Определение № 471 от 30.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 405/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Т” О., гр. С. чрез адв. Б срещу определение № 2894/27.10.2009г. по ч. гр. д. № 2207/2009г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е оставена без уважение частната жалба на „Т” О., гр. С. срещу разпореждане от 17.06.2009г. по ч. гр. д. № 7168/2009г. на Пловдивски районен съд, VІ гр. с.. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлено подаденото от „Т” О., гр. С. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против „Б” О., гр. П.. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение. Поддържа, че неправилно Пловдивски окръжен съд е приел, че заявителят не е изпълнил изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК за посочване на обстоятелствата, от които произтича вземането. Релевира довод за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на съдебния акт, тъй като производството е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради това че няма трайно установена съдебна практика по относно провеждането на заповедното производство и изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Ответникът „Б” О., гр. П. не изразява становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди инвокираните доводи и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е редовна - подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да направи извод, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва да бъде отхвърлено, Пловдивски окръжен съд е приел, че подаденото заявление не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, към които препраща разпоредбата на чл. 410, ал. 2 ГПК, тъй като обстоятелствата, от които произтича вземането, не са изяснени и от тях не може да се направи извод за източника на вземането, нито за датата на доставката на суровината. Допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси относно индивидуализирането на вземането са от значение за изхода на делото. Тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 134/18.03.2009г. по ч. т. дело № 120/2009г., ВКС, ТК, І т. о., определение № 139/05.03.2009г. по ч. т. дело № 41/2009г., ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 30/16.01.2009г. по ч. т. дело № 361/2008г., ВКС, ТК, І т. о., определение № 484/30.12.2008г. по ч. т. дело № 293/2008г., ВКС, ТК, ІІ т. о. и други съдебни актове, поради което са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е неговата редовност от външна страна. Предвид изричното препращане в чл. 410, ал. 2 ГПК към чл. 127, ал. 1 ГПК, редовността на заявлението включва конкретно изложение на обстоятелствата, на които се основава искът /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/. Това означава, че заявителят трябва да посочи фактическите обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и изискуемостта на вземането. Законосъобразно въззивният съд е приел, че заявителят следва да посочи какъв е източника на задължението – договор, неоснователно обогатяване или друг. Съдебният състав обаче не е съобразил, че такова уточнение е направено в т. 9 от заявлението. Частният жалбоподател изрично е заявил, че претендираната главница в размер 2 418,47 лв. е за извършена доставка на суровини по фактура № 0* от 07.10.2005г., по която има извършено частично плащане, а претендираната лихва за забава в размер 1 237,74 лв. е за периода от 07.10.2005г. до 30.05.2009г. Така индивидуализираното вземане и посочените в т. 2 и т. 5 от заявлението имена на кредитор и длъжник дават основание да се приеме, че претендираната главница представлява неплатената част от цената на доставена от „Т” О., гр. С. на „Б” О., гр. П. стока на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, т. е. касае се за договор за търговска продажба. Претендираната лихва за забава представлява обезщетението за забава на плащането на претендираната част от цената в размер на законната лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за която е посочен и периодът на забавата – от датата на падежа 07.10.2005г. до 30.05.2009г. Поради това становището на въззивната инстанция, че не може да се направи извод за източника на вземането, е необосновано. Не е необходимо точно посочване на датата на предаване на стоката в заявлението, предвид останалите изложени твърдения. Фактът на предаване на стоката подлежи на установяване само при спор, че такова не е извършено. По тези съображения съставът на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС намира, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение, подадено от „Т” О., гр. С., е редовно според изискванията на чл. 410, ал. 2 във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. С оглед на редовността на заявлението, обжалваното въззивно определение е неправилно, следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което се отмени разпореждането на Пловдивски районен съд и се издаде исканата заповед за изпълнение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение