Определение № 13 от 12.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3107/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 100 580/ 19.08.2020 г. по ч.гр.д. № 227/ 2020 г., с което Бургаски апелативен съд е потвърдил определение № 1642/ 17.06.2020 г. по гр.д. № 1642/ 17.06.2020 г. по гр.д. № 1914/ 2017 г. на Бургаски окръжен съд, постановено по реда на чл. 77 ГПК, за осъждане на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество на основание чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ да внесе държавната такса от 19 233 лв. – 4 % от цената на исковеге за отнемане на имущество на стойност 480 825.82 лв. по ЗОПДНПИ на Комисията срещу Ч. С. Н., Д. Д. Н. и С. Ч. Н., отхвърлени с влязлото в сила решение по делото. Определението се обжалва от Комисията с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следния правен въпрос: Прилага ли се чл. 156, ал. 6 ЗПКОНПИ в съдебното производство по иска по чл. 74 за отнемане на имущество в полза на държавата по отменения ЗОПДНПИ, заварено към влизане в сила на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗПКОНПИ (сегашна редакция на текста след изменението с ДВ бр. 1/ 2019 г.)? Касаторът счита въпроса включен в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извежда с довод, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество Комисията се оплаква, че определението е неправилно като постановено при съществено нарушение на § 5, ал. 2 от ПЗР и на чл. 156, ал. 6 ЗПКОНПИ (приложимата сегашна редакция на текста). От ответниците Ч. С. Н., Д. Д. Н. и С. Ч. Н., ответници и по касация, не са постъпили писмени отговори на частната жалба. Настоящият състав я намира с допустим предмет. Въззивният съд е потвърдил определение по чл. 77 ГПК, с което първостепенният съд е определил основанието, размера и длъжника по публично-правното задължение за внасяне на държавна такса по разгледаните искове по чл. 74 ЗОПДНПИ . Налице е условието по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК – обжалваното определение не е с привременен характер, а въззивният съд е потвърдил определение, установяващо основанието, размера и длъжника по публично-правното задължение за внасяне на държавна такса (т. 1 от ТР № 5/ 12.07.2018 г. по тълк.д. № 5/ 2015 г. ОСГТК на ВКС). Налице е и условието по чл. 274, ал. 4 ГПК – определението е на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв., а решението по делото подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд. Частната жалба е от процесуално легитимирана страна. Касатор е Комисията, осъдена да внесе държавната такса. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост, но повдигнатият въпрос няма претендираното значение. Съображенията са следните: За да потвърди определението по чл. 77 ГПК въззивният съд е приел, че: 1) съгласно чл. 75, ал. 1 ЗОПДНПИ държавната такса за съдебното производство по иска по чл. 74 за отнемане на имущество в полза на държавата по отменения ЗОПДНПИ не се внася предварително, а съгласно чл. 78, ал. 2 от същия закон съдът я определя според изхода на делото; 2) на 05.05.2020 г. е влязло в сила решение, с което са отхвърлени исковете на Комисията по чл. 74 ЗОПДНПИ срещу тримата ответници за отнемане на имущество на обща стойност 480 825.82 лв., но съдът е пропуснал да се произнесе по държавната такса и 3) тя е в размера от 19 233 лв., а следва да я внесе Комисията. Въззивният съд е квалифицирал като неоснователно оплакването в частната жалба от Комисията, че първоинстанционното определение е неправилно, а съгласно чл. § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗПКОНПИ, вр. чл. 156, ал. 6 ЗПКОНПИ не Комисията, а ответниците дължат дължимата по делото държавна такса. Въззивният съд е приел, че съдебното производство по иска по чл. 74 ЗОПДНПИ е заварено към влизане в сила на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗПКОНПИ, а преходната разпоредба предвижда неприключилите проверки и съдебни производства по отменения ЗОПДНПИ да се довършат по реда на ЗПКОНПИ. Въпреки това е отказал да приложи 156, ал. 6 ЗПКОНПИ, приемайки че: 1) санкционният характер на чл. 156, ал. 6 ЗПКОНПИ я изважда от обратното действие на закона по § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗПКОНПИ и 2) съдът прилага чл. 156, ал. 6 ЗПКОНПИ по свое усмотрение, а не по задължение. Касационният състав намира, че една от разликите между ЗОПДИППД и следващите два закона – ЗОПДНПИ и ЗПКОНПИ е в това, че първият закон не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл. 28 от отменения ЗОПДИППД, а по иска по чл. 74 ЗОПДНПИ , както и по иска по чл. 153 ЗПКОНПИ държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото (чл. 75, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 2 от отменения ЗОПДНПИ и чл. 154, ал. 3, вр. чл. 157, ал. 2 ЗКОНПИ). Съгласно чл. 156, ал. 6 ЗКОНПИ, когато ответникът по съответния иск за отнемане на имущество в полза на държавата по този закон представи пред съда доказателства, които е могъл да представи с декларациите по чл. 136 или 137 и не са събрани по независещи от Комисията причини, съдът може да му възложи изцяло или отчасти разноските по делото независимо от изхода по делото. Разпоредбата на чл. 156, ал. 6 ЗКОНПИ предвижда, че ответникът понася отговорността за разноските по делото, сторени от Комисията, когато искът за отнемане на имущество в полза на държавата е отхвърлен, но причината за това е единствено в поведението на ответника. Чл. 156, ал. 6 ЗКОНПИ обаче не решава пряко въпросът, кой следва да внесе държавната такса – Комисията или ответниците, - когато единствената причина за отхвърления иск е в поведението на ответниците, а държавната такса не се внася предварително, т.е. не е сторена разноска от Комисията. Следователно въпросът, обуславящ въззивното определение, с което по реда на чл. 77 ГПК въззивният съд е поставил в тежест на Комисията държавната такса по съдебното производство по иска по чл. 74 ЗОПДНПИ , отказвайки да приложи чл. 156, ал. 6 ЗКОНПИ, въпреки че производството е заварено към влизане в сила на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗКОНПИ (сегашна редакция), е: Прилага ли се чл. 156, ал. 6 ЗПКОНПИ не само за отговорността за разноските по делото, но и за задължението за внасяне на държавна такса в съдебното производство по иска на Комисията за отнемане на имущество в полза на държавата по отменения ЗОПДНПИ (по иска по чл. 74 ЗОПДНПИ ), когато е заварено към влизането в сила на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗПКОНПИ (сегашна редакция след изменението с ДВ бр. 1/ 2019 г.)? Не такъв е въпросът, повдигнат от касатора. По начина, по който Комисията го е формулирала, той се свежда до прякото прилагане на чл. 156, ал. 6 ЗПКОНПИ. С определението по чл. 77 ГПК обаче е решен въпросът за дължимата държавна такса, а не е определяна отговорността за разноските по делото. Изложеното изключва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането на въззивното определение до касационен контрол.