Определение № 4635 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1981/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от С. А. Т. против определение № 110 от 11.02.2026 г. по в. ч. гр. д. № 42/2026 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено определение № 368 от 28.11.2025 г. по гр. д. № 394/2022 г. на Районен съд – Девин за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. В частната касационна жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение с искане за неговата отмяна. В изложението по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1. Допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК при спор за собственост за част от имот, когато ищецът твърди, че ответникът не е собственик на спорната площ и с това се засяга правната му сфера; 2. Налице ли е правен интерес от отрицателен установителен иск, когато между страните съществува спор за материално право, независимо че съществува и възможност за защита чрез положителен установителен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР; 3. Следва ли съдът да квалифицира иска съобразно фактическите твърдения по исковата молба, а не формалното наименование на иска, и 4. Налице ли е правен интерес от отрицателен установителен иск, когато спорът за собственост препятства упражняването на правото на собственост, независимо дали решението ще послужи пряко за изменение на кадастралната карта. Частният жалбоподател поддържа, че формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 65 от 10.07.2018 г. по гр. д. № 1580/2017 г. на ВКС I г. о., решение № 6 от 10.09.2018 г. по гр. д. № 1389/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 129 от 4.01.2018 г. по гр. д. № 529/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 176 от 27.02.2017 г. по гр. д. № 1733/2016 г. на ВКС, II г. о., и решение № 145 от 30.10.2018 г. по гр. д. № 779/2018 г. на ВКС, I г. о. Твърди се също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК от насрещната страна - С. Ц. Х. и Д. Ц. Х., е подаден отговор, в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на подадената жалба. Няма искане за разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Частната касационна жалба е редовна и допустима - подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, чрез представител с надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С атакуваното определение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение по гр. д. № 394/2022 г. на РС – Девин за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения от С. Т. отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Предмет на иска е несъществуването на право на собственост на С. Х. и Д. Х. първоначално върху реална част от 50 кв. м, представляваща част от собствения на ищеца поземлен имот с пл. № *, образуващ урегулиран поземлен имот (УПИ) * – * в кв. 13 по действащия ЗРП на [населено място], общ. Д., погрешно включена в съседния на югоизток имот (УПИ * – *) поради одобряване на дворищната регулация, без да се изходи от действителната имотна граница между двата имота, материализирана с ограда. Тази спорна реална част впоследствие е индивидуализирана по комбинираната скица към експертното заключение на вещото лице А. С. като реални части от 8.00 кв. м и 2 кв. м, заключени между имотните граници по плановете от 1960 г. и 1990 г. и обозначени по същата скица съответно в зелен и черен цвят. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че в хода на производството твърденията на ищеца са довели до недопустима промяна в предмета на спора. Съдът е изложил, че първоначалните твърдения на ищеца за неточно включване на реалната част от 50 кв. м от собствения му имот, притежаван на основание наследствено правоприемство, давностно владение и покупко-продажба, в имота на ответниците поради грешка в кадастралната основа на плана от 1990 г. - в резултат на неотразяване на действителната имотна граница, материализирана с ограда, са променени, след като е установено, че част от площта (в размер на 40 кв. м) съставлява подход към двата имота, отреден за улица. Така с последвалото уточнение е въведен спор за неправилно отразяване при одобряване на същия план на действителната имотна граница по отношение на реални части от 8 кв. м и 2 кв. м, включени в имота на ответниците и обозначени на комбинираната скица към експертното заключение (л. 227). Според съда изложените твърдения за обосноваване на иска - дори ако направеното уточнение се възприеме само като отстраняване на многократно констатираните нередовности на исковата молба - разкриват спор за материално право по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, при който не е налице правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост. Въззивната инстанция е заключила, че целеният правен резултат, свързан с отразяване на спорните реални части в имота на ищеца, не може да бъде постигнат чрез предявения отрицателен установителен иск, което обуславя неговата недопустимост. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва едва да се произнесе по допускането на касационния контрол съгласно критериите на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приложими на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Производството по селекция е предпоставено от формулирането от страна на касатора на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В съответствие с диспозитивното начало жалбоподателят е длъжен да изложи този въпрос в съпътстващото жалбата изложение, като обоснове и наличието на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Извън критериите по ал. 1, съдебният акт се допуска до касация и при служебно констатирана вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност (чл. 280, ал. 2 ГПК). Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните от касатора селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане касационното обжалване. По поставените в изложението въпроси (втори и четвърти въпрос) относно допустимостта на предявения отрицателен иск при наличие на спор за материално право по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и невъзможността решението по него да доведе до промяна на неправилното отразяване в кадастралната карта (в случая в плана), които са обусловили решаващите за изхода на спора мотиви в обжалваното определение, не е налице противоречие с посочената от частния жалбоподател тълкувателна практика и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (част от която, като решение № 176 от 27.02.2017 г. по гр. д. № 1733/2016 г. на ВКС, II г. о., и решение № 145 от 30.10.2018 г. по гр. д. № 779/2018 г. на ВКС, I г. о., е дори неотносима към настоящата хипотеза). По тези въпроси е налице трайно установена практика на ВКС, обективирана в ТР № 8 от 07.05.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и в казуалната практика, постановена по реда чл. 290 ГПК - решение № 153 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 1221/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 50138 от 10.01.2023 г. по гр. д. № 1128/2022 г. на ВКС, II г. о., решение № 89 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 3335/2019 г. на ВКС, I г. о., и част от посочените в изложението решения. В тази практика се приема, че искът с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР се определя като положителен установителен иск за собственост. Когато ищецът обосновава своя интерес от предявения иск със спор за материално право и невъзможност за нанасяне на имота в кадастралната карта, исковата защита следва да бъде проведена чрез установяване на неговото право на собственост. Само по този начин би могло да се постигне нанасянето на част от имота на ищеца в кадастралната карта, тъй като при уважаване на положителния установителен иск за собственост би се решил със сила на пресъдено нещо въпросът за това кой е собственик на спорната реална част от поземления имот и какви са границите на имота, предмет на установеното право на собственост. При уважаване на отрицателния установителен иск правата на ищеца не са предмет на доказване, както и техният пространствен обхват. Затова, при наведени от ищеца за обосноваване на правния му интерес твърдения за неточно заснемане на собствения му имот или на части от него в кадастралната карта като част от имота на ответника, или незаснемането му като самостоятелен имот, неговият интерес изисква да установи своето право на собственост, а не да отрече това на ответника. Това разрешение е приложимо и в случаите, когато се претендира, че имотната граница е различна от тази по заварен от ЗУТ дворищнорегулационен план (съставляващ подробен устройствен план по ЗУТ, и чието отчуждително действие е отпаднало поради изтичане на основание § 8 ПР на ЗУТ) поради допусната грешка в кадастралната основа, заради която при одобряването на дворищната регулация не е изходено от действителната имотна граница (решение № 635 от 28.10.2025 г. по гр. д. № 3306/2024 г. на ВКС, II г. о.), какъвто е и настоящият случай. С оглед на гореизложеното, при спор за материално право по чл. 54, ал. 2 ЗКИР (какъвто е разгледаният в част от посочената в изложението практика – решение № 65 от 10.07.2018 г. по гр. д. № 1580/2017 г. на ВКС I г. о., решение № 6 от 10.09.2018 г. по гр. д. № 1389/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 129 от 04.01.2018 г. по гр. д. № 529/2017 г. на ВКС, II г. о.), е налице правен интерес за ищеца от предявяване на положителен установителен иск за собственост – самостоятелно или като част от ревандикационен иск. Това разрешение, в която насока е и даденото от въззивния съд в обжалваното определение, не е в противоречие с посоченото от частния жалбоподател ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което се разглеждат хипотези, при които е налице правен интерес от защита чрез предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права. В настоящия случай при преценката за наличието на правен интерес от такъв иск, която е винаги конкретна, въззивният съд е направил извод, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим поради липсата на правен интерес. Този извод е аргументиран от наведените от ищеца твърдения за неговото обосноваване и от възможността с уважаването на иска да се даде защита на субективното право, което същият твърди, че притежава. Правният интерес от търсената защита е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на право на иск, като чл. 124, ал. 1 ГПК изрично подчертава, че предпоставка за допустимост на установителния иск е наличието на интерес от установяване на едно право или правоотношение. Изложеното и посочената практика водят до извода за отсъствието по тези въпроси и на поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и по останалите въпроси, формулирани в изложението - за допустимостта на отрицателен установителен иск за реална част и за извеждането на правната квалификация на иска, тъй като така формулираните въпроси не са обуславящи за изводите на въззивния съд. Те не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което прави безпредметно обсъждането на специалните такива, обосновани от частния жалбоподател общо за всички въпроси. Наличие на основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на въззивното определение до касационно обжалване също не се констатира. Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо. Определението не е и очевидно неправилно. Ето защо, в заключение, обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г.о.