Определение № 2509 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1434/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 5220 от 25.03.2024 г., подадена от П. Т. П. от [населено място], чрез пълномощника адв. М. К., против определение № 908 от 29.02.2024 г. по ч.гр.д. № 631/2024 г. на ВКС, ІІ гр.о., с което е оставена без разглеждане подадената от него частната жалба срещу определение № 4263 от 22.12.2023 г. по ч. гр. д. № 1289/2023 г. на ВКС, І г. о., и е прекратено производството по ч. гр. дело № 631/2024 г. на Върховния касационен съд, ІІ гр.о. В частната жалба се развити съображения, че обжалваното определение е нищожно или недопустимо, алтернативно - неправилно. Твърди се, че недопускането до касационно обжалване на решение № 409 от 27.12.2018 г. по гр. дело № 525/2018 г. на СОС е постановено в нарушение на закона, при превратното му тълкуване. Изложени са съображения, че определението е постановено в противоречие с редица тълкувателни решения, поради което е отправено искане по чл. 292 ГПК за спиране на производството и постановяване на тълкувателно решение по поставените с частната жалба правни въпроси. Формулиран е въпрос относно основанията по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на съдебния състав, по който въпрос се твърди противоречие с решения на ВКС. Изложени са съображения, че по делото има нееднократно произнасяне на едни и същи съдии, срещу които има подадена жалба във ВСС. Поставен е въпрос относно задълженията на съда да се произнесе с диспозитив по чл. 537, ал. 2 ГПК в решението си по предявен иск по чл. 108 ЗС, когато праводателят се легитимира като собственик с констативен нотариален акт, както и още три въпроса /касаещи тъждеството между две дела/, по които се иска произнасяне на ВКС по реда на чл. 292 ГПК. Жалбоподателят иска обезсилване на обжалваното определение на ВКС, ІІ гр.о., както и да се върне подадената частна касационна жалба за разглеждане от друг състав на ВКС за произнасяне по същество, като се отговори на всички поставени с касационната жалба правни въпроси. Иска се също така ВКС да спре производството по делото и да се образува тълкувателно дело, по което да се произнесе по поставените с частната касационна жалба въпроси. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. посл., вр. ал.1, т.2 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Предмет на настоящото обжалване е определение № 908 от 29.02.2024 г. по ч. гр. дело № 631/2024 г. на ВКС, второ гражданско отделение, с което е оставена без разглеждане частната жалба на П. Т. П., подадена срещу определение № 4263 от 22.12.2023 г. по ч. гр. д. № 1289/2023 г. на ВКС, І г. о., и е прекратено производството по ч. гр. дело № 631/2024 г. на Върховния касационен съд, ІІ г.о. За да постанови обжалваното определение, Върховният касационен съд е приел, че подадената от П. Т. П. частна касационна жалба вх. № 1310 от 23.01.2024 г., е недопустима, тъй като същата е подадена срещу определение, което не подлежи на обжалване. С обжалваното определение № 4263 от 22.12.2023 г. по ч. гр. д. № 1289/2023 г. на ВКС, І г. о., не е допуснато касационно обжалване на определение № 115 от 03.02.2023 г. по в. ч. гр. д. № 944/2022 г. на Софийски окръжен съд, а съгласно установената непротиворечива съдебна практика, определенията на Върховния касационен съд, постановени в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК са окончателни и не подлежат на последващо обжалване. Първите наведени основание в частната жалба са за нищожност и недопустимост на обжалваното определение. В доктрината и в съдебната практика се приема, че съдебният акт е нищожен, когато е постановен от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, когато е постановен извън правораздавателната власт на съда, когато не е спазена изискуема от закона форма, когато е абсолютно неразбираем или когато не е подписан от състава, който е участвал в съдебното заседание, в което е приключено съдебното дирене и е даден ход на съдебните прения. /виж мотивите към ТР 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС/ Обжалваното определение не е постановено при някой от тези пороци, поради което е валиден съдебен акт. Частният жалбоподател свързва това оплакване с обстоятелството, че не се е отвел съдия от състава, който е участвал в разглеждането на друго дело между същите страни, като счита, че той е следвало да се отведе на основание чл. 22, ал.1, т.6 ГПК. Постановяването на съдебно решение при заявено и неуважено искане на отвод на основание чл. 22, ал.1, т.6 ГПК не е основание за нищожност на съдебното решение, съгласно ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС и т.11 от ПП-1-85. Дори да е било налице някое от основанията за отвод по чл.22, ал.1 ГПК, респективно чл. 12 ГПК /отм/, това не обуславя нищожност или недопустимост на съдебния акт, а може да бъде основание за незаконосъобразност, ако в резултат на това е постановено незаконосъобразно решение. /В този смисъл Решение № 168 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 580/2012 г. на ВКС, ІV гр.