Определение № 555 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2433/2020 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат А. В., като пълномощник на „Ел Ка Ве Транс“ ЕООД, гр. Пловдив, срещу въззивно решение № 4 от 10.01.2020 г. по в. гр. д. № 636/2019 г. на Варненския апелативен съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което е допустима. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касация е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразил становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1049/04.09.2019 г. по гр. д. № 702/2016 г. на Варненския окръжен съд, с което е допусната поправка на явна фактическа грешка в постановеното по делото решение от 20.03.2017 г., като след израза „придобило собствеността върху имота по давност чрез непрекъснато владение от датата на договора за покупко-продажба – 23.03.2005 г.“, вместо „до изтичане на петгодишен давностен срок, на основание чл.79, ал.1 ЗС“, да се чете „до изтичане на десетгодишен давностен срок, на основание чл.79, ал.1 ЗС“. Първоинстанционното решение, с което е допусната поправка на явна фактическа грешка в основното решение, е постановено след връщане на делото от касационната инстанция за произнасяне по подадената молба по реда на чл.247 ГПК от „Алфа 04“ ЕООД, гр. Варна. Видно от решение № 91/05.07.2019 г. по гр. д. № 2282/2018 г. на ВКС, първо г. о., със същото са били обезсилени решение № 20/26.02.2018 г. на Варненския апелативен съд по в. гр. д. № 570/2017 г., в частта, с която след отмяна на решение № 1342/14.08.2017 г. по гр. д. № 702/2016 г. на Варненския окръжен съд е допусната поправка на явна фактическа грешка в решение № 397/20.03.2017 г. по гр. д. № 702/2016 г. на Варненския окръжен съд, както и решение № 1342/14.08.2017 г. по гр. д. № 702/2016 г. на Варненския окръжен съд. Съдът е бил сезиран с искове на „Алфа 04“ ЕООД, гр. Варна, срещу „Ел Ка Ве Транс“ ЕООД, гр. Пловдив, с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор 10135.4507.203 по кадастралната карта на гр. Варна, на основание придобивна давност, както и за осъждането на ответника да му предаде владението върху имота. В молба-уточнение вх. № 12163/25.04.2016 г. управителят на „Алфа 04“ ЕООД, гр. Варна сочи, че дружеството основава вещноправната си претенция единствено на придобивна давност в двата ѝ фактически състава – кратка /5-годишна/ и дълга /10-годишна/, като владението е продължило непрекъснато, считано от 23.03.2005 г. С решение №397/20.03.2017 г. по гр. д. № 702/2016 г., Варненският окръжен съд е осъдил „Ел Ка Ве Транс“ ЕООД да предаде владението на имота на ищцовото дружество, посочвайки в диспозитива на решението, че приема за установено, че „Алфа 04“ ЕООД е придобило собствеността върху имота по давност чрез непрекъснато владение от датата на сключване на договора за покупко-продажба /23.03.2005 г./ до изтичане на 5-годишен давностен срок, на основание чл.79, ал.1 ЗС. Молбата за поправка на очевидна фактическа грешка е съдържала искане за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното от първоинстанционния съд решение № 397/20.03.2017 г. по гр. д. №702/2016 г. на Варненския окръжен съд, като в диспозитива изразът „…5 годишен“ давностен срок бъде заменен с израза „…10-годишен“. В мотивите на съдебния акт от 20.03.2017 г. е формирана воля, че в полза на ищеца е изтекла придобивна давност в резултат на осъществявано десетгодишно владение. След връщане на делото за ново разглеждане на молбата за поправка на очевидна фактическа грешка, с решение № 1049/04.09.2019 г., е допусната исканата поправка. В обжалваното въззивно решение е посочено, че поправката е била допусната, след като е отчетено несъответствието между изразеното в мотивите на акта, че ищецът е придобил право на собственост въз основа на упражнявана фактическа власт за период, по-дълъг от 10 години, а в диспозитива погрешно е посочено изтичането на 5-годишен давностен срок. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните процесуално-правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд в противоречие с приложената съдебна практика на ВКС, а именно: 1. при обезсилване на решение, постановено по молба за поправка на явна фактическа грешка и на въззивното решение по жалба срещу него и връщане на делото за ново разглеждане на молбата за поправка на явна фактическа грешка, новото решение може ли да бъде постановено от същия състав на съда, който е постановил обезсиленото решение, респективно при въззивно обжалване на новото решение за поправка на явна фактическа грешка, допустимо ли е в състава на въззивния съд да участват съдии, които са участвали при постановяване на предходното обезсилено въззивно решение; сочи се противоречие с решение № 69/01.04.2015 г. по гр. д. № 4941/2014 г. на трето г. о.; 2. при обезсилване на решение, постановено по молба за поправка на явна фактическа грешка и на въззивното решение по жалба срещу него и връщане на делото за ново разглеждане на молбата, дадените от ВКС указания, за произнасяне от друг състав на първоинстанционния съд, задължителни ли са за първоинстанционния съд и за въззивния съд, разглеждащ жалбата срещу новото първоинстанционно решение по молбата; поддържа се противоречие с решение № 48/11.07.2016 г. по гр. д. № 3495/2015 г. на второ г. о.; 3. дадените от ВКС указания в решението му, с което обезсилва първоинстанционно и въззивно решение, при новото разглеждане първоинстанционният съд изрично да извърши в решението си преценка на определени обстоятелства, задължителни ли са за първоинстанционния съд и за възивния съд, разглеждащ жалбата срещу новото първоинстанционно решение; сочи се противоречие с цитирания в т.2 съдебен акт; 4. дали въззивният съд следва в мотивите към решението си да обсъди становищата на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност; сочи се противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, т.19 и с решение № 79/24.06.2009 г. по т. д. № 645/2008 г. на второ г. о.; 5. когато волята на съда кой от евентуално предявените искове е приет за главен е неясно изразена, следва ли да се смята, че за главен е приет именно онзи иск, който с оглед естеството на спорното материално право, следва да бъде разгледан като главен. По въпроси от първи до четвърти включително се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като се сочи, че тяхното разрешаване е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а по петия въпрос – основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Първият въпрос е обусловен от разглеждане на молбата за поправка на явна фактическа грешка от същия състав на съда, съответно участие на съдии от същия въззивен състав. В цитираното с жалбата решение № 69/01.04.2015 г. по гр. д. № 4941/2014 г. на трето г. о., е възприето, че поначало, макар и в закона да липсва нарочна регламентация в този смисъл, при обезсилване на съдебното решение, когато делото се връща за ново разглеждане на същия съд /т. е. в хипотезата на разгледан непредявен иск/, новото разглеждане на делото се извършва от съдебен състав, различен от този, постановил недопустимото решение. Това е така, тъй като този състав вече се е ангажирал със становище относно фактите по делото, предмета на спора и приложимия материален закон, поради което може да се приеме, че е налице основателно съмнение в неговото безпристрастие по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 ГПК. Затова и съдебната практика е константна, че при обезсилване на съдебното решение на основание чл.270, ал.3, изр.3 ГПК, делото се връща за ново разглеждане задължително от нов състав на съответния съд. В него е посочено също, че нарушаването на забраната новото съдебно решение, постановено след обезсилване на първоначалното, да бъде постановено от същия съдебен състав, не обуславя извод нито за нищожност, нито за недопустимост на съдебния акт. Такова решение е само неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което въззивният съд, сезиран с жалба срещу него, не разполага с правомощието да го обяви за нищожно или да го обезсили на това основание. В настоящата хипотеза обезсилването не е резултат от разглеждане на непредявен иск. Поправянето на явна фактическа грешка не представлява изменяне или отменяне на формираната воля на съда, поради което горното разрешение, обусловено от вече ангажираното становище на съдебния състав, не може да намери приложение /решението, с което се допуска поправката, образува с поправеното решение едно цяло/. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението втори и трети въпроси. Цитираното решение № 48/11.07.2016 г. по гр. д. № 3495/2015 г. на второ г. о., с което са обезсилени въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, също е постановено в хипотеза на произнасяне по непредявен иск, като са дадени указания за оставяне на исковата молба без движение. Задължителните указания на касационната инстанция са свързани с тълкуването и прилагането на закона. Неспазването на указанието за разглеждане на молбата от друг състав на първоинстанционния съд не съставлява такова указание. Четвъртият въпрос е свързан със задължението на съда да обсъди становищата на страните и събраните доказателства, като цитираната съдебна практика не е относима към производството за поправка на явна фактическа грешка, в което се проверява единствено наличието на несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Петият въпрос е обоснован с тезата за наличие на напълно неясна воля или трудно установима такава в първоинстанционното решение, с оглед на което е било невъзможно да се допусне поправка на явна фактическа грешка. Дори да се приеме, че изявлението на ищеца е за разглеждане на десетгодишната придобивна давност като главно основание, а на петгодишната – като на евентуално, съдът е следвало да извърши преценка за съотношението в което са съединени исковете. Горните въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване и на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по същите е налице трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК, което е обосновано с обстоятелството, че съдът е издирвал действителната воля на първоинстанционния съд от източници, от които същата не може да бъде установена. Директно от мотивите на обжалвания съдебен акт не може да се приеме, че истинската воля на съда не е извлечена от съдържанието на първоинстанционния акт. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация не е направил искане за присъждане на разноски в настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.