Определение № 2558 от 10.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1543/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба от „Кю Сертификейшън“ АД, подадена чрез процесуален представител срещу определение № 11748/29.12.2025 г., постановено по адм. д. № 2283/2025 г., на Административен съд - Пловдив, с което е върната исковата молба с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) против Министерство на земеделието и храните и е прекратено производството по делото. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението, поради нарушение на закона. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото на административния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по частната жалба - Министерство на земеделието и храните не е изразил становище. Върховният административен съд, трето отделение, след преценка на доводите в частната жалба и приложените доказателства приема за установено следното от фактическа и правна страна: Частната жалба, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 от АПК и срещу подлежащо на обжалване определение по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК, преграждащо по-нататъшното развитие на производството, е допустима, а разгледана по същество е основателна, поради следните съображения: Производството пред Административен съд Пловдив е образувано по иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ против Министерство на земеделието и храните за обезщетение на имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 160 052,53 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, както и лихва върху посочената сума за периода от 28.10.2025 г. до завеждане на исковата молба. Като основание на иска се сочи отменена като незаконосъобразна Заповед № РД-09-325/28.03.2019 г. на министъра на земеделието и храните, с която на дружеството е отказано издаването на временно разрешение по чл. 21а, ал. 2 от Закона за прилагането на общата организация на пазарите на земеделски продукти на Европейския съюз (ЗПООПЗПЕС) за извършването на контролна дейност за спазване правилата на биологичното производство. Дружеството твърди, че за процесния период е било незаконосъобразно лишено от възможност да осъществява дейност като контролиращо лице, респективно да изпълнява сключените и действащи към 30.03.2019 г. договори с оператори, които са прекратени предсрочно, поради което е пропуснало да реализира приходи в размер на исковата сума по главницата. За да стигне до извод за недопустимост на исковете, съдът е приел, че по тях е формирана сила на пресъдено нещо с Решение № 7928/16.07.2025 г. по адм. дело № 940/2025 г. по описа на Върховния административен съд. С посоченото е отменено Решение № 9961/18.11.2024 г. на АС – Пловдив по адм. дело № 2143/2023 г. в частта, с която МЗХ е осъдено да заплати на „Кю Сертификейшън“ АД сумата от 151 176,04 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби, изразяващи се в намаляване на имуществото на дружеството поради връщане на суми на контролирани лица за периода от 31.03.2019 г. до 31.12.2019 г., причинени в резултат на отменена Заповед № РД-09-325/28.03.2019 г. на министъра на земеделието и храните, ведно със законната лихва върху главницата в размер на 45 041,07 лв., считано от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което се отменя като незаконосъобразен административният акт, а именно - 28.10.2020 г., до датата на подаване на исковата молба в съда - 23.08.2023 г., и вместо това исковете са отхвърлени като неоснователни.По тази причина Административен съд Пловдив е върнал исковата молба и е прекратил производството. Определението е неправилно. Не е налице сочената от Административен съд процесуална пречка за разглеждане на исковете, а именно сила на пресъдено нещо. За да се приеме, че искът е недопустим поради сила на пресъдено нещо, е необходима идентичност на страните в съответните им качества и идентичност на предмета на исковете. Само в тези случаи искът ще се счита недопустим, тъй като заявеното за защита субективно материално право ще попадне в обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо. Настоящият казус не е такъв. Няма спор, че страните по исковете в случая са едни и същи. Спорът касае обективните предели на силата на пресъдено нещо. Те се разпростират по отношение на спорното материално право, чиято защита се търси в исковия процес. Кое е спорното материално право следва от твърдението на ищеца в исковата молба. Спорното материално право се характеризира от юридическия факт, от който то произтича, съдържанието на съответното правоотношение, субектите по него и правното му естество. Предметът на делата в случая е различен. Действително между страните е водено съдебно производство по иск с правно основание чл. 1 ЗОДОВ за същата искова сума, във връзка със същата отменена заповед. Твърденията в първата искова молба, по която са се развили съдебните производства пред административен съд Пловдив и Върховния административен съд /и която е служебно известна на настоящия състав/ са били, че исковата сума е формирана от получени, но впоследствие върнати плащания на лица, с които дружеството е имало договори, поради невъзможността за изпълнение на договорите в резултат на незаконосъобразната заповед. Следователно като факт, от който възниква вредата, се сочи връщане на получени суми. Дружеството е дало правна квалификация на това си вземане като имуществени загуби. И Административен съд Пловдив, и ВАС са възприели тази правна квалификация като правилна и са се произнесли по иск за обезщетяване на имуществени загуби. Върховният административен съд е приел, в посоченото по-горе решение, че имуществени загуби не са налице, тъй като сумите са били платени авансово и срещу тях реално липсва престация, тоест че върнатите суми всъщност не са били част от имуществото на „Кю Сертификейшън“ АД. Формираната сила на пресъдено нещо в случая води до извод, че за дружеството ищец не е налице субективно материално право по отношение на ответника да получи обезщетение за вреди, изразяващи се в претърпени загуби, тъй като тези суми не са излезли от патримониума на дружеството. В исковата молба по настоящото дело на АС Пловдив тези обстоятелства не само не се отричат, но изрично се изтъкват. Съществената промяна в твърденията на ищеца е, че исковата сума касае доход, който дружеството, при положение че незаконосъобразната заповед не беше издадена, щеше да получи – тъй като развитието на договорните отношения щеше да продължи без проблеми, договорите щяха да бъдат изпълнени, услугите-предоставени и съответно за това щеше да бъде платено от съответните съконтрахенти. Следователно, твърдението за претърпени пропуснати ползи не е само правна квалификация, а почива на промяна в твърденията на страната – вече не за суми, които са излезли от патримониумва на ищеца, а за суми, които е следвало да постъпят в този патримониум, но тази възможност е била пропусната. При тази промяна във фактическите твърдения на страната, не е налице идентичност на предявените искове по двете дела. Промяната във фактическите твърдения очертава различно спорно материално право от това, чиято защита е била отречена в приключилия съдебен процес. Тази промяна съответно вече води и до различна правна квалификация, а именно предявяване на иск за обезщетяване на вреди под форма на пропуснати ползи, а не на претърпени загуби. По този иск съдилищата не са се произнасяли, не е изследвано обстоятелството дали е било възможно нормалното развитие на договорните отношения и дали във връзка с тях постъпването на съответните суми в патримониума на дружеството може да се приеме за достатъчно сигурно. Не е формирана сила на пресъдено нещо, поради което искът с правно основание чл.1 ЗОДОВ е допустим и следва да бъде разгледан, ведно с акцесорните искове за лихви. По тези съображения настоящият състав счита, че обжалваното определение е неправилно, като постановено в нарушение на закона, поради което следва да се отмени, а делото да се върне на Административен съд - Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от гореизложеното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,