Определение № 558 от 21.09.2017 г. на ВКС по т. д. № 2377/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „М.-сдружение на композитори, автори на литературни произведения, свързани с музика и музикални издатели за колективно управление на авторски права“ срещу Решение № 1250/17 юни 2016 г. по в.т.д.№ 804/2016 г. на САС, ТО, 3 състав, с което е потвърдено Решение № 1258/30 юли 2015 г., постановено по т.д.№ 1128/2014 г. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора в обективно съединение срещу [фирма] искове за сумата 171 964,34 лв., представляваща възнаграждения за използване на произведения от репертоара на ищцовото сдружение, изпълнени на КОНЦЕРТИ на K., на METALIKA и на SNOOP DOGG, проведени съответно на 16 май 2008 г., 25 юли 2008 г. и на 18.9.2008 г., както и за сумата 52 784,22 лв., представляваща лихва за забавено плащане на сумата за периода от 26.02.2011 г. до 21.02.2014. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно по съображения за нарушение на материалния закон необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира се отмяната му и уважаване на исковете в предявения размер със законните последици. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т.1,2 и 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото 9 правни въпроса. Ответникът по касация [фирма] изразява становище в срока за отговор на касационната жалба, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното: Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Софийския апелативен съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима. За да потвърди решението на СГС, с което исковете са отхвърлени, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца се основава на клауза на договор между страните от 1.9.2009 г. за разрешаване на публично изпълнение на музика по време на концерти и други прояви, предвиждаща подписване на допълнително споразумение между тях за договаряне срок за изплащане на авторски възнаграждения от ответното дружество, дължими за организирани от него концертни прояви в периода от 5 юли 2007 г. до 18.9.2008 г. в размер на 207652,59 лв. с ДДС. Тълкувайки съдържанието на клаузата на чл.10.2 на договора съдът приема, че регламентираните с нея задължения са неотносими към претендираните възнаграждения в размер на 171 964,34 лв. за процесните три концерта поради липса на доказателства, че в периода до сключването на договора между страните е съществувала договорна обвързаност, обосноваваща право на ищеца да претендира възнаграждение за организираните от ответното дружество концертни прояви, както и поради непредставяне на доказателства за сключване на предвиденото в чл.10 ал.2 на договора допълнително споразумение и за възникване на задължение за плащане на авторски възнаграждения за концерти в периода, предхождащ сключването на договора и влизането му в сила на 1.9.2009 г. С оглед акцесорния характер на вземането за мораторна лихва е неоснователна и претенцията по чл.86 ЗЗД за забавено плащане на вземането за възнаграждение. Представените от ищеца фактури са съставени в изпълнение на поети с процесния договор задължения за периода след сключването му, поради което са неотносими към предмета на иска по чл.79 ал.1 ЗЗД. Не са обсъдени доводите за съдържащото се в клаузата на чл.10 ал.2 признание за съществуващ дълг, индивидуализиран по основание и размер, както и доводът на ответното страна за погасяването му по давност заявен своевременно с отговора на исковата молба. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е постановено в отклонение от формираната по чл.290 ГПК задължителна съдебна практика на ВКС, съдържаща положителен отговор на сочения в изложението процесуалноправен въпрос по т.5 – Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени от страните доводи възражения, относими към спорния предмет. Според служебно известните на съдебния състав Решение № 212/1.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на Второ търговско, ТО, Решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д.№ 891/2010 г. на Първо ТО на ВКС, Решение № 68 от 24 април 2013 г. по т.д.№ 78/2010 г. на Второ ТО на ВКС, Р..№161 от 4 октомври 2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г. на Второ ТО на ВКС за съда съществува задължение да обсъди в мотивите си и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора по делото въз основа на допустимите и относими своевременно представени доказателства при съблюдаване на очертаните чрез въззивната жалба предели. Предвид изложеното следва да се приеме, че касаторът е установил сочените основания за достъп до касационен контрол. Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касация по въпроса, формулиран в т.5 на раздел ІІ от изложението по чл.284 ал.3 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, на основание чл.288 ГПК