Определение № 519 от 15.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6769/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Ю. Д. чрез пълномощника му адвокат Д. Д. против решение № 1510 от 17.07.2014 г., постановено по гр.д. № 3181 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Пловдив, 5-ти граждански състав, с което е отменено решение № 2964/18.05.20013 г. по гр.д. № 17164/2012 г. на Районен съд-Пловдив, 10-ти граждански състав и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Д. Ю. Д. против [фирма], [населено място], евентуално [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.109 ЗС за премахване на бариерата, поставена непосредствено пред вътрешния двор на П-образна сграда в поземлен имот с идентификатор 56784.533.32 по КККР на [населено място], [улица].

В писменият си отговор ответниците по касационната жалба [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] поддържат, че същата е процесуално недопустима, тъй като въззивното решение е окончателно съгласно чл.280, ал.2 ГПК при посочена в исковата молба от ищеца цена на иска 538.75 лв., евентуално, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

С определение от 11.12.2014 г. производството по делото е спряно до постановяване на тълкувателно решение по въпроса „Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове с правна квалификация чл.109 ЗС”, включен първоначално в тълкувателно дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, впоследствие отделен в тълкувателно дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС.

Тълкувателното решение № 4 по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е постановено на 6.11.2017 г., поради което настоящото дело следва да бъде възобновено.

Относимо към настоящото дело е даденото тълкуване е, че когато негаторният иск съдържа осъдителен петитум – претендира се ответникът да бъде осъден да извърши определени заместими действия, цената на иска е паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяване на действията, върху който размер се определя дължимата такса, а когато оценката представлява затруднение – от съда по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК. В случая цената на иска е 538.75 лв., но същата е неотносима при преценка дали въззивното решение подлежи на касационно обжалване, тъй като с изменението на чл.280, ал.3 /преди ал.2/, т.1 ГПК от ДВ бр.50/2015 г. е предвидено касационно обжалване на исковете за собственост независимо от цената им. Нормата е процесуалноправна и намира приложение и към подадените преди приемането й касационни жалби, по които производството е висящо. Негаторният иск е иск за собственост /мотивите към т.1 на Тълкувателното решение № 4 от 6.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС/, поради което и касационната жалба е допустима.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Ищецът Д. Ю. Д. е поискал ответникът да премахне бариерата, поставена пред вътрешния двор на сградата в [населено място], [улица], тъй като тях препятства достъпа му до земята, находяща се зад сградата и възможността за паркиране на МПС-та в паркинга към сградата, както и облагородяване и ползване на района, т. е. нарушава правото му на собственост в качеството му на съсобственик, въпреки че съгл. чл.31, ал.1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение, а отделно съгласно 22, ал.1 ЗУТ площите между сградите при комплексното застрояване се устройват и като места за паркиране.

Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът е собственик на 0,305 % ид. ч. от имота - нотариален акт за покупко-продажба № 24/2009 г., т. 3, дело № 348/ 2009 г., на нотариус Д.. Счел е, че видно от същия нотариален акт [фирма], продавач, и Д. Д., купувач, „си дават взаимно съгласие по см. на чл. 33 и 66 от ЗС… всяка една от тях да се разпорежда с притежаваните от нея ид. ч. от поземления имот съобразно извършеното с нотариален акт № 181, том 72, дело № 13410/09 г. на АВ - П., реалното разпределение на ползването”. С нотариален акт № 181 [фирма] продава на „Т. Инвест” ид. ч. от имота, но страните разпределят и реалното ползване на паркоместата, т. е. на паркинга, в имота, и като е придобил ид. ч. от имота, Д. се е съгласил както с извършеното разпореждане, така и с извършеното разпределение на реалното ползване. Отделно свидетелят К. А. изнася, че „достъп до земята зад бариерата няма, няма как да се мине през бариерата, и с автомобил не може да се минава, а с детска количка абсолютно не може,… може да се мине отстрани… пеша, но е опасно, защото минават коли”, а свидетелят Б. Б. - че „бариерата ограничава само определена част, паркоместата, тази част е… покривна част на подземните гаражи, около входовете има няколко метра път,… и с автомобили се достига,… може да се мине с детска количка”. Вещото лице Разслабенов пише, че „не можах да установя да има новозастроени зелени площи и ограничения за свободен достъп до… части от ПИ”, и казва, че „бариерата, посочена в т. 2, си е бариера за паркинга, тя ограничава влизането и излизането на коли, а иначе тука накрая има място, хората си минават, даже хората, които живеят в блока, там сядат на приказки”. При така възприетите доказателства съдът е направил извод, че поставянето на бариерата се основава на договор, който има силата на закон за тези, които са го сключили /чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД/. А това, че бариерата създава пречки, освен за ползването на паркинга, не се установява при условията на пълно главно доказване. При това положение не е налице и неоснователно действие, което да пречи на ищеца да упражнява своето право.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

1. допустимо ли е за първи път във въззивното производство във въззивната жалба да се твърди и въвежда възражение за дадено съгласие с извършено разпределение на ползване;

2. има ли правна сила и действие извършено разпределение на реално ползване, което накърнява правата на другите съсобственици;

3. действително ли е дадено съгласие на съсобственик към преди това извършено реално разпределение на ползване между други двама съсобственици без възможност да се запознае с това разпределено ползване.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос, уточнен от съда в контекста на фактите по настоящото дело до въпроса: допустимо ли е за първи път във въззивната жалба да се въвежда възражение за дадено съгласие с извършено разпределение на ползване между други съсобственици, ако писмени документи, обективиращи разпределеното ползване и съгласието на ищеца с него са приложени към исковата молба, а в отговора на исковата молба ответниците са оспорили иска с довод, че поведението им е правомерно – ограничава се достъпа до покрива на собствена сграда, респективно предотвратяват действия на трети лица, нарушаващи вещните им права.

Практиката на ВКС, на която се позовава касаторът е неотносима, доколкото дава тълкуване по приложение на нормата на чл.266, ал.1 ГПК и забраната пред въззивния съд да се навеждат нови фактически твърдения и да се ангажират доказателства, освен при изключенията на ал.2 и ал.3 от правната норма, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение