Определение № 926 от 12.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1326/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЛГР Джи Енд Ем“ ЕАД срещу решение № 162 от 09.03.2023г. по в.т.д. № 909/2022г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260446 от 29.06.2022г. по т.д. № 2678/2019г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на „Лайтхаус Голф Ризорт“ АД (в несъстоятелност), на основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД, сумата от 4 559 852. 58 лева, представляваща равностойност на отчуждени от него недвижими имоти, предмет на апорт от 21.06.2011г. в капитала на „ЛГР Джи Енд Ем“ ЕАД, който апорт е бил обявен за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Лайтхаус Голф Ризорт“ АД, на основание чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ, съгласно влязло в сила решение № 260025 от 10.01.2022г. по т.д. № 2678/2019г. на Софийски градски съд. Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е очевидно неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Според касатора съдът е приложил неправилно разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД. Недвижимите имоти (предмет на апорта, които подлежат на връщане) са отчуждени преди отправена покана за връщане, съответно преди узнаване, че вещта се държи без правно основание. Ако се приеме, че е налице хипотезата, в която получателят е отчуждил вещта преди поканата, когато той дължи само онова, от което се е възползвал, отново не е осъществен фактическият състав на разпоредбата. От продажната цена на имотите, ипотекирани в полза на банка („Уникредит Булбанк“ АД), е плащана сума в полза на банката. Т.е. от тези суми касаторът не би могъл да се възползва. Погасени са задължения на несъстоятелния длъжник към кредитора – банка. В хода на производството не е установено какви точно суми е получил касаторът от извършените продажби, както и какви са сумите, от които дружеството се е възползвало. Автоматичното определяне на цената на иска от съдебно-оценителната експертиза е неправилно. Определената стойност на имотите не е идентична и не съвпада с реалната продажна цена, на която са реализирани недвижимите имоти, още по-малко следва да се приеме, че именно това е стойността, от която касаторът се е възползвал. Върнатите от касатора имоти са били оценявани в производството по несъстоятелност с около 30-40% по-ниско от стойността на имотите, определена в настоящото производство. Същевременно в съдебното производство въззивният съд не е допуснал изслушването на съдебно-икономическа експертиза с въпроси относно извършените от касатора сделки с недвижими имоти, извън продадените в съдебно-изпълнителни производства, както и каква е била продажбената цена и каква част от нея е платена на кредитори с цел погасяване на задължения на несъстоятелното дружество. По този начин е била елиминирана възможността да бъде доказан искът. При твърдяна очевидна неправилност на въззивното решение, от касатора не са формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК. От насрещната страна по жалбата синдикът на „Лайтхаус Голф Ризорт“ АД (в несъстоятелност) е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Основното възражение е, че въззивното решение не е очевидно неправилно. Допълнително са изложени обстоятелства по същество на спора. Третите лица подпомагащи страни на ищеца М. Й., Пале К. М. Х., С. Х., К. Р. М., Б. М. Я.-М., Д. К., П. Л. К. К. и М. М., граждани на Кралство Дания, също оспорват жалбата, съответно твърденията за очевидна неправилност на въззивното решение. Отговор на касационната жалба не е подаден от „Лайтхаус Голф Ризорт“ АД (в несъстоятелност). Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с влязло в сила решение № 2969 от 17.12.2018г. по т.д.н. № 2360/2018г. на Апелативен съд – София, е било открито производство по несъстоятелност, поради неплатежоспособност, на дружеството „Лайтхаус Голф Ризорт“ АД, с начална датата на неплатежоспособността 31.12.2011г. Решението по чл. 630, ал. 1 от ТЗ е било постановено въз основа на молби по чл. 625 от ТЗ от 22.11.2011г. на К. Р. М., Б. М. Я.-М., „Ел Се Се Се“ АД, Д. К., П. Л. К. К. и М. М.. С влязло в сила решение № 260025 от 10.01.2022г. по т.д. № 2678/2019г. на Софийски градски съд е бил обявен за относително недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Лайтхаус