Определение № 3204 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 195/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. Н. и С. Г. Н. срещу решение № 260692 от 04.05.2023г. по в.гр.д. № 6910/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която, като е отменено частично решение № 446878 от 09.07.2018г. по гр.д. № 29031/2016г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 143 от ЗЗП, и чл. 55, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за признаване за нищожни като неравноправни на клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, както и за заплащане на сумата над 10 418. 78 лева до 20 191. 74 лева, получена без правно основание възнаградителна лихва за периода от 29.05.2011. до 31.12.2015г., ведно със законната лихва от 31.05.2016г. до окончателното плащане.

В останалата част, с която е било потвърдено решението на Софийския районен съд (за признаване за нищожни като неравноправни клаузите на чл. 4, ал. 6 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и чл. 5, ал. 1 и чл. 10 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, съответно допълнителните споразумения от 14.10.2014г. и 27.05.2015г., и за заплащане на сумата от 10 418. 78 лева, получена без правно основание възнаградителна лихва за периода от 29.05.2011. до 31.12.2015г., със законната лихва от 31.05.2016г., като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.

Оплакванията в подадената касационна жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е обсъдил аргумента дали е възможно да се прогласи нищожност на договор с потребител, в който клаузата относно промяната на ГПР е нищожна и е обявена предсрочна изискуемост на кредита. Налице са основания договорът за кредит да бъде обявен за нищожен, тъй като не е налице механизъм, по който да се изчислява договореният променлив лихвен процент. В настоящия случай банката е обявила предсрочна изискуемост и прогласяването на нищожността няма да доведе до по-неблагоприятно положение за кредитополучателите. Неправилен е изводът, че за да се приеме клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит равноправна е достатъчна информацията, че към момента на сключването на договора БЛП на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 7%. Неправилен е изводът на въззивния съд, че следва да се прилага първоначалният лихвен процент. Фиксирането му е недопустимо изменение на договора. При договорен променлив лихвен процент и липса на начин на изчисляване на БЛП и на информация относно неговите промени, клаузата е неравноправна и не следва да се прилага тази стойност, тъй като не е ясно как е формирана и как се е променяла във времето. Същевременно пазарните равнища дори в България, на които се отпускат кредити, са намалели спрямо стойностите, посочени в договорите. Тази тенденция, според въззивния съд, е неприложима за кредитополучателите. Те трябва за повече от 10 години да продължат да плащат ГЛП, който не кореспондира на пазарните нива и да се трупат печалби на банките.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, както и по въпроси, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните?

Според посоченото в изложението въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 124 от 28.04.2010г. по гр.д. № 3972/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 331 от по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 445 от 02.11.2011г. по гр.д. № 1733/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 344 от 21.09.2012г. по гр.д. № 862/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

2. Равноправна ли е клауза относно начина на изчисляване на променлив ГЛП, в която не са посочени начините на изчисляване на основните елементи и не е предоставяна информация за колебанията в миналото на индекса, въз основа на който се изчислява същият лихвен процент?

Касаторът счита, че даденото от въззивния съд разрешение в решението му е в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в Решение от 03.03.2020г. по дело С-125/2018г.

3. При договорен променлив годишен лихвен процент и нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП следва ли да се начислява ГЛП в размер на първоначално посочения в договора за целия период на действие на договора? Прилагането на първоначалния лихвен процент за целия период на договора превръща ли договорения променлив лихвен процент във фиксиран и същото съставлява ли изменение на договора?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на решение от 25.11.2020г. на СЕС по дело С-269/19. Счита също, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обществените отношения налагат да се даде отговор на същия, но като се отчетат дадените указания в практиката на СЕС относно промяна на съдържанието на договорите и третиране на потребителя по благоприятен начин.

4. При нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП какъв ГЛП следва да заплаща потребителя при условия, че договорът е сключен при променлив лихвен процент?

Касаторът се позовава на решение от 25.11.2020г. на СЕС по дело С-269/19, както и иска касационно основание да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

5. Ако клаузата за промяна на годишния лихвен процент е нищожна, може ли да се обяви нищожност на договора за кредит, ако по отношение на същия вече е обявена предсрочна изискуемост или пък е изплатен към датата на постановяване на съдебното решение?

Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

От насрещната страна по жалбата „Юробанк България“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Липсва основание за допускане на касационно обжалване. По същество страната се позовава на константната съдебна практика, че когато клаузите относно едностранната промяна на лихвения процент са нищожни, лихвеният процент на договора е първоначално договореният, който става фиксиран за целия му срок. Невъзможно е да се прогнозират икономически показатели – лихви, валутни курсови и други, но касаторите са били наясно, че сключват договор при лихва 7.9%. Икономическата преценка е била правена със съзнанието, че лихвата е 7.9 %, като може да се покачи, а може и да се понижи, но никой не знае с колко (договорът е бил сключен за 216 месеца). В този смисъл е абсолютно безспорно, че кредитополучателите са били съгласни на такава лихва и тя е напълно ясна в договора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

С исковата си молба вх. № 8011736/31.05.2016г., подадена по пощата на 27.05.2016г., касаторите са изложили, че на 21.06.2006г. сключили с „Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД) Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957, по силата на който получили кредит в размер на 75 330 лева. Съгласно чл. 4 от договора годишният лихвен процент бил определен по следния начин:

• чл. 4, ал. 1: „За усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката за първата година от срока за издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 0% (нула процента)“;

• чл. 4, ал. 2: „За всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита кредитополучателите дължат на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, увеличен с договорна надбавка от 0.9 (нула цяла и девет десети) пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП за жилищни кредити в лева е в размер на 7% (седем процента)“;

• чл. 4, ал. 6: „Действащият БЛП на банката за жилищни кредити в лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните“.

Според касаторите – ищци не са били дефинирани механизмът на определяне на базовия лихвен процент и предпоставките, водещи до промяната му след първата година на действие на договора. Така определяне на стойността му е изцяло в зависимост от волята на банката. Тъй като клаузите на чл. 4, ал. 2 и ал. 2 от договора са неравноправни, за тях е било поискано да бъдат обявени за нищожни. Това е било и по отношение на клаузата на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към договора, съгласно която отново е бил приложим годишен лихвен процент, определен съгласно договора.

Начисляването на лихва е било без правно основание и платената сума в общ размер от 20 191. 74 лева за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. е била недължима. От касаторите е било поискано възстановяването й. Суми преди тази дата не са били претендирани като погасени по давност.

С исковата молба е било поискано също да бъдат обявени за нищожни клаузите на чл. 5, ал. 1 и чл. 10 от Допълнителното споразумение от 02.08.2012г., както и последващи сключени споразумения от 14.10.2014г. и 27.05.2015г.

За да постанови решението си, с което предявените искове са били уважени изцяло, съставът на Софийския районен съд е приел, че между страните липсва спор относно съдържанието на договора за кредит и рефинансиране, както и че сумата по кредита е била преведена от банката по посочени от ищците банкови сметки. Крайният срок за погасяване (издължаване) на кредита, включително дължимите лихви е бил 216 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка. Задължението е било обезпечено с ипотека. Не е било спорно и сключването на допълнителните споразумения.

Също според първоинстанционния съд договорът за банков кредит следва да се преценява с оглед разпоредбите на ЗЗП. Относно възнаградителната лихва съдът е възприел, че в договора за кредит не са били посочени факторите, нито компонентните, които формират БЛП по кредита. Не се съдържа формула с начин на изчисляване. По делото банката е представила Методология, включваща като компоненти трансферна цена на ресурса (пазарен лихвен мерител, рискова премия и директни нелихвени разходи за привличане на финансов ресурс - МЗР, ФГВБ и др.) и буферна надбавка. При промяна на кой да е от компонентните е било налице основание за актуализиране на БЛП. Обективни компоненти са били пазарният лихвен мерител (3-месечен Софибор), средните лихвени проценти по привлечен ресурс в лева от граждани и нефинансови предприятия, на база на които се определят МЗР и ФГВБ, и директните нелихвени разходи по привлечения ресурс. Но е имало и недостатъчно ясно определени компоненти (напр.“рискова премия“). Същевременно размерът на БЛП се е определял с решение на Комитета по управление на активите и пасивите на ответника. Поради общите и недостатъчно определени компоненти и невъзможността да се предвиди кой икономически показател ще бъде съобразен от ответника при едностранната промяна на БЛР, се е създавала възможност банката да определи абсолютно произволно БЛП и така едностранно да определи съдържанието на договора. От гледна точка на чл. 143, т. 10 от ЗЗП клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит е неравноправна. Според първоинстанционния съд тя е позволявала едностранно изменение на договора от страна на банката. Като пряко свързана с нея, нищожна е била каузата на чл. 4, ал. 6 от договора, а по аналогични съображения и клаузата на чл. 4, ал. 2 от Допълнителното споразумение от 02.08.2012г.

Касаторите - ищци са внесли по сметка на банката като лихва сума от 20 541. 86 лева за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. Предвид изложеното относно нищожността на клаузите от договора за кредит за ответника не е съществувало валидно правно основание да получи сумата и искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в предявения размер от 20 191. 74 лева е бил приет от първоинстанционния съд за основателен. Според съда тази сума е била дължима по равно на всеки от ищците, със законната лихва за забава от 31.05.2016г. до окончателното плащане.

Изводите си първоинстанционният съд е направил въз основа на приетите па делото писмени доказателства (основния договор за кредит с допълнителните споразумения) и заключението на изслушана съдебно-икономическа експертиза (основно и допълнително).

За нищожни са били определени и останалите оспорени от ищците клаузи от договора от 21.06.2006г. и допълнителните споразумения от него.

Решението на Софийския районен съд е било обжалвано изцяло от ответника „Юробанк България“ АД.

Въззивният съд е споделил фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, освен в частта относно приетата нищожност на клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г., съответно на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, както и относно дължимостта на сума по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в пълния предявен размер (за сума над 10 418. 78 лева).

Според състава на Софийски градски съд клаузата на чл. 4, ал. 2 е част от основания предмет на договора за кредит. Доколкото тя касае основания предмет на договора, въпросът за неравноправността й може да бъде разглеждан единствено и само, ако уговорката е неясна и неразбираема – чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Такива обстоятелства в случая няма. Ясно е разбираемо е посочена цената на предоставената услуга и начинът на нейното формиране. Към момента на сключване на договора и двата компонента от лихвата са точно фиксирани и известни на потребителя по размер и съответно като краен икономически резултат. При сключване на договора за кредит кредитополучателите са разбрали обхвата на своето задължение, като независимо че не са знаели как банката определя базовия си лихвен процент, са били наясно, че дължат възнаграждение в конкретно посочен размер. В клаузата не е предвидено право на банката за промяна на базовия лихвен процент, за да бъде тя частично нищожна. В решението си въззивният съд изрично е посочил, че промените в нивата на БЛП за ипотечни кредити в лева на ответната банка са били: 01.09.2007г. – 7.50%, 24.03.2008г. – 7.75%, 09.06.2008г. – 8. 25 %, 07.07.2009г. - 9%, 10.10.2008г. – 10.50%, 10.09.2012г. – 10.25%.

По същите съображения, според въззивния съд, не разкрива неравноправен характер и клаузата на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. Тя препраща към договор, в който има фиксирани стойности на компонентите на годишната лихва.

Съгласно въззивното решение задълженията на кредитополучателите е следвало да бъдат изчислени съобразно първоначалния договор – на връщане подлежи разликата между платеното като възнаградителна лихва и дължимата такава, определена на основание чл. 4, ал. 2 от договора за кредит (7.9%). На база на допълнително изслушаното в хода на въззивното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза, искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е бил приет за основателен за сума от 10 418. 78 лева.

Междувременно със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК вх. № 65000/10.11.2017г., подадено пред Районен съд – Варна, „Юробанк България“ АД е поискало да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК. Въз основа на договора за кредит от 21.06.2006г. и споразуменията са били претендирани 67 413. 29 лева главница, 12 934. 07 лева договорна лихва от 02.01.2016г. до 19.09.2017г., 1593. 07 лева наказателна лихва (обезщетение за забава на просрочени плащания) от 02.01.2016г до 29.10.2017г. и такси. От банката е било изложено, че вземанията по договора за кредит са обявени за предсрочно изискуеми. Изпратена е била нотариална покана по постоянния и настоящ адрес на кредитополучателите. Залепено е било уведомление, за което нотариусът е направил удостоверяване по чл. 47, ал. 1 от ГПК на 25.09.2017г. С. Н. е била запозната със съдържанието на поканата уведомление на 07.11.2017г.

По подаденото заявление е било образувано ч.гр.д. № 17210/2017г. на Районен съд - Варна и на 14.11.2017г. е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК за всички предявени вземания с изпълнителен лист. След подадени от длъжниците възражения е било образувано и производство по чл. 422 от ГПК за установяване на вземанията.

При тези установени обстоятелства първият поставен от касаторите процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди съвкупно събраните доказателства и да отговори на доводите и възраженията на страните по спора, е въпрос от значение за изхода на делото съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Той е основан на оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил довод на касаторите за нищожност на Договора за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г.

По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в посочените от касаторите съдебни решения, съответно противоречие със задължителната практика на този съд, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви). Това е поради предмета на предявените исковете, така както този предмет е очертан чрез изложените в исковата молба факти и заявения петитум – установяване на нищожност на отделни клаузи от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и допълнителните споразумения към него, съответно връщане на платени въз основа на тези клаузи суми (възнаградителна лихва) като платени без основание.

Също, с оглед предмета на делото, не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК четвъртият и петият от въпросите. Четвъртият въпрос е относно ГЛП, който трябва да плащат касаторите, ако клаузата относно промяната му е нищожна, но така зададен въпросът е хипотетичен. Петият въпрос съдържа питане дали може да се обяви нищожност на договор за кредит, ако е нищожна клаузата за промяна на годишния лихвен процент, но по делото не се иска установяване на нищожността на сключения между страните договор за кредит, а на отделни негови клаузи.

Вторият материалноправен въпрос за това дали е равноправна клауза относно начина на изчисляване на променлив ГЛП, ако не са посочени начините на изчисляване на основните елементи, също не е въпрос от значение за изхода на делото, тъй като той не съответства на изводите на въззивния съд. За да отрече нищожност на клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, този съд е приел, че към момента на сключване на договора за кредит двата компонента от лихвата са точно фиксирани и известни на кредитополателите по размер, съответно като краен икономически резултат - дължима е лихва от 7% плюс надбавка от 0.9%.

Третият от въпросите на касаторите (материалноправен) е от значение за изхода на делото. Това е поради изложените от въззивния съд съображения, че въпреки нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 6 от Договора за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г., при договорен променлив годишен лихвен процент ГЛП следва да е в размер на лихвения процент, действал при сключване на договора и то за целия период на договора. Според касаторите при конкретното съдържание на договора за кредит първоначалният лихвен процент не може да бъде прилаган (превръщането му във фиксиран е недопустимо), тъй като съставлява изменение на договора.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с решение от 25.11.2020г. на Съда, Banca B.SA (С-269/19), ECLI:EU:C:2020:954 (чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК), както и въпросът може да бъде определен като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК).

Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, при което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба (275. 46 лева) по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Воден от горното съдът