Определение № 1488 от 21.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 954/2012 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. Б. срещу решение №849 от 30.05.2012г по гр.дело № 1913/2011г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд, за отхвърляне на иск на касатора за обезщетение на основание чл. 1 ал.1 от ЗОДОВ, заведен на 11.01.2006т срещу Министерство на правосъдието. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят два въпроса ,свързани с пасивната легититимация на административния орган като ответник, по иск при специалния ред за ЗОДОВ – действала ли е НС Полиция ,в лицето на правоприемника МВР, при издаване на мярка по чл. 75 т.6 ЗБДС (отм) през 2001г в условията на т.нар. обвързана компетентност, при сезиране от съдия-изпълнител. Материалноправно ли е легитимирано Министерство на правосъдието ,когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществява по нареждане на съдиите –изпълнители (в периода 1999-2004г) ,защото в тези и други случаи на ПАМ налагани от МВР (НС Полиция) тя действа при условията на обвързана компетентност и при отмяна на административния акт не следва да носи отговорност за вреди .Изтъква се противоречие на обжалваното решение с реш. №49/2010 на Адм. съд Я., основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, Коментира се и ТР № 3/2004г ОСТК с оглед тълкуване, което да обема всички хипотези на чл. 76 ЗБДС и основания за налагане на оргаринчителни мерки за исковия период. В отговор ответника по касационната жалба Министерство на правосъдието оспорва основанията за допускане до обжалване ,съображения са развити от защитата му След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК съдържа два правни въпроса - действа ли Национална служба „Полиция” в лицето на правоприемника МВР, при издаване на мярка по чл. 75 т.6 ЗБДС (отм) през 2001г в условията на обвързана компетентност, при сезиране от съдия-изпълнител, или в този случай (втори въпрос ), когато незаконно действие или акт се осъществяват по нареждане на съдия-изпълнител, и при отмяна на административния акт, административния орган по чл. 1 ал.1 ЗОДОВ е в лицето на Министерство на правосъдието. Самостоятелно поставен, първият въпрос не обосновава допускане на жалбата до касационно разглеждане, тъй като от отговора му не зависи изхода на делото. С иска се търси отговорност по реда на чл. 1 ал.1 ЗОДОВ от Министерство на правосъдието ,за действията на държавния съдебен изпълнител, т.е искът не е насочен към органа по чл. 78 ал.1 ЗЛБД (или неговия правоприемник МВР), издал заповед за налагане на самата ограничителна мярка в хипотезата на чл. 76 т.3 ЗЛБД(отм) ,затова и разрешението на въпроса дали административния орган и в този случай действа при условията на обвързана компетентност ,както е в останалите случаи ,няма пряка връзка с решаващ за изхода на спора въпрос следва ли да отговоря Министерство на правосъдието, заради действията на съдия- изпълнител (периода 1999-2004г). Вторият въпрос, за материалната легитимация на този единствено привречен ответник, има връзка с решаващите съображения на съда, но по него касационно обжалване може да се допусне само при положение ,че даденото от въззивния съд разрешение за пряка отговорност на органа ,издал административния акт с ограничителна мярка по чл. 76 т.3 ЗЛБД ( т.е изключващ действието му при обвързана компетентност) ,е единственото решаващо основание за отхвърляне на иска. В случая решаващо е изтъкнато още, че наложената по реда на административно производство, с административен акт, ограничителна мярка, е израз на предоставена от закона компетентност и не може да се квалифицира като противоправно действие, доколкото не е била отменена като незаконна по съответния ред. Това че забраната ,поначало временна, е била снета след настъпване на последващи факти през 2006г ,а не отменена по повод обжалване, не е хипотеза по смисъла на чл. 1 ал.1 ЗОДОВ. Ето защо и при решаващ извод на въззивния съд в тази насока ,вторият формулиран в изложението въпрос също няма решаващо за изхода на спора значение. При това въпросът включва в съдържанието си предпоставката „незаконно действие или акт на администрацията” и условието „ при отмяна”, докато в случая по делото се касае за акт ,който не е бил отменян ,т.е законен до установяване на противното. Въпросът е привързан към други фактически предпоставки, а не установените и разисквани по делото. Ето защо доводите на защитата и по двата въпроса не аргументират основание по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК. По допустимостта на касационното обжалване не може да се приеме като довод поддържаната теза, че от практиката на ЕСПЧ съдът е следвало да почерпи основание да не прилага закона относно условието на чл. 1 ал.1 ЗОДОВ, вредоносния административен акт да бъде преди това отменен като незаконен ,по съответния ред. Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.