Решение № 2687 от 11.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12352/2025 г.

Образувано е по касационната жалба на А. А. А., подадена чрез пълномощник адвокат М. Тодоров срещу Решение № 35672/30.10.2025 г. по адм. Дело № 8182/2025 г. по описа на Административен съд София-град. Поддържат се оплаквания за неправилност на оспорения съдебен акт поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът, председател на Държавна агенция за бежанците (ДАБ), редовно призован, чрез пълномощника си юрисконсулт Хичовски оспорва касационната жалбата като неоснователна. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата и предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна. С Решение № 35672/30.10.2025 г., Административен съд София-град е отхвърлил жалбата на А. А. А. срещу решение № 4193/22.07.2025 г. на Председателя на ДАБ при Министерски съвет, с което на чужденеца е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този съдебен акт, административният съд е приел, че оспореният индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, в рамките на неговите правомощия, при спазване на изискуемата писмена форма и административнопроизводствени правила, след точно прилагане на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. Решението е валидно, допустимо и правилно. В оспорения съдебен акт, законосъобразно е прието, че по силата чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно чл. 8, ал. 4 ЗУБ под "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. За тяхната преценка, решаващият съд правилно се е позовал на интервюто, проведено с лицето в ДАБ, от което става ясно, че чужденецът е отрекъл да е бил обект на преследване от държавата, партия или организация, включително и недържавни субекти, да е имал проблеми, свързани с религията, която изповядва или с етническата си принадлежност. Заявителят не е направил относими твърдения, указващи преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, нито сочи конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 ЗУБ. Единственият мотив за напускане на страната по произход било положението на несигурност и опасенията от принудителна мобилизация. Обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че липсват данни жалбоподателят да се е занимавал или да е продължил да се занимава с дейности, които да пораждат основателен страх от преследване при завръщането му в държавата по произход. Административен съд София - град правилно е счел, че не са налице предпоставките за предоставяне на статут на бежанец, съгласно чл. 8, ал. 9 от ЗУБ. Правилно съдът е приел за законосъобразен и изводът от административния орган относно липсата на материалноправни предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут на молителя. От предписаното в посочената правна норма следва, че хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, т. к. в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като "тежки заплахи срещу живота или личността му като цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен ли вътрешен конфликт". Настоящата касационна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че в случая не се установява жалбоподателят да е изложен на реална опасност от смъртно наказание, екзекуция или изтезание, нито да са налице данни за лична застрашеност. Макар да са налице отделни инциденти, степента на насилие не достига такова високо ниво, че всяко цивилно лице поради самото си присъствие да е изложено на реална опасност по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Правилна е преценката за липса на основанията по чл. 9, ал. 8 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Съгласно цитираната разпоредба, хуманитарен статут може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците. Последователно и безпротиворечиво е разбирането на Върховния административен съд, че "под други причини от хуманитарен характер" по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ се има предвид не всяка причина, независимо от нейното естество, а се визират останалите случаи, различни от изрично предвидените в ал. 1 на чл. 9 ЗУБ, въз основа, на които може да се установява същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. Макар и неназовани, тези причини обаче следва да са такива, че да разкриват реален риск от посегателства върху личността на чужденеца при завръщането му в страната. От данните по делото е видно, че в случая такива причини не се установяват по отношение на А. А. А.. Посочените от молителя причини за напускане на страната му по произход не могат да бъдат окачествени като "други причини от хуманитарен характер" по смисъла на горната норма. Съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Тълкуваният текст е аналогичен на разпоредбата на чл. 15, б. в) от действащата Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 13 декември 2011 година. В този аспект следва да се уточни, че молителят не е заявил и посочил каквито и да е доказателства, че е специфично засегнат поради присъщи на личното му положение елементи, при което степента на безогледно насилие, която се изисква, за да може той да търси субсидиарната закрила би била значително по - ниска. При установените правнорелеванти факти, Административен съд София - град обосновано е приел, че за жалбоподателя не съществува реална опасност да претърпи тежките заплахи, посочени в член 15, буква в) от Директивата. Отделно от това, не са налице и хипотезите, визирани в тълкувателно решение на Съда на Европейския съюз от 30 януари 2014 г. по дело № C-285/12 по тълкуването на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС, които се преценяват във връзка с прилагане единствено на нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Противно на твърдяното в касационната жалба, изводите на Административен съд София-град са подробно аргументирани и се подкрепят от представените по делото данни, в това число налични справки на дирекция "Международна дейност" към ДАБ при МС. Правилен е и изводът на съда, че оспореният административен акт е издаден при съобразяване на Решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на чл. 15, б. "в" от отменената Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, доколкото по делото няма данни за съществуването на безогледно насилие в резултат от въоръжен конфликт в Сирийската арабска република, което да създава опасност за настъпването на тежки заплахи срещу живота или личността на намиращите се там цивилни лица, единствено поради факта на присъствието им на тази територия. Съгласно посоченото решение на Съда на Европейския съюз, член 15, буква в) от Директивата във връзка с член 2, буква д) от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че: съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. С оглед представената от жалбоподателя Справка с вх. № МД-02-22/23.01.2026 г. относно Сирийската арабска република, настоящият състав на Върховния административен съд намира, че съдържащата се в нея информация не обосновава извод за настъпила съществена и релевантна промяна в обществено-политическата обстановка в страната по произход след постановяване на решението на първоинстанционния съд. Представените данни не установяват ескалация или влошаване на средата на сигурност до степен, при която да се приеме наличие на предпоставките по чл. 9 от ЗУБ, а именно – реална опасност от тежки посегателства, изразяващи се в тежки заплахи срещу живота или личността на чужденеца. Ето защо съдът приема, че справката не налага различен правен извод относно приложимостта на чл. 9 от ЗУБ и не обосновава необходимост от предоставяне на хуманитарен статут. При тези съображения и след служебна проверка на съдебното решение настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му и като правилно същото следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение