Определение № 5240 от 25.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3348/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), представлявана от председателя на Управителния съвет срещу Определение № 1230 от 02.02.2024 г. на Върховен административен съд по административно дело № 879/2024 г. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната жалба на АПИ срещу Определение №1105/28.11.2023 г. на Административен съд - Хасково по касационно административно наказателно дело (КАНД) № 1235/2023 г., с което е спряно производството по делото до приключване на производството пред Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-61/2023 г., образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 113/31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. на Административен съд – Хасково, като насочена срещу съдебен акт, който не подлежи на обжалване и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Обосновава, че не е налице основанието, въз основа на което Административен съд – Хасково е спрял производството по делото и изцяло в компетенциите на Върховен административен съд е да реши налице ли е основанието за спиране или не. Счита, че с обжалваното определение страната, която счита че спирането на производството е неоснователно е лишена от възможност да защити тезата си пред горна инстанция и по този начин съществено е нарушено правото й на защита. Сочи, че отправеното от друг съд преюдициално запитване не обвързва съда, дори при заключение за относимост на поисканото тълкуване към повдигнатия пред него спор, да спре делото с необжалваемо по силата на чл. 631, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) определение. Счита, че има липса на идентичност между задължението на съда да спре делото поради отправено от него по съответното дело преюдициално запитване и правомощието на друг съд да спре производството, поради обусловеност на спора от исканото тълкуване. В първия случая, съдът е запознат изцяло и в пълнота с фактите и обстоятелствата по делото и въз основа на тях обосновава необходимостта от получаване на указания по тълкуването на правото на Европейския съюз, а в производството пред СЕС страните имат възможност да изразят становище за връзката на спора с преюдициалния въпрос, затова и необжалваемостта на преграждащия съдебен акт не ограничава правото им на защита. Обратно при втория случай, страните не могат да защитят тезата си пред СЕС, че техният спор няма връзка с преюдициалния въпрос, поради което съдебният акт, с който се спира делото поради отправено от друг съд преюдициално запитване, следва да подлежи на по-нататъшен инстанционен контрол. Сочи съдебна практика в подкрепа на тезата си. Ответникът по частната жалба - „Макс Транспорт и Спедиция“ ЕООД, в писмен отговор ангажира становище недопустимост на частната жалба, алтернативно за неоснователност. Претендира пресъждането на разноски по делото. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в законния срок по чл. 230 от АПК и срещу неблагоприятен за страната акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната жалба на АПИ срещу Определение №1105/28.11.2023 г. на Административен съд - Хасково по касационно административно наказателно дело (КАНД) № 1235/2023 г., с което е спряно производството по делото до приключване на производството пред СЕС по дело С-61/2023 г., образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 113/31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. на Административен съд – Хасково. Тричленният състав на Върховния административен съд при преценка допустимостта на жалбата на АПИ е приел, че е налице отрицателната процесуална предпоставка, посочена в чл. 215, т. 4 АПК, а именно – обжалването е насочено срещу акт, който не подлежи на обжалване. Съдът е заключил, че липса законова възможност за инстанционна проверка на атакуваното определение по аргумент от чл. 631, ал. 1, изр. второ Гражданско ГПК, вр. с чл. 144 АПК, който предвижда изключение от общата обжалваемост на преграждащите определения съгласно чл. 229, ал. 1 АПК. Изводът е обоснован със съображения за идентичност в правомощията на съда, който е отправил преюдициално запитване и тези на съда по друго дело, който счита, че отговорът на СЕС по отправено от друг съда запитване е от съществено значение за правилното решение по неговото дело. Определението е правилно. Спирането на производството по делото е временна недопустимост на развитието на висящия съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. Съгласно чл. 229, ал. 1 АПК, определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на