Определение № 42 от 07.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2387/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от П. Д. Б., против определение № 1906 от 17.04.2025 г. по в. ч. гр. д. № 768/2025 г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 3729 от 20.03.2025 г. по гр. д. № 1376/2025 г. на Районен съд – Варна за прекратяване на производството като недопустимо. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно. Излага доводи за наличие на правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост от фактическото състояние, което той има като владелец на имота, и преценката за който е направена само въз основа на съществуващи към момента на завеждането му права – правото на собственост на ищеца, респ. правото на собственост на ответника, и при липса на идентичност с предмета на гр. дело № 8133/2021 г. по описа на Районен съд - Варна. Иска отмяна на обжалваното определение. В изложението по чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК частният жалбоподател обоснова наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът се позовава на фактическо състояние като упражняване на фактическа власт върху имот, за който ответникът претендира, че е придобил право на собственост; 2. Допустим ли е предявен отрицателен установителен иск, след като същият не се основава на твърдения, че оспореното право на собственост на ответника е не е възникнало, тъй като не са настъпили фактите, с които ответникът обосновава своята претенция, а не на твърдения, че ищецът е придобил право на собственост, което изключва правото на ответника. Посочва, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, и 3. Допустимо ли е при предявен отрицателен установителен иск, по който ищецът обосновава правния си интерес на фактическо състояние, съдът да приеме, че такъв не е налице още в производството по чл. 130 ГПК или следва да осигури възможност на ищеца да докаже по делото същия в съответствие с доказателствената тежест, която носи. Поддържа противоречие по този въпрос с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 9 от 10.02.2017 г. по гр. д. № 6320/2015 г. на ВКС, II г.о. В законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, след връчване на препис от частната касационна жалба, каквото не се е дължало при връщане на исковата молба преди връчване на препис от последната - арг. чл. 130, изр. 2 ГПК, ответникът по същата П. Т. Т. е подал отговор, в който е изложил съображения за нейната неоснователност. Отговор не е подаден от другия ответник по частната касационна жалба Е. Т.. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и наведените доводи, приема следното: Касационната частна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Исковото производство е образувано по предявен от П. Б. против П. Т. и Е. Т. отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че последните двама и техният праводател Ш. Ш. Т. (трето на исковото производство лице, за което не е налице процесуална правоспособност поради настъпилата му по твърдения в исковата молба смърт) не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. А., област Варна, представляващ УПИ * в кв. 28 по действащия устройствен план на селото, заедно с построените в него жилищна сграда с идентификатор *** и лятна кухня с идентификатор ***. За обосноваване на исковата претенция е изложил твърдения в исковата молба и уточнителната й молба, че е владял процесния имот необезпокоявано, явно и непрекъснато от 2009 г. до 2020 г., когато разбрал, че Ш. Т. (понастоящем покойник), в полза на когото през 2019 г. е бил издаден констативен нотариален акт за собственост въз основа на придобивна давност, каквато никога не е текла за него и не е придобивал имота, но след снабдяването му с КНА го е продал на П. Т., по време на брака му с Е. Т., с което осъществяваното от него владение като фактическо състояние е смутено, като тази му претенция не е идентична с исковата му претенция, предмет на гр. дело № 8133/2021 г. на РС - Варна. За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството поради недопустимост на иска, въззивният съд е приел, че предявеният от П. Б. иск е недопустим поради излагане на фактически твърдения за обосноваване на правния му интерес, които са идентични на тези, обосноваващи исковата претенция за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, предмет на гр. дело № 8133/2021 г. на РС – Варна. Последната претенция е насочена към установяване по отношение на П. Т. и Е. Т., че той и В. К. са придобили собствеността върху спорния имот (урегулиран поземлен имот заедно с построените в него сгради) въз основа на осъществявано давностно владение през периода от 2009 г. до предявяване на претенцията на 08.06.2021 г., която е отхвърлена с невлязло в сила решение след потвърждаване на първоинстанционното решение по посоченото дело с решение № 930 от 15.08.2024 г. по в. гр. д. № 1308/2023 г. на ОС – Варна. Изложил е съображения, че при обосноваване на правния интерес от отрицателния установителен иск за собственост с притежанието на самото спорно право от ищеца по същия, установяването му е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация на ищеца - въпросът за титулярството на правото обуславя произнасяне по съществото на спора, доколкото установяването на правото на ищеца изключва това на ответника. Въз основа на тези съображения, въведените от ищеца П. Б. фактически твърдения за придобивното основание относно защитимото вещно право на собственост като период на изтекла в негова полза придобивна давност, идентични с тези, заявени в по-рано заведено дело по положителния иск за собственост, и липсата на нови фактически твърдения, съдът е извел извод за липса на правен интерес, представляващ положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, респ. за недопустимост на производството по отрицателния установителен иск. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивно определение в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е с обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуална практика на ВКС; практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая поддържаните от частния жалбоподател основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение не са налице. Поставеният първи въпрос относно предпоставките за допустимост на отрицателния установителен иск за собственост при обосноваване му с фактическо състояние не покрива общия селективен критерий по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд не е отрекъл тази възможност. Същият е извел извод за недопустимост на отрицателния установителен иск не поради невъзможност за търсене чрез него на защита на фактическото състояние владение, а въз основа на фактическите твърдения в исковата молба и уточняващата я молба и съпоставка на защитаваните права с двата установителни иска. При тази съпоставка е изложил съображения за идентичност на фактическите твърдения за обосноваване на правния му интерес от този иск за собственост с принадлежността на правото на собственост върху спорния имот въз основа на осъществявано давностно владение с тези, които са обосновали исковата му претенция за установяване на правото му на собственост, предмет на другото (по-рано) заведено дело, т.е. извел е извод за защита на същото право на собственост върху имота, заявено изрично и с продължаващо върху него владение при обосноваване на правния му интерес по първата хипотеза на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при която ищецът П. Б. (сега касатор) е предявил отрицателния установителен иск за собственост. Изводът в обжалваното определение за липса на правен интерес от такъв иск е съответствие и с установената практика на ВКС (решение № 30 от 2.04.2019 г. по гр. дело № 1188/2018 г. на ВКС, II г.о.), от която следва, че такъв не е налице както при уважаване на положителния установителен иск, така и при неговото отхвърляне, тъй като от силата на пресъдено нещо по последния (при уважаването му) ще се отрекат правата на ответниците на каквото и да е придобивно основание или ще се отрече (при отхвърлянето на иска) правния интерес за ищеца от твърдяното право въз основа на фактическите твърдения, послужили като придобивно основание на собствеността по положителния установителен иск. Недопустимостта на предявения иск следва и от оспорването на принадлежността на правото на трето на производството лице, за което по наведените твърдения не е налице и процесуална правоспособност, като условие за надлежното възникване на правото на иск. Приетото в задължителната практика на ВКС - т. 3Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. на по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, за наличието на правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба, не включва и възможност такъв да бъде предявен, т.е. отричането на правото за него да бъде установено, без участието на това лице в производството. Такава възможност е изключена от съдопроизводствените правила относно надлежната легитимация на страните и тяхното представителство в исковото производство (Глава пета от Граждански процесуален кодекс). По тези съображения неотносим се явява и третият процесуалноправен въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаещ начина, по който следва да процедира съдът, сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът обосновава правния си интерес, позовавайки се на фактическо състояние. В случая изводът за недопустимост на производството не е обоснован от въззивния съд с мотиви за недоказаност на факта на упражнявано от ищеца владение в сочения период, а със съображения за идентичност на въведените от ищеца по двете дела фактически твърдения относно защитимото вещно право като период на изтекла придобивна давност. Изложеното обосновава и че по този въпрос, формулиран в изложението, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Поддържаното от частния жалбоподател по втория въпрос допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице. Така формулиран въпросът е неясен и не е възможно конкретизирането му въз основа на наведените в жалбата и изложението към нея доводи. В т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е и изяснено, че точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на частния жалбоподател, като съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. В случая не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, нито да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие на останалите елементи на тази форма – наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното определение по така формулирания от частния жалбоподател правен въпрос. Наличие на основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на въззивното определение до касационно обжалване също не се констатира. Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо. Определението не е вероятно и да е очевидно неправилно. Ето защо, в заключение обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г.о.