Определение № 414 от 10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1926/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД (заместил в хода на първоинстанционното производство първоначалния ищец „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С. А., Франция, чрез клона му в България) срещу въззивно решение на Габровски окръжен съд. Ответникът М. А., представляван от назначения му на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Предявените по реда на чл. 422 ГПК по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД искове за установяване на вземания за главница, договорна лихва и лихва за забава, произтичащи от договор за потребителски паричен кредит, първоинстанционният съд е отхвърлил - за главницата частично, а за лихвите - изцяло. По същия начин е отхвърлил и предявените като евентуални осъдителни искове за същите суми. Произнасяйки се по жалба на ищеца, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта относно евентуалните искове, като го е потвърдил в останалите обжалвани части относно установителните искове. Въззивното решение се обжалва в частта относно отхвърлените, изцяло или частично, установителни искове. В тази част въззивният съд е приел, че в договора е посочен годишен процент на разходите в размер на 18,86 %, без да е посочено при какви допускания и при какви включени разходи е изчислен той. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза е установил, че при отчитане и на уговорените в тежест на кредитополучателя разходи за застрахователна премия, с оглед предвиденото като условие за предоставяне на кредита сключване на застраховка, размерът на ГПР е равен на 37,8678 %. Установил е също, че застрахователната премия не е посочена изрично в Стандартния европейски формуляр, като в т. 3 от него е записано, че за получаване на кредита не се изисква задължително сключване на договор за застраховка, свързан с договора за кредит, но в същото време общата дължима сума, посочена във формуляра, съвпада с тази по договора за кредит с включена застрахователна премия, отразена и в месечните погасителни вноски, без това изрично да е посочено в Стандартния европейски формуляр, в който не е посочено и дали застрахователната премия се включва в ГПР., т. е. при предоставяне на потребителя на преддоговорна информация, тези факти не са му били посочени от кредитора. С това съдът е обосновал от правна страна изводите, че макар и действителният размер на ГПР да съответства на законовите размери, същият очевидно не е в посочения в договора размер, а го надвишава - нарушение по чл. 10 ЗПК, чието императивно изискване е договорите да бъдат сключени по ясен и разбираем начин. Посочил е също, че невключването в ГПР на компоненти, които потребителят следва да заплати на кредитора, създава невъзможност или поне значително затруднява потребителя при извършване на преценка относно финансовата тежест, която ще понесе, сключвайки договора. Подчертал е, че вписването в договора на по-нисък от действителния ГПР въвежда в заблуждение кредитополучателя и го мотивира за сключване на договор, какъвто при обявяване на всички условия същият едва ли би сключил, с последица недействителност на договора за кредит на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, при което потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочени решения на Съда на ЕС по въпроса „Липсата на посочване в договор за потребителски кредит на компонентите, от които е формиран ГПР и начинът му на формиране, от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК?“, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводите, че от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото е въпросът „Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за да отговори същият на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК?. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Изложените от съда мотиви за липса на компонент от ГПР са относими към фактическите изводи, свързани с установяването на разликата между посочения и действителния размер и на причината за тази разлика. Решаващото съображение, обусловило извода за недействителност на договора, обаче се основава на невярното посочване в договора на ГПР в по-нисък размер 18,86 % вместо действителния размер от 37,8678 %. Съдът следователно не е основал извода си за недействителност върху липсата на изброяване в договора като негови реквизити на компонентите, формиращи ГПР, и на начина на изчисляването му, поради което и поставените въпроси, като отнасящи се именно до липсата на такива реквизити, не удовлетворяват общото изискване за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Съобразно направеното в отговора на жалбата искане и на основание чл. 47, ал. 6 ГПК на назначения на ответника особен представител следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лв. за сметка на ищеца. С тези мотиви съдът