производството, каквито безспорно са определенията за спиране на производството по делото, подлежат на обжалване с частна жалба. Допуснати са изключения от тази обща допустимост на обжалването. Точно такова изключение се съдържа в чл. 631, ал. 1, изр. второ ГПК, вр. чл. 144 АПК, съгласно който определението на съда, с което делото се спира поради отправеното преюдициално запитване, не подлежи на обжалване. Действително законът не конкретизира дали въведената невъзможност за инстанционен контрол касае хипотезата, в която запитването е отправено от съда по висящото дело, чието разрешаване е преценено, че предполага съответното тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз (ЕС), или касае и случаите, при които има отправено преюдициално запитване от друг национален съд на държавата членка или от национален съд на друга държава членка, което има значение за разглеждания спор. Доколкото обаче решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България, а не само за съда, отправил запитването, забраната на чл. 631, ал. 1, изр. 2-ро ГПК е логично да обхваща както случаите, в които съдът спира висящо дело поради отправяне на преюдициално запитване до СЕС, така и тези, в които спирането е на основание отправено от друг национален съд на същата или друга държава членка преюдициално запитване по аналогични или сходни правни спорове. Спирането на производството във втория случай е пряка последица от правомощието на съда да отправи преюдициално запитване до СЕС, поради което и съдебният състав, пред който са поставени същите правни въпроси, по които е отправено преюдициално запитване по друго дело, има аналогични правомощия като съда, който вече е отправил преюдициално запитване. Тъкмо затова и определението на съда, обективиращо преценката на съда, пред който делото е висящо и пряко зависимо от отговора по образуван от друг съд преюдициален спор, също е изключено от обхвата на инстанционния контрол по силата на чл. 631, ал. 1, изр. второ ГПК. Следователно правилен е изводът на съда, че невъзможността за инстанционен контрол е изрично регламентирана в изречение второ на чл. 631, ал. 1 ГПК, без да бъде отделяна хипотезата, в която има отправено преюдициално запитване от друг национален съд на държава членка или от национален съд на друга държава членка, или запитване от съда по висящото дело по въпроси, за които е необходимо тълкуване на разпоредби от правото на ЕС. Решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България, а не само за съда, отправил запитването. Забраната обхваща както случаите, в които съдът спира висящо дело поради отправено от него преюдициално запитване до СЕС, така и случаите, в които спирането е на основание отправено от друг национален съд на същата или друга държава членка преюдициално запитване. Преценката е предоставена на съда, пред който е висящо делото, като определението му е изключено от инстанционен контрол на основание чл. 631, ал. 1, изр. второ ГПК. Следва да се съобрази и правилно, че съдът, чието решение не подлежи на обжалване, както е решението на административните съдилища в производството по чл. 63в ЗАНН, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на СЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Принципът на ефективността изисква приложимият национален процесуален закон да не прави защитата на правата, произтичащи от правото на ЕС, практически неосъществима или прекалено трудна. Суверенна е преценката на националния съд и когато решава да спре производството по делото поради отправено преюдициално запитване по друго дело в очакване на произнасяне на СЕС. Целта е да се гарантира еднаквото тълкуване и прилагане на правото на ЕС. С решението на СЕС се гарантира еднаквото тълкуване и прилагане на правото на ЕС, а всеки съд сам определя приложимото право към спора, с който е сезиран. Спирането на делото по предписание на чл. 631, ал. 1 ГПК е само законова последица от тази преценка. Тя обаче не подлежи на съдебен контрол, на първо място, защото противното е приравнимо на въвеждане на възможност за извършване на инстанционна проверка на правните изводи на съда, които в случая се явяват елемент от едно окончателно съдебно решение (в този смисъл, приложимо по аналогия според настоящия петчленен състав на втора колегия на Върховния административен съд, е Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г., постановено по тълк. дело № 8/2013 г., ОСГТК на Върховния касационен съд), и на второ място, поради обстоятелството, че единственият субект, който може да ангажира становище относно наличието на предпоставките за образуване на производство по чл. 267 ДФЕС е СЕС, а не горестоящият в системата на националните съдилища съд (Вж.: Определение № 12659/15.12.2023 г., постановено по адм. дело № 10446/2023 г., петчленен състав на Върховния административен съд). Ирелевантно е дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо, или от друг такъв, който припознава въпроса като обуславящ за повдигнатия пред него правен спор. Бездействието на съда да отправи преюдициално запитване в този случай не е самоцел. При наличието на висящ спор по аналогичен въпрос отправянето на ново запитване със същия предмет, макар и задължително, предвид етапа на производството, би било лишено от смисъл. Най-малкото защото, както сочи нормата на чл. 633 ГПК, решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. В този смисъл съдът и без да е отправил запитването сам може, а при съответните предпоставки за това, е и длъжен да съобрази тълкувателния акт на СЕС. Затова и спирането на делото по чл. 631 ГПК е израз и на неговото правомощие да сезира СЕС, без значение, че в конкретния случай не го е сторил, а това прави и съдържащата се в посочената разпоредба забрана, както правилно е приел тричленният състав на Върховния административен съд, относима към разглежданата хипотеза. Допускането на съдебен контрол на това определение не само би разколебало единния характер на актовете за спиране, поставяйки разграничение между тях в зависимост от това дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо или не, което е нелогично, а от друга – би позволило извършване на контрол върху неограничимото правомощие на националния съд да се ползва от преюдициалните заключения на СЕС. (В този смисъл вж.: Определение № 14117/02.11.2011 г., постановено по адм. дело № 12431/2011 г., петчленен състав на Върховния административен съд). Застъпената от настоящия състав теза е възприета и във формиралата се съдебна практика на петчленни състави на Върховния административен съд, както и на тричленни състави на ВКС – Вж.: Определение № 12636/15.12.2023 г. на Върховния административен съд, петчленен състав, по адм. дело № 11181/2023 г.; Определение № 1124/01.02.2023 г. на Върховния административен съд, петчленен състав по адм. дело № 11176/2022 г.; Определение № 14117/02.11.2011 г. на Върховния административен съд, петчленен състав, по адм. дело № 12431/2011 г.; Определение № 8047/29.05.2019 г. на Върховния административен съд, петчленен състав, по адм. дело № 1508/2019 г.; Определение № 12659/15.12.2023 г. на Върховния административен съд, петчленен състав, по адм. дело № 10446/2023 г.; Определение № 691/23.01.2023 г. на Върховния административен съд, петчленен състав, по адм. дело № 11649/2022 г. и др.; Определение № 320/23.09.2020 г. на Върховния касационен съд, по ч. гр. д. № 2622/2020 г.; Определение № 262/11.08.2020 г. на Върховния касационен съд по ч. т. д. № 844/2020 г.; Определение № 341/14.09.2020 г. на Върховния касационен съд по ч. т. д. № 1063/2020 г.; Определение № 440/14.10.2019 г. на Върховния касационен съд по ч. т. д. № 2001/2019 г.; Определение № 107/26.03.2021 г. на Върховния касационен съд по ч. гр. д. № 955/21 г.; Определение № 52/04.02.2021 г. на Върховния касационен съд по ч. гр. д. № 235/2021 г.; Определение № 422/29.10.2020 г.на Върховния касационен съд по ч. гр. д. № 3211/2020 г.; Определение № 452/24.10.2019 г. на Върховния касационен съд по ч. гр. д. № 3759/2019 г.; Определение № 42/21.01.2020 г. на Върховния касационен съд по ч. гр. д. № 94/2020 г.; Определение № 167/26.04.2021 г. на Върховния касационен съд по ч. гр. д. № 1475/2021 г.; Определение № 158/28.04.2021 г. на Върховния касационен съд по ч. гр. д. № 1407/2021 г. С оглед изложеното правилен и съответен на закона е изводът на тричленния състав на Върховния административен съд за недопустимост на подадената частна жалба на основание чл. 215, т. 4, вр. чл. 236 АПК, поради което обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. Освен по изложените съображения, изводът на тричленния състав на Върховния административен съд за недопустимост на частна жалба на АПИ е правилен и на още едно независимо основание. Частната жалба, с която е сезиран тричленния състав на Върховния административен съд е насочена срещу определение, в производство по чл. 63в ЗАНН във вр. чл. 208 и сл. АПК. Административен съд - Хасково е спрял производството по делото до приключване на производството пред Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-61/2023 г., образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 113/31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. на Административен съд – Хасково Съгласно чл. 63г ЗАНН в предвидените от закона случаи, съдът може да прекрати производството с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба пред административния съд. Актовете по чл. 58д ЗАНН, сред които е наказателното постановление, вкл. електронния фиш, подлежат на обжалване или протестиране пред районния съд, в района на който е извършено или довършено нарушението, а за нарушенията, извършени в чужбина – пред Софийския районен съд. В теорията и съдебната практика е безспорно прието, че с оглед наличието на постановен правоохранителен акт от наказващия орган, в производството по обжалването на тези актове районният съд разглежда делото като въззивна инстанция като едновременно с това се явява първа съдебна инстанция в това производство, а административният съд се явява втора инстанция, която се произнася с окончателен съдебен акт. В досегашната си практика по тълкувателни дела Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд приема, че препращането в разпоредбата на чл. 63, ал. 1, изр. 2 ЗАНН (съответно чл. 63в ЗАНН, в действащата към момента редакция) към глава дванадесета от АПК касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд, и то доколкото не противоречи на НПК. Горепосочените разпоредби не будят съмнение, че производствата по съдебен контрол върху актовете на наказващия орган по реда на ЗАНН са двуинстанционни и се развиват пред районния съд – действащ като първа съдебна инстанция, и административния съд – действащ като контролно-отменителна (касационна) инстанция. Нито от разпоредбите на ЗАНН, нито от тези на глава дванадесета от АПК може да бъде направен извод, че постановено от административния съд определение на основание чл. 63г ЗАНН в производство по обжалване на решение на районния съд, с което е осъществен контрол върху акт по чл. 58д ЗАНН, подлежи на обжалване пред ВАС. В случая приложение не може да намери и чл. 132, ал. 2, т. 6 АПК. Безспорно дейността по административно наказване е форма на административна дейност, но това не приравнява наказателното постановление по същност и правни последици на административен акт, нито подчинява производството по издаването и обжалването му, а оттам – и на постановените в това производство актове, на едни и същи принципи с еднакво проявление. Особеният ред на обжалване на акта по осъществения съдебен контрол при обжалването на актовете по чл. 58д ЗАНН, който смесва административни и наказателно процесуалноправни елементи, не може да се прилага по аналогия в съдебно производство, чийто предмет е не решение на районния съд, както изрично е указано в закона, а акт на прекратяване/спиране на съдебното производство в предвидените от закона случаи. Следва да се съобрази, че липсва препращаща, към реда за обжалване на определенията и разпорежданията по глава тринадесета от АПК, норма в специалния закон. Отношението на ЗАНН към АПК е специален към общ закон, следователно винаги се прилагат специалните процесуални средства за защита, които предвижда ЗАНН, а правилата по АПК се прилагат само когато има изрично препращане и само в обема на това препращане. Както бе посочено по-горе, препращането с новелата на чл. 63в ЗАНН е ограничено единствено до решението на районния съд, с което са упражнени правомощията му по чл. 63, ал. 2 ЗАНН. По изложените съображения, подадената частна жалба е процесуално недопустима, като подадена срещу съдебен акт, който не подлежи на контрол пред Върховен административен съд, поради което правилно е оставена без разглеждане от тричленния състав на Върховния административен съд, а образуваното производство е прекратено. Налага се извод, че обжалваното определение е правилно и съответно на материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора разноски не следва да бъдат присъждани. Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК, вр. с чл. 144 АПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Цитираната разпоредба се отнася до съдебни актове - решения или определения, с които спорът се разрешава по същество. Постановеното по делото определение не разрешава спора по същество, поради което по искането за разноски за водене на делото във Върховния административен съд следва да се произнесе административният съд при произнасянето по съществото на спора. След възобновяване на производството и разглеждането на делото, и с оглед на изхода от него, административният, респ. първоинстанционният съд следва да се произнесе и по искането за присъждане на разноски за настоящото производство. Водим от изложеното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав