Определение № 1338 от 30.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2230/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, представлявано от юрк. Й. С., срещу решение № 189 от 26.06.2024 г. по в.т.д. № 186/2024 г. на Апелативен съд Варна, изменено с определение № 528 от 20.08.2024г., в частта, с която след частична отмяна на решение № 30 от 13.02.2024 г. по гр.д. № 165/2023 г. на Окръжен съд Разград, касаторът е осъден да заплати на Б. Х. Б. сумата 80 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания в резултат на травматично увреждане от 30.12.2020г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 12.04.2022г. до окончателното изплащане на сумата. С въззивното решение касаторът е осъден да заплати по сметка на ОС Разград държавна такса в размер на 3200 лева, а на АС Варна – държавна такса в размер на 1600 лева, както и да заплати на адв. Д. С. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 6480 лева – за първа инстанция и 4240 лева – за въззивна инстанция.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост. Касаторът навежда твърдение за липса на покрит застрахователен риск от застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Позовава се на практика на СЕС относно понятието „използване на превозни средства“, включващо всяко използване, което отговаря на обичайната транспортна функция на превозното средство. Счита, че движението на мотокара в рамките на складовата площ, най- вече в рамките на предварително обезопасеното и ограничено за достъп място, не представлява транспортна дейност, а е тясно свързано с производствената дейност, тъй като в конкретния случай се касае за специфична маневра за захождане към товара. Излага аргументи, че не е налице тъждество между престъплението, за което делинквентът е осъден, и вредоносните действия, за които е ангажирана отговорността на застрахователя. Твърди още, че е спорно дали водачът е имал реална възможност да спре преди мястото на удара, като това обстоятелство е останало неизяснено поради допуснати процесуални нарушения от въззивния съд. Поддържа, че водачът на мотокара не е нарушил разпоредбата на чл.40 ЗДвП, тъй като инцидентът е настъпил на място, което не представлява път, отворен за обществено ползване. Счита за неправилни и необосновани изводите на съда относно размера на съпричиняване, възлизащ на 20 %. Намира, че липсата на инструктаж не е част от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД, а има отношение към вината. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Налице ли е покрит риск по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, когато са причинени вреди при използване на пътно превозно средство, представляващо самоходна техника, при извършване на обичайната му функция да служи като работна машина? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 37 от 18.01.2024 г. по гр. д. № 4520/2022 г. на ВКС, IV г.о., както и практиката на СЕС по дело С-162/13.

2. Как следва да се тълкува понятието „използване на превозни средства“ при преценка дали увреждането е настъпило в резултат на използване на превозното средство за транспорт или като работна машина? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на СЕС по дело С-162/13.

3. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна? Твърди, че въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС

4. Допустимо ли е да се приема изначално, че приносът на пострадалия е винаги в по-малка степен от този на водача на превозното средство, тъй като законът вменява на последния завишена отговорност за осигуряване безопасността на движението? Какви са критериите и как следва да се прилага разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалия, съразмерността на съпричиняването на вредоносния резултат и начина за определяне на степента му? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с определение № 607 от 05.11.2019 г. по т.д. № 589/2019 г. на ВКС, II т.о. и цитираните в него решение № 301 от 21.12.2018 г. по т.д. № 2503/2017 г. на ВКС, II т. о., и решение № 240 от 15.01.2019 г. по т.д. № 518/2018 г. на ВКС, I т. о.

Касационният жалбоподател поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът Б. Х. Б., представляван от адв. Д. С., оспорва касационната жалба. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото счита, че поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не са обусловили правните изводи на съда. Моли касационната жалба да бъде оставена без разглеждане и в условията на евентуалност - да бъде отхвърлена. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на представителя на касатора. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно, че процесното събитие е признато за трудова злополука, но увреденото лице не е предявило иск за ангажиране на отговорността на работодателя по чл.200 КТ или по друг вид имуществена или лична застраховка. Счел е, че обстоятелството, че произшествието може да се квалифицира и да е признато за трудова злополука, не съставлява пречка едновременно с това да представлява и застрахователно събитие ПТП. С оглед изложеното е намерил, че предявеният иск по чл.432 КЗ е допустим.

Въззивният съд е приел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че не е налице ПТП като застрахователно събитие. Позовал се е на т.30, пар.6 от ДР на ЗДвП, съгласно която ПТП е събитие, възникнало в процеса на движение на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети, както и на т.10, пар.6 от ДР на ЗДвП, според която пътно превозно средство (ППС) е съоръжение, придвижвано по пътя на колела и използвано за превозване на хора и/или товари. Съобразил е, че към последните се приравняват трамваите, тракторите и самоходните машини, когато се придвижват по пътищата, а „път“ е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Относно дефиницията „самоходна машина“ е цитирал т.16, пар.6 от ДР на ЗДвП, съгласно която „самоходна машина“ е съоръжение или машина, предназначена за извършване на специфични дейности и движеща се или придвижвана по пътищата само по изключение. Посочил е, че такива са електрокарите, мотокарите и самоходната земеделска и горска техника. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че процесният мотокар е моторно превозно средство по смисъла на чл.481, ал.1 във вр. с ал.2 КЗ. Отчел, че е със собствен двигател, като мощността му е без значение, поради което е налице сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съгласно чл.483 КЗ, чиято полица е приложена по делото. Съобразил е приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 5 от 24.03.2017 г. по т.д. № 2787/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., съгласно което обективните предели на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите включват притежаването и ползването на всички превозни средства, които са предназначени за движение по суша, задвижвани със собствен двигател, както и трамваите, тролейбусите и самоходната техника по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника, с мощност на двигателя над 10 kW, включително ремаркетата и полуремаркетата. Отхвърлил е възражението на ответника в отговора на въззивната жалба, че настъпилото събитие не представлява покрит риск по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, доколкото същото не е настъпило при движение на мотокара и използване на неговата транспортна функция. Приел е, че застраховката „Гражданска отговорност“ покрива вредите не само от случаите, при които превозното средство или машината се използват за придвиждване, но и случаите, когато същото се използва съобразно своя обичайна функция, след което е препратил към практиката на СЕС по дело С-162/13, тълкуващо понятието „използване на превозни средства“, включващо всяко използване, което отговаря на обичайната функция на превозното средство. Позовал се и на Решение на СЕС от 28.11.2017 г. по дело С-514/16 г., съгласно което понятието „използване на превозни средства“ не обхваща случая, в който селскостопански трактор е участвал в произшествие и основната му функция към произшествието не е била като средство за транспорт, а да генерира като работна машина двигателна сила за задвижване на помпа на пръскачка с хербициди, като е подчертано, че при определени категории превозни средства се наблюдава съвместяване на функции. Намерил е, че в случая са били използвани комплексно качествата на мотокара – като превозно средство, от една страна, и като подемна машина – от друга, и поради това е заключил, че с оглед конкретните обстоятелства не може да бъде изключено използването именно на транспортната функция на мотокара.

Въззивният съд е намерил, че е налице противоправно поведение от страна на водача на мотокара, което противоречи на задълженията, установени в чл. 20, ал. 1 и чл. 40 от ЗДвП, тъй като при движение на заден ход водачът на МПС не е изпълнил законоустановеното си задължение, преди да започне маневрата назад, да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението. Кредитирал е САТЕ, от която се установява, че водачът на мотокара е погледнал единствено през дясното си рамо, като по този начин не е възприел ищеца, който се намирал по това време от лявата му страна, както и че видимостта зад мотокара е била във всички посоки, независимо че страничните му огледала са били прибрани, тъй като е влизал в тесен участък между складираните палети. Изложил е, че от показанията на св. Н. и св. Х. не се установява превозното средство да е издало звуков сигнал в момента, в който е извършвало маневрата на заден ход. Позовал се е на заключението на вещото лице, съгласно което водачът би могъл да забележи пострадалия, ако е наблюдавал пътя зад мотокара след излизането от тунела, както и че скоростта на движение не е била водещ фактор за инцидента.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел получената от пострадалия фрактура крурис декстра аперта Густило III - увреждане на дясна подбедрица от притискане (прегазване), тежкото физическо увреждане, което продължава да е активно, отключените допълнителни заболявания – остеомиелит, остеопороза, постоянни гастро-интестинални проблеми, непрекъсната фиксация върху здравето и страх от ампутация на крака, обезобразяването на крайника и дефицит на движенията на глезенната и колянната става на десния крак, накуцваща походка, изкривяването на гръбнака и тазовия пръстен, които очертават преживените и понастоящем болки и страдания. Взел е предвид и многократното подлагане на инвазивни процедури за обработка на гнойни рани, налагащи антибиотично лечение и чести престои в болнично заведение, нуждата от специални обувки или стелки, невъзможността за пълно възстановяване. Отчел е и социално-икономическите условия в страната към датата на увреждането, както и лимитите на застрахователни обезщетения, бележещи тенденция за ръст при компенсиране на неимуществени вреди.

Въззивният съд е констатирал наличието на решение по чл.78а НК на наказателния съд и е приел, че е обвързан от него на основание чл.300 ГПК. Позовал се е и на автотехническата експертиза, според която скоростта на движение на мотокара е била 5 км./ч., опасната зона за спиране при тази скорост – 1.97 м., а мястото на удара е на 2.1 м. от палетите. Посочил е, че съгласно заключението на вещото лице водачът е могъл да забележи пострадалия, ако е наблюдавал пътя зад мотокара след излизането си от тунела на разстояние 2 м. от мястото на удара, като в този случай е могъл да спре преди изминаване на опасната зона за спиране – 1.97 м.

Въззивният съд е заключил, че събитието е било предотвратимо и от двете страни, както и че не може да изключи приноса на пострадалия. Изложил е, че приносът се изразява в несъобразяване и неглижиране на работния процес на мотокара, който поради спецификата на поредицата от еднотипни движения на превозното средство, е могъл да бъде предвиден от пострадалия. Счел е, че последният е следвало да остане в безопасната зона извън ротацията на мотокара, а не да преминава зад него в работната му зона без предупреждение. С оглед липсата на адекватен инструктаж за различното място на работа и спецификата на извършваната инвентаризация, съдът е определил 20 % принос от страна на ищеца.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните в изложението първи два въпроса се свеждат до преценката за наличието на покрит риск по застраховка „Гражданска отговорност“ при причинени вреди от използване на пътно транспортно средство при извършване на обичайната му функция да служи като работна машина и тълкуване на понятието „използване на превозни средства“ в тази ситуация. Първият от въпросите е предпоставен от съдържащите се в него твърдения, че вредите са настъпили при използване на пътно превозно средство, представляващо самоходна техника, при извършване на обичайната му функция да служи като работна машина. Твърденията на касатора не са възприети от въззивния съд, който, противно на това, е приел, че транспортното произшествие е настъпило именно при използване на транспортна функция на мотокара. Поради това поставеният от касатора първи въпрос, доколкото не съответства на мотивите на въззивния съд, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Вторият въпрос се отнася до тълкуване на понятието „използване на превозни средства“ при преценка дали увреждането е настъпило в резултат на използване на превозното средство за транспорт или като работна машина. Така формулиран, въпросът е твърде общо и теоретично поставен и няма връзка с мотивите на въззивния съд, който е изложил съображения относно използването на комплексните качества на мотокара - като превозно средство и като подемна машина, анализирал е както практика на ВКС, така и тази на СЕС, и е разрешил въпроса при съобразяване на конкретните факти по делото. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Неоснователен е доводът за допускане до касационно обжалване по третият процесуалноправен въпрос, който се отнася до задължението на въззивния съд служебно да събере доказателства във връзка с релевирано възражение относно част от изводите на вещото лице при изготвяне на САТЕ, тъй като не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. С т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Преценката обаче дали делото е останало неизяснено от фактическа страна или фактическите изводи са необосновани вследствие на отказа на първоинстанционния съд, което от своя страна да обоснове уважаване на доказателственото искане на въззивника в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, според прието в тълкувателния акт, принадлежи на въззивния съд. Следователно, не всяко доказателствено искане, което първоинстанционният съд е отхвърлил, трябва да бъде уважено от въззивния съд при въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение. Правомощие на съда е да прецени дали страната е мотивирала искането си за назначаване на друга експертиза по делото с посочване на конкретни възражения срещу представеното заключение. В настоящия случай в отговора на въззивната жалба въззиваемият е въвел оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, който е отхвърлил искането за допълнителни задачи към автотехническата експертиза, направено в открито съдебно заседание от 22.01.2024г. Въззивният съд в съответствие с формираната практика се е произнесъл по направеното доказателствено искане, като е приел, че поставените от въззиваемия въпроси са хипотетични и не биха довели до по-пълно изясняване на механизма на произшествието, и е изтъкнал и наличието на постановена присъда по отношение на водача на мотокара. Преценката на правилността на този извод на въззивния съд не може да се извърши в производството по чл.288 ГПК.

Поставеният от касатора четвърти материалноправен въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.51, ал. 2 ЗЗД е релевантен за изхода на делото и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По него е формирана постоянна съдебна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 18 от 17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ВКС, IV г.о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да се допусне касационен контрол за проверка за съответствие на изводите на въззивния съд с формираната постоянна практика относно прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента.

С оглед допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл.290 ГПК.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1600 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение