Определение № 519 от 08.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1307/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. В. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 7935 от 21.11.2019 г. по гр.д.№ 4739/ 2019 г., в частта му, с която е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 62232/ 2016 г. за отхвърляне на предявения от касатора против Р. К. Б. иск, квалифициран по чл.45 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 5 060 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени в период 03.11.2014 г. – 10.12.2014 г. и в период 10.06.2015 г. – 21.09.2016 г. от злепоставянето му като баща пред детето му Д. И. В., обида, страдание и срам от опетняване на неговата личност и доброто му име в обществото, нарушаване на правото му да се движи спокойно, причинени с изнасяне на неистински твърдения в молба, по която е образувано гр.д.№ 58326/ 2014 г. на Софийски районен съд и по която е издадена заповед за незабавна защита по чл.18 ЗЗДН. Въззивното решение е влязло в сила в частта, в която е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 62232/ 2016 г. за отхвърляне на предявения от касатора против Р. К. Б. иск, квалифициран по чл.45 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 500 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени на 09.12.2015 г. и изразяващи се в обида, унижение, лишаване от свобода, третиране като престъпник, опозоряване пред детето му, опозоряване пред персонала на детската градина, изпитване на чувство на безсилие, срам, че е посочен като насилник от изнасяне на неистински твърдения в молбата, подадена по гр.д.№ 58326/ 2014 г. на СРС, III г.о., 89 състав, въз основа на които била издадена заповед за незабавна защита по чл.18 ЗЗДН. Жалбоподателят повдига като основание за допускане на касационното обжалване материалноправните въпроси „Представлява ли злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК, чл.57 ал.2 Конституцията, чл.8 ал.2 ЗЗД изнасяне на невярна информация пред Съд (недобросъвестност), когато целта на молителя е да се увредят права, законни интереси или свободи на други или е в противоречие с интересите на обществото?” и „Кой отговаря при недобросъвестност по чл.3 ГПК за причинени на насрещната страна вреди – дали страната, която е недобросъвестна или Съд, издал заповед за незабавна защита по чл.18 ЗЗДН?”. Счита, че първият от тези въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. За втория въпрос поддържа, че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. С молба от 12.06.2020 г. касаторът е поискал да допълни изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Съдът не взема тази молба предвид с оглед изтичането на процесуалните срокове, в които е могло да бъде упражнено надлежно правото на касационна жалба. Ответната страна Р. Б. оспорва жалбата с доводи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване поддържа, че не са налице такива, без да излага конкретни съображения. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че ищецът и ответницата са бивши съпрузи, като от брака си имат едно дете - Д., [дата на раждане] По време на брака им, но докато били във фактическа раздяла, по депозирана от Р. Б. молба по ЗЗДН било образувано гр.д.№ 58326/ 2014 г. на Софийски районен съд, 89 състав. В молбата тя посочила, че при последното идване на И. В. от [населено място], където живеел, в [населено място], където било нейното жилище, на 28/.09.2014 г. спрямо нея било упражнено домашно насилие. Според твърденията в молбата, И. В. извлякъл насила от автомобил Р. Б. и детето й, крещял на Р. Б., наричал я „луда“ и заплашвал, че ще вземе детето във В.. Изложени били и твърдения, че И. В. слязъл от колата с детето в ръце, избутал ответницата към пътното платно, по което се движели коли, няколкократно я ударил силно по лицето, дърпал й чантата със сила, повличайки я по земята. Въз основа на тази молба, на 03.11.2014 г. районният съд издал заповед за незабавна защита от домашно насилие по реда на чл.18 ЗЗДН. С нея задължил И. В. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Р. Б. и му забранил да я приближава на разстояние по-малко от 100 метра. С определение от 21.01.2015 г. производството по делото било спряно по взаимно съгласие на страните, възобновено било с определение от 11.06.2015 г. С влязло в сила на 21.09.2016 г. решение № 12551/ 08.08.2016 г. съдът отхвърлил молбата на Б. за защита от домашно насилие поради недоказаност на изложените в нея факти и обстоятелства. Междувременно, на 09.12.2015 г., в близост до детската градина на детето Д., И. В. опитал да влезе в контакт с него и възникнал скандал с баба му по майчина линия, която го придружавала до градината. По сигнал на служителка в детската градина на място дошли органи на МВР, които задържали И. В. на основание чл.72 ал.1 ЗМВР за срок от 24 часа и му извършили обиск. При тези фактически установявания първоинстанционният съд посочил, че претенцията на И. В. се основавала на твърдения за извършена от Р. Б. злоупотреба с право, изразяваща се в подаване на молба за защита от домашно насилие. По тази молба било образувано гр.д.№ 58326/ 2014 г., приключило с влязло в сила решение, с което молбата била отхвърлена поради недоказаност на посочените в молбата факти и обстоятелства. Съдът посочил, че злоупотреба с правото да сезираш компетентен държавен орган е налице, когато искането до съответния орган не е отправено с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато искателят знае, че твърдяните от него обстоятелства са неверни, въпреки което прави искането с цел да навреди другиму или за да накърни обществен интерес. Подаването на молба ЗЗДН не съставлявало такава злоупотреба, защото с това си действие ответницата упражнила правото си на защита от домашно насилие. Независимо че впоследствие с влязло в сила решение било признато от съда, че заявените от нея обстоятелства не били доказани в проведеното производство, липсвали данни ответницата да е била недобросъвестна в това си поведение (в смисъл, че е упражнила правото си единствено с цел да навреди на ищеца и неговите интереси или за да накърни друг обществен интерес съзнавайки, че изложените от нея факти и обстоятелства са неверни). Правата на ищеца били накърнени от издадената заповед за незабавна защита, което действие било в правомощие на районния съд. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, нито един от поставените от касатора въпроси не обуславя обжалваното решение. Питанията не кореспондират с фактическите установявания на въззивния съд. Инстанцията по същество не е приела за установено от фактическа страна, че ответницата (като молителка в производството по гр.д.№ 58326/ 2014 г.) е инициирала производството с цел да увреди права, законни интереси или свободи на ищеца или интересите на обществото. Напротив, за да отхвърли иска съдът изрично е посочил, че молбата ответницата е подала с цел да защити правата си като жертва на домашно насилие, а обстоятелството, че твърденията в тази молба са счетени от друг съд за недоказани, само по себе си не обуславя недобросъвестност на молителката. Фактическа констатация, че молбата е подадена не за защита на собствени права, а единствено с цел да се увредят права, законни интереси или свободи на ответника, съдът по същество не е правил. Затова по отношение на правните му разрешения въпросът „Представлява ли злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК, чл.57 ал.2 Конституцията, чл.8 ал.2 ЗЗД изнасяне на невярна информация пред Съд (недобросъвестност), когато целта на молителя е да се увредят права, законни интереси или свободи на други или е в противоречие с интересите на обществото?” е неотносим. По аналогични съображения необуславящ е и въпросът „Кой отговаря при недобросъвестност по чл.3 ГПК за причинени на насрещната страна вреди – дали страната, която е недобросъвестна или Съд, издал заповед за незабавна защита по чл.18 ЗЗДН?”. Освен, че не е констатирал недобросъвестност на ответницата (недобросъвестността или липсата й е факт, а фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК), в мотивите на обжалваното решение решаващият орган никъде не е посочил, че съд може да носи отговорност за издадена от него заповед за незабавна защита. Напротив, инстанцията по същество изрично е приела, че търпените от ищеца вреди са резултат от законосъобразни действия на съда в изпълнение на законовите му правомощия (т.е., че липсва противоправно поведение). По необуславящи обжалваното въззивно решение правни въпроси касационен контрол не може да бъде допуснат, поради което Върховният касационен съд