о., Решение № 505/16.11.2011 г. по гр.д.№ 1590/2010 г. на ВКС, ІV гр.о., Решение № 634/02.07.2009 г. по гр.д.№ 327/2009 г. на ІV гр.о./ Обжалваното определение не е и недопустимо, защото е постановено по частна жалба, с която е сезиран съда. Обжалваното определение е правилно. Частната жаба е подадена по чл. 274, ал.2 ГПК, т.е. производството не е касационно, поради което съдът не преценява основанията за допускане до касационно обжалване на определение № 908 от 29.02.2024 г. по ч.гр.д. № 631/2024 г. на ВКС, ІІ гр.о. Правилен е извода на състава на ВКС, че подадената от П. Т. П. частна касационна жалба е процесуално недопустима, тъй като е против определение на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното определение. Тази категория определения не попада в нито една от двете групи по чл. 274, ал.1 т.1 и т.2 ГПК. За определението по чл. 274, ал.3 ГПК, законодателя не е предвидил изрично възможност за обжалване. То не е и прекратително, защото с него съдът не се произнася относно наличието или липсата на процесуални пречки от категорията на абсолютни процесуални предпоставки за предявяването на иск или за движението на производството. С определението по чл. 274, ал.3 ГПК, ВКС първо се произнася по въпроса налице ли са селективните основания по чл. 280, л.1 и ал.2 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното определение, като изхожда от това дали в изложението по чл. 274, ал.4 ГПК тези основания са обосновани. Ако съдът не допусне касационно обжалване, с това се изчерпва процесуалната възможност за защита срещу въззивното определение. При не допусне на касационно обжалване на въззивното определение, съдът не разрешава спора, който е предмет на частната жалба по същество, т.е. това определение не е правораздавателен акт. При не допускане до касация, първоинстанционното определение влиза в сила, по аргумент от чл. 296, т.3 от ГПК, но самото определението по чл. 274, ал.3 ГПК не разрешава спора по частната жалба по същество. Повдигнатият въпрос с частната жалба се разрешава със задължителна сила между страните с въззивния съдебен акт, който не е допуснат до касационен контрол, а не с определението, с което не се допуска касационно обжалване. Предвид изложеното, правилно е прието, че подадената частна касационна жалба вх. № 1310 от 23.01.2024 г. е процесуално недопустима и като такава е оставена без разглеждане. Затова определението следва да се потвърди. Относно искането по чл. 292 ГПК за спиране на производството до постановяване на тълкувателни решения по въпроси, касаещи спора по частната касационна жалба, поради недопустимостта й, е недопустимо и спиране на производството по чл. 292 ГПК. Затова това искане не може да бъде удовлетворено. Относно въпроса дали участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по висящо следващо дело, или се е произнесъл по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, бе образувано тълкувателно дело № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателното дело завърши с постановяване на ТР № 1/2023 от 21.11.2023 г., с което бе отклонено предложението на състав на ВКС по чл. 292 ГПК за постановяване на тълкувателно решение по същия въпрос. Прие се от ОСГТК на ВКС, че е обективно невъзможно е да се даде принципен отговор на посочения въпрос при всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, защото преценката за наличие на основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК зависи от множество конкретни обстоятелства, които не биха могли да се предвидят и подложат на анализ в тълкувателната процедура (например: въведени от страните различни доводи, възражения и оспорвания по всяко от делата; предприети или непредприети от страните процесуални действия по всяко от делата – доказателствени искания, оспорване на документи, признания на факти и/или спорни материални права и др.; междувременно създадена задължителна съдебна практика по релевантния правен въпрос, разгледан в предходното дело, с която съставът е длъжен да се съобрази, или разрешаване с влязло в сила решение, постановено между страните по делото, на правен въпрос, разгледан в предходното дело и преюдициален за правния спор предмет на следващото дело.). Като аргумент за отклоняване предложението за приемане на тълкувателно решение е посочена и необходимостта съдът да има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело, която да не е ограничена от задължителна съдебна практика относно това дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото, в какъвто смисъл е практиката на Европейския съд по правата на човека по този аспект от приложението чл. 6, пар. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Съдът вече изложи съображения защото приема за неоснователно оплакването в частната жалба за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваният съдебен акт. Обжалваното определение е съобразено с процесуланния закон и е правилно, и като такова следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение