Определение № 288 от 04.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1936/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Р. А. Е., О. А. Е., двамата от [населено място], общ. Р., и Х. С. Е. от [населено място], като наследник на починалия в хода на процеса ищец С. А. Е., срещу решение № 133 от 18.04.2019 г. по в. т. д. № 80/2019 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 568 от 02.11.2018 г. по т. д. № 1/2018 г., предявените искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ срещу ЗД „Бул Инс” АД, [населено място] са отхвърлени за разликата от 40 000 лв. до присъдения от първата инстанция размер от 120 000 лв. за всеки от тримата ищци. Касаторите поддържат, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Релевират подробни оплаквания срещу размера на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същите са твърде занижени, не съответстват на претърпените страдания и при определянето им не са взети в достатъчна степен всички значими обстоятелства, в т. ч. и конкретните обществено-икономически условия и лимитите на отговорност на застрахователите. Оспорват и извода на съда за съпричиняване на вредите от страна на починалия при произшествието техен наследодател, изразяващо се в движение по пътното платно, а също и размера на приноса. Твърдят, че не е отчетена липсата на тротоар в този участък на пътя и невъзможността в онзи момент да се върви по банкета поради натрупания върху него сняг с височина 50-60 см. Считат за недоказано и твърдението на ответника за неадекватно поведение на пострадалия. Като значими за конкретното дело и обосноваващи допускане на касационното обжалване касаторите поставят три групи въпроси: I група: (а) Какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост“, закрепено в чл. 52 ЗЗД; (б) Какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия справедливост“; (в) Какви „стъпки“ включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, попадащи в „критерия справедливост“; (г) Следва ли и в каква степен при определянето на обезщетението за неимуществени вреди съдът да отчете обезщетенията, определяни в съвсем сходни случаи, имайки предвид указанията, дадени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, в което е посочено, че нарушение на чл. 52 ЗЗД би било допускането на „разноречива практика относно размера на неимуществените вреди“ и „големи различия между присъдените размери по различни дела за съвсем сходни случаи“. Налага ли се отчитане на обезщетенията в съвсем сходни случаи, имайки предвид осъдителното решение от 19.10.2017 г. на Европейския съд по правата на човека по делото „В. срещу България“; (д) Какви са критериите, въз основа на които съдът следва да извърши преценка за наличие на връзка между починалия и децата му, когато последните са пълнолетни“; II група: (а) Какви са критериите за определяне на конкретното обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД в случай на причинена смърт при ПТП и следва ли съдът да вземе предвид при определяне на конкретното обезщетение икономическото състояние в страната към момента на увреждането; (б) Следва ли въззивната инстанция да постанови решението си след като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните; III група: (а) Какви са критериите за определяне на неправоверно поведение на пострадалия, което да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как следва да бъдат прилагани правилата за доказване на съпричиняване по реда на тази разпоредба; (б) Чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва ли да се тълкува като установяващ предположение за наличие на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат или изисква да бъде доказано конкретно поведение на пострадалия, с което същият е допринесъл обективно за резултата и в каква степен това поведение е допринесло за настъпването му; (в) Какви са критериите за определяне на конкретната степен на съпричиняване от пострадалия, по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Касаторите поддържат, че поставените от тях въпроси са решени в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68г., с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, както и с практиката на съдилищата по сходни случаи, при които е определено обезщетение за неимуществени вреди в по-големи размери (конкретно цитирана и приложена към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК). При условията на евентуалност, по отношение на въпросите от първата и третата група заявяват и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че същите са „от значение за точното прилагане на закона“ поради липсата на унифициран стандарт при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и степента на съпричиняване на вредоносния резултат. Ответникът – ЗД „Бул Инс” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 28.06.2019 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е приел за категорично доказани елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, което е основание за ангажиране отговорността на водача на автомобила и съответно на ответника, като застраховател на гражданската му отговорност – наличие на увреждане от управляващ застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, противоправното поведение и вината на когото, както и причинно-следствената връзка между деянието и причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на техния баща, е счел за установени от влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 2507/17 г. на Пловдивски окръжен съд и от приетото по делото заключение на медицинската експертиза. Решаващият състав не е споделил обаче извода на първата инстанция както относно размера на дължимите на ищците обезщетения за неимуществени вреди, така и относно размера на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на починалото лице. По отношение размера на обезщетенията: Като обстоятелства, имащи значение за определяне обема на неимуществените вреди, въззивният съд е взел предвид икономическата обстановка в страната към датата на произшествието, възрастта на починалия и начина, по който смъртта му се е отразила върху душевното и психичното състояние на претендиращите обезщетение. При преценката за близостта между ищците и починалото лице решаващият състав е отчел не само наличието й от правна гледна точка (родствена връзка родител-деца), но и действителните отношения между тях, установими на база данните за начина, по който те са контактували помежду си и реакциите, които са имали в моменти на трудност в живота на някои от тях. Като примери в тази насока е посочил това, че: Живеещите в същото населено място двама ищци С. и О. са закарали баща си в болницата, когато се е почувствал много зле, но веднага след приема му от дежурния лекар са се прибрали, без да изчакат резултатите от прегледа и направената му коронарография; Поради прекарания остър инфаркт от бащата същият е бил дезориентиран, включително и в деня на ПТП, но въпреки това му състояние никой от посочените двама ищци не се е притеснил и не е останал с него като придружител; Когато е било установено, че баща им е избягал от болницата, те са се задоволили само да обиколят около лечебното заведение, след което са се прибрали вкъщи, без да счетат за необходимо да уведомят лично полицията, а са предоставили това на служителите от болницата; Никой от живеещите в България ищци не е уведомил живеещия в чужбина ищец за тежкото здравословно състояние на техния баща, нито пък има данни самият той да се е интересувал от лечението му. С оглед изложените съображения, Пловдивски апелативен съд е направил извод, че между тримата ищци и техния баща безспорно е съществувала връзката родител-деца, но тя не е била толкова дълбока, че да предполага изпадането на ищците в състояние на продължителен стрес, дискомфорт и психическо разстройство от смъртта на бащата. Поради това, е преценил, че в случая справедливо обезщетение за всеки от ищците е сумата 80 000 лв., а не присъдената от първата инстанция сума 150 000 лв. По отношение съпричиняването на вредите: Въззивният съд е споделил извода, че с поведението си пострадалият е допринесъл за настъпване на произшествието, но не и извода относно обема на съпричиняването. По-конкретно, приел е, че същият е нарушил правилата за движение по пътищата, тъй като се е движил по пътното платно в посоката на движението на автомобилите, а не в противоположната посока, както изисква разпоредбата на чл. 108, ал. 2 ЗДвП, както и че, при движение в тъмната част на денонощието, на път, осветяван единствено от фаровете на автомобилите, той е бил облечен с тъмни дрехи, което е препятствало своевременното му възприемане от водача на автомобила. С оглед на тези обстоятелства, според решаващия съдебен състав, починалият пешеходец е допринесъл за настъпване на произшествието в равна степен със самия водач, чието противоправно поведение се изразява в движението му със скорост 74 км/час, която е над допустимата за населените места скорост 50 км/час. При посочените изводи въззивният съд е счел, че претенциите на ищците следва да бъдат уважени за сумата от по 40 000 лв. и отхвърлени за разликата до 120 000 лв., за която са уважени от първата инстанция. С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато. На първо място, въпросите и от трите групи не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Този извод следва от това, че преобладаващата част от въпросите – въпроси а), б), в), и д) от първата група; въпрос а) от втората група и въпроси а) и в) от третата група – са поставени изцяло теоретично, а не с оглед конкретния спор и мотивите на обжалвания акт, а другата част от въпросите – въпрос г) от първата група, въпроси б) от втората и третата група – са относими към правилността на решението. В действителност, поставените от касаторите въпроси обективират несъгласието им с направените от въззивната инстанция изводи относно обема на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди и обема на съпричиняването им от страна на починалото лице, т. е. въпросите представляват по своята същност оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, които обаче са относими към основанията за самия касационен контрол, а не към основанията за допускането му. На второ място, дори да бъдат преценени като отговарящи на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, въпросите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице противоречие с цитираната от касаторите задължителна и казуална практика на ВС и ВКС – нито по въпросите, свързани с определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, нито по въпросите, касаещи съпричиняването на вредоносния резултат. Точно обратното, именно в съответствие със задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., доразвити и във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на касационната инстанция, въззивният съд, в рамките на изключителната си компетентност на съд по съществото на спора, е съобразил всички онези обстоятелства, които е счел за значими за конкретния случай и относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищците неимуществени вреди, в т. ч. и конкретните социално-икономически условия в страната към датата на ПТП, намиращи съответно отражение и върху лимитите за отговорността на застрахователите. А дали тази преценка е правилна, това е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му, в какъвто смисъл са изричните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до посочената от касаторите казуална практика на ВКС (постановена по реда на чл. 290 ГПК), не може да се счете, че е налице противоречие на атакуваното решение с нея, обосноваващо допускане на касационното обжалване. Според касаторите, противоречието е в размера на определените обезщетения за неимуществени вреди за сходни случаи. Разликата в присъдените размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича обаче от различните факти по всяко отделно дело и от оценката им, извършена от разглеждащия спора съдебен състав. Поради това, определените различни размери не обосновават извод за противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изцяло съобразена е и съдебната практика по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. За да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците и за да определи същото в размер на 50%, въззивният съд е взел предвид всички събрани по делото доказателства във връзка с механизма на процесното пътно-транспортно произшествие и нарушението на правилата за движение, допуснато от всеки от участниците в произшествието, като именно в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика е извършил преценка доколко конкретното поведение на пострадалия е допринесло за настъпването му. Поради наличието на многобройна съдебна практика – както по приложението на чл. 52 ЗЗД, така и по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не може да се счете за осъществено и евентуално поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на направено от ответника по касация искане за присъждане на разноски, не се обсъжда въпроса за дължимостта на такива Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК