със съконтрахента, във вреда на представлявания. При тези съображения Софийският апелативен съд е приел, че с оглед заявените факти и твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, същата е нередовна, тъй като нейното съдържание не съответства на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, поради което въззивният съд, който разглежда спора по подадена въззивна жалба срещу постановеното решение, ако констатира такова противоречие, следва да процедира по начина, указан в чл. 129, ал. 2 ГПК, като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на исковата молба чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция, а ако той бездейства – да върне исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Според въззивния съд, това не може да се извърши в производството по обжалване на постановеното допълнително решение по чл. 247 ГПК, тъй като, за да са налице условията по чл. 247 ГПК, както и да бъде извършен инстанционен контрол върху постановено от първоинстанционния съд решение по чл. 247 ГПК, е необходимо грешката да е установима без затруднения и да не се налага тълкуване на волята на съда, както и да не се констатират недостатъци на исковата молба, които не могат да бъдат отстранени в производството по поправка на постановеното решение; недопустимо е по реда на поправката да се замества неправилно формирана или липсваща воля на съдебния състав, както и да се извършва нова, различна от дадената от съда правна квалификация на предявените искове. При преценката за осъществяване основанията за достъп до касация настоящият съдебен състав съобрази следното: Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС относно приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване се допуска по надлежно формулиран правен въпрос от значение за разрешаването на спора - включен в предмета му и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд за постановяване на крайния резултат по делото, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, съответно наведени и доказани от касатора. В случая поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси не удовлетворяват общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите не съответстват на спорния предмет и на изложените от въззивния съд фактически и правни съображения, както и на изразената в мотивите на обжалваното решение правнорелевантна воля – за нередовност на исковата молба поради несъответствие на нейното съдържание с разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, невъзможност за отстраняване на тези недостатъци в производството по поправка на постановеното решение и недопустимост по реда на поправката да се замества неправилно формирана или липсваща воля на съдебния състав, както и да се извършва нова, различна от дадената от съда правна квалификация на предявените искове. По отношение на първия въпрос следва да се посочи, че доколкото той касае валидността на постановения съдебен акт по чл. 247 ГПК, при служебната преценка на основание чл. 280, ал. 2 ГПК съдът не констатира вероятност обжалваното решение да е нищожно; освен това не е налице твърдяното несъобразяване с указания на въззивния съд, тъй като такива отсъстват – процедурата по поправка на очевидна фактическа грешка е инициирана по молба на страната. Вторият въпрос не касае производството по чл. 247 ГПК, както и не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Третият въпрос е ирелевантен поради това, че с обжалваното решение не е извършена промяна в диспозитива на първоинстанционното решение, която да променя неговия смисъл; а четвъртият въпрос е неотносим, тъй като в случая процедурата по чл. 247 ГПК не е по инициатива на въззивния съд. Неустановяването на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК само по себе си е достатъчно, за да бъде отказан достъпът до исканата касационна проверка. Независимо от горното, не може да бъде направен извод за наличие и на сочената допълнителна селективна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай нито едно от горните обстоятелства не е обосновано от касатора, като извършеното позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е напълно бланкетно. Предвид изхода от производството по чл. 288 ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1 200 лв. – адвокатско възнаграждение, уговорено и платено в брой съгласно договор за правна защита и съдействие № 980684/23 от 16.05.2023 г. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение