Определение № 3904 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Ф. В., чрез адвокат М. Й., срещу решение № 13 от 21.01.2025 г. по в.гр.д.№ 619/2024 г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е потвърдено решение № 93 от 17.05.2024 г. по гр.д.№ 917/2022 г. на Районен съд-Троян, с което е признато за установено, по предявения от Т. И. К. и Е. И. Б.-Д. против В. Ф. В. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че Т. И. К. и Е. И. Б.-Д. са собственици, всяка от тях, на по 1/6 идеална част, от недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], [община], област Ловеч, заедно с построените в имота сгради – едноетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор *, със застроена площ от 62 кв.м., едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор *, със застроена площ от 81 кв.м. и едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор *, със застроена площ от 50 кв.м., и ответникът В. Ф. В. е осъден да предаде на всяка от ищците владението на по 1/6 идеална част от описания имот и сгради, и е отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, констативен нотариален акт за собственост по давност и наследство № 1461 от 31.05.2019 г., акт № 25, том VІ, дело № 1110/2019 г. на СВ при РС-Троян, в частта, с която В. Ф. В. е признат за собственик на гореописания недвижим имот и сгради в частта над 2/3 идеални части.

Касаторът В. Ф. В. е починал на 17. 08. 2025 г. и с определение от 13. 10. 2025 г. като жалбоподател – ответник по иска е конституиран, на основание чл. 227 ГПК, единственият му наследник по закон В. Ф. В..

Подаден е отговор на касационната жалба от ищците Т. И. К. и Е. И. Б.-Д., чрез пълномощника им адвокат В. А., с който се излага становище за недопустимост и неоснователност на подадената касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Предявеният от Т. И. К. и Е. И. Б.-Д. против В. Ф. В. иск с правно основание чл. 108 ЗС е основан на наследяване и придобивна давност. Твърди се, че имотът е бил собственост на В. Ц. М., поч. 1976 г., и С. С. М., поч. 1986 г., които са го придобили през по давност, като са установили владение през 1932 г. (откогато В. Ц. М. започнал да живее в имота със семейството си), през 1952 г. са го придобили по давност, а през 1963 г. общият наследодател е декларирал имота като негова собственост. Владението е основано на сключен от В. М., в периода 1925 г. - 1930 г. неформален договор за покупко-продажба. Твърди се, че общите наследодатели са оставили за наследници децата си Н. В. Ц., Ф. В. Ц., Е. В. Т. и П. В. М. – неомъжена, без деца, починала 2008 г. Ищците са единствени наследници от коляното на Е. В. Т., като Т. И. К. е нейна дъщеря, а Е. И. Б.-Д. е нейна внучка – дете на дъщеря й Е. И. Б., поради което притежават общо 1/3 идеална част, всяка една по 1/6 идеална част от процесния имот и сгради. Ответникът В. Ф. В. е от коляното на Ф. В. Ц.. С констативен нотариален акт № 138/31. 05. 2019 г. наследниците на Н. В. Ц. и Ф. В. Ц. – С. Н. Ц., Д. Й. Ц., В. Ф. В., С. Ф. Ц. са признати за собственици на целия имот на основание давност и наследство, а с договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 27/27. 06. 2019 г., С. Н. Ц., Д. Й. Ц. и С. Ф. Ц. продават на В. Ф. В. процесния имот и сгради. Твърди се, че договорът за продажба не е породил прехвърлително действие за притежаваната от ищците общо 1/3 идеална част – всяка от тях по 1/6 ид.ч., тъй като наследствените им идеални части не са били придобити по давност от наследниците на Н. В. Ц. и Ф. В. Ц., включително и от ответника.

Ответникът В. Ф. В. е оспорил иска като неоснователен. Заявил е, че процесният имот е бил купен с писмен договор от 15. 02. 1949 г. от братята Н. В. Ц. и Ф. В. Ц. и е бил придобит от тях по давност, а през 2019 г. наследниците им прехвърлили идеалните си части на В. Ф. В.. Процесният имот се намирал в близост до имота на общите наследодатели на страните В. Ц. М. и С. С. М..

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните по делото имат общи наследодатели - В. Ц. М., починал на 13.10.1976 г., и съпругата му С. С. М., починала на 26.02.1986 г. След смъртта си общите наследодатели оставили като наследници по закон четирите си деца: а/. Е. В. Т. – поч. 1987г. и оставила за наследници дъщеря си Т. И. К. (ищца) и дъщеря си Е. И. Б., починала 2013 г. и оставила за наследник дъщеря си Е. И. Б.-Д. (ищца); б/. Н. В. Ц. – поч. 1981 г. и оставил за наследници по закон С. Н. Ц. и В. Н. Ц. (Н. В. Ц. е наследник на баща си В. Ц. М., а децата му С. и В. са наследници по право на заместване на майка му С. С. М.); в/. Ф. В. Ц. – поч. 2011 г. и оставил за наследници В. Ф. В. (ответник) – починал на 17. 08. 2025 г. и оставил за наследник по закон сина си В. Ф. В., и С. Ф. Ц.; г/. П. В. М., починала 2008 г., неомъжена, без деца.

Въз основа на свидетелските показания на Б. С., В. И. и С. Ц., кредитирани от въззивния съд като обективни, тъй като възпроизвеждат непосредствено възприети от свидетелите факти, е прието за установено, че приживе В. М. е живял в махала “М.”, като след построяването на къща в процесния имот се е преместил там заедно със семейството си. В тази насока са и показанията на св. Б. К., която заявява, че знае, че имотът е застроен от прабаба й С. и прадядо й В., които са живели там. Прието е, че показанията на свидетелите се подкрепят и от представеното удостоверение № 2288/27.10.1987 г., издадено от АПК – Троян, по молба на Е. Т., в което е посочено, че дворно място с площ от около 1200 кв. м. в махала “С.”, [населено място], застроено с двуетажна къща, плевня, сая е бил единствен жилищен имот на общите наследодатели на страните към образуването на ТКЗС през 1957 г., в който са живели с цялото си семейство до смъртта си, като двамата са запазили право на собственост и имотът не е включван в ТКЗС. Подкрепят се и от подадена от В. М. декларация през 1963 г., с която имотът е деклариран като собствен.

Съдът е приел, че имотът, описан от свидетелите и посочен в удостоверението, е идентичен с процесния, с оглед дадената от свидетелите, при извършения оглед на имота, информация относно разположението на местата, които са били обработвани, локализацията на къщата, оградата, навесите, която информация е онагледена от вещото лице по допуснатата СТЕ в приложение № 3 към заключението, както и предвид обстоятелството, че описанието на имота в свидетелските показания съответства и на това по удостоверение № 2288/27.10.1987 на АПК – Троян и декларацията от 1963 г., с която общият наследодател е декларирал като собствен имота и сградите.

От показанията на свидетелите В. С., Б. К., Б. С., Д. Ц., М. А., С. Ц. и И. С. е прието за установено, че поземленият имот, ведно с къщата в него, се ползвал от цялото семейство на общите наследодатели, в т. ч. и на дъщерите им, като П. Ц. е полагала грижи за имота ежедневно – обработвала го е, садяла е растения, грижила се е за кошерите и е ползвала стая от къщата до смъртта си през 2008 г., а дъщерята на ищцата К. е прекарвала летните си ваканции там до петнадесетата си годишнина.

Обстоятелството, че имотът е запазил наследствения си характер, а не е придобит в изключителна собственост от ответника по е прието за установено и от показанията на св. С. Ц., брат на ответника, който заявява, че след смъртта на В. Н. – братовчед на ответника и внук на общите наследодатели, настъпила през 2013 г., с ищците са водени разговори имотът да бъде превърнат в къща за гости за общо ползване. Нещо повече, къщата е посещавана и от дъщерята на ищцата Т. К.. Прието е, че провеждането на подобен тип разговори между страните представлява извънсъдебно признание на ответника за съсобствен характер на имота и за обстоятелството, че същият е държател на чуждите идеални части.

Имотът и сградите са били декларирани като съсобствени от П. М. и Ф. В. Ц. през 1998 г., като в декларациите са посочени като съсобственици и Т. И. К., Е. И. Б., В. Н. Ц., С. Н. Ц., видно от представеното писмо № РД-04-86/15. 06. 2023 г. на Община – Троян.

Прието е, че липсва идентичност между процесния имот и имота представения от ответника договор за покупко-продажба от 1949 г., по силата на който синовете на общите наследодатели са придобили ливада в местността “Л.” при С. от около 2 дка. Този имот се намира в различна местност от процесния, незастроен е и според заключението на вещото лице не може да се установи идентичност между двата имота. Имотът, предмет на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 28, том 2, дело № 372/1959 г. касае имот в [населено място] – със същия Н. В. Ц., Е. В. Т., И. Т. Т., В. Ц. М. и П. В. Ц. са придобили дворно място – парцел пети в кв. ***по плана на [населено място], заедно с намиращите се в него къща и сая, с площ от около 700 кв. м.

От правна страна въззивният съд е приел, че ищците притежават по 1/6 идеална част от процесния имот. Същият е бил придобит по давност от общите наследодатели В. Ц. М. и С. С. М.. В тяхна полза е изтекъл придобивният 20 годишен давностен срок, предвиден в ЗИСС /отм./ - ако се приеме, че са завладели имота през 1932 г., съответно 10 годишният придобивен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС – ако се приеме, че са завладели имота през 1957 г. След смъртта им наследниците им са придобили идеални части от правото на собственост върху имота на основание наследствено правоприемство, като имотът не е загубил характера си на съсобствен такъв.Ищците са от коляното на дъщерята на общите наследодатели Е. В. Т. и притежават общо 1/3 идеална част от правото на собственост – всяка от тях по 1/6 идеална част.

За неоснователно е намерено възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност. Същият не е доказал да е завладял наследствените идеални части на ищците. Дори да се приеме, че през 2013 г. е започнал да държи имота като свой, ищцовата претенция е предявена през 2022 г., т. е. преди да изтече 10-годишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Горните изводи не се опровергават от установеното от гласните доказателства обстоятелство, че ответникът е извършвал множество подобрения в имота. Установена е и липса на идентичност между процесния имот и имота, описан в представения писмен договор за покупко-продажба от 1949 г., купен от двама от наследниците на общите наследодателя – от братята Н. и Ф. В. Ц..

В касационната жалба и изложението към нея са формулирани следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т. 2 и т.3 ГПК:

1. При наличие на доводи, че ответниците черпят права от представен от тях или от трета страна официален документ, на който не е оборена материалната доказателствена сила, може ли съдът да основе фактическите си констатации и правни изводи на друг документ, който не съществува в правния мир.

2. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да изложи защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и доказателствата във връзка с тези доводи и възражения.

4. Дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи на въззивния съд.

5. При липса на писмени доказателства по делото за наличие на начален период на давностно владение, следва ли съдът да приеме, че тези лица, ползващи се от липсващия документ по делото, са придобили определен имот на основание давностно владение.

6. При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт опорочен ли е и какъв е порокът.

7. Приложим ли е институтът на придобивна давност в отношенията между сънаследници, ако приживе владението е предадено от наследодателя на част от тях, кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост, ако за имота по делото няма проведена процедура за възстановяване по ЗСПЗЗ и не е влизал в ТКЗС.

8. Следвало ли е въззивният съд служебно да прецени недопустимостта на иска, като обезсили решението на първоинстанционния съд или върне делото с указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба съобразно указанията по чл. 129, ал.2 ГПК относно точната конкретизация на процесните имоти, обема на търсената от ищците защита и правния им интерес от предявения срещу ответника В.В. иск.

9. Събраните свидетелски показания по делото достатъчни ли са, за да приеме решаващият съд, че процесният спорен имот е доказан като наследствен от общ наследодател от страните.

10. Длъжен ли е съдът да обсъди по реда на чл. 188 от ГПК всички представени по делото писмени и други доказателства, и обсъди конкуренцията по отношение на тях, с оглед твърдените права на собственост. Длъжен ли е съдът да отдели спорните от безспорните факти.

11. Приложим ли е институтът на придобивна давност в отношенията между сънаследници, ако приживе владението е предадено от наследодателя на част от тях, кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост, ако за имотът по делото няма проведена процедура за възстановяване по ЗСПЗЗ, не е влизал в ТКЗС и не е проведен иск за доказване по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по осмия въпрос от изложението. В настоящия случай не възниква съмнение за допустимостта на обжалваното решение поради постановяването му по нередовна искова молба. Производството по делото е проведено искова молба, уточнена по указания на съда, дадени на основание чл. 129, ал. 2 ГПК, в която има съответствие между обстоятелствена част и петитум. В обстоятелствената част на исковата молба са конкретизирани правопораждащите собствеността на ищците факти. Спорният имот е индивидуализиран в достатъчна степен, позволяваща да се очертае предметът на делото. Петитумът е ясен и недвусмислен. Исковата молба е съответствала на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК.

Първи и пети въпрос не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същите не съответстват на установените по делото факти и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което и не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

Въпросът за доказателствената сила на нотариалните актове по чл. 587 ГПК и за разпределяне на доказателствената тежест между страните във връзка с оспорването им е разрешен с ТР № 11 от 21.03.2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. Прието е, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Прието е, че с оглед едностранния характер на нотариалното производство, в което не се разрешава правен спор, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярят на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляря на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разясненията, дадени в тълкувателното решение. В резултат на съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, е формирал извод, че е опровергана констатацията на нотариуса, че титулярите по представения констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, от който черпят права ответникът и продавачите на ответника, са придобили по давност идеалните части на ищците от процесния имот и сгради, съответно - че не е доказано удостовереното от нотариуса оригинерно придобивно основание.

Въззивното решение е в пълно съответствие и с приетото в т. 3 и т. 2 на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, че е възможно да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права се признаят на наследниците му в съдебен процес по спор за собственост, както и че последиците на придобивната давност се зачитат към момента на изтичане на законовия срок, а не към момента на позоваването на давността. Достатъчно е част от наследниците да се позоват на придобивна давност, изтекла приживе на наследодателя. Съдът е този, който следва да прецени дали в случая са настъпили последиците на придобивната давност по отношение на общия наследодател и той е бил собственик на процесния имот към момента на смъртта си, или обратно – общият наследодател не е придобил собствеността приживе.

Като е преценил данните по делото, въззивният съд е достигнал до извод, че последиците на придобивната давност са настъпили за общите наследодатели, както и че не е доказано другите наследници, включително и ответникът да са завладели наследствените идеални части на ищците и да са ги придобили по давност.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втори, трети и десети въпрос от изложението. Въпросите са свързани с приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и касаят задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да обсъди събраните по делото доказателства, както и възраженията и доводите на страните и изложи собствени фактически и правни изводи. В съответствие с установената практика на ВКС, въззивния съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, разгледал е доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с изложените от въззивния съд съображения не сочи на несъобразяване с установената практика на ВКС и не е предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по четвърти и девети въпрос от изложението. Въпросите са зададени във връзка с тезата на касатора, че въззивният съд е извършил неправилна преценка на събраните по делото гласни доказателства, и са израз на несъгласието с фактическите изводи на въззивния съд. Отговорите на въпросите изисква преценка на събраните по делото доказателства и на обосноваността на изводите на въззивния съд, т.е. преценка на правилността на решението, извършването на каквато в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.

На следващо място, не се констатира противоречие на въззивното решение с посоченото от касатора решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058/2010 г. на ВКС, І г.о., както и с останалите цитирани решения на ВКС. С решението е прието, че основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства. Правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т.е преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Дали е основателно позоваване на придобивна давност, т.е дали недвижим имот е придобит по давност, съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене. В случая, въззивният съд не се е отклонил от горепосочената практика при обсъждане на събраните по делото доказателства.

Шестият въпрос от изложението е зададен хипотетично, без връзка с конкретното дело, поради което обсъждането му не би било от значение за изхода на спора. Мотивите към въззивното решение не са вътрешно противоречиви и неясни до степен на неразбираемост.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по седми и единадесети въпрос от изложението. Същите са основани на предпоставка, каквато не е установена по делото – предаване на владението приживе от наследодателя на част от наследниците.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси.

С оглед изхода на делото К. В. В. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Т. И. К. и Е. И. Б.-Д. сумата 920, 33 евро (равностойността на 1800 лв.) разноски за настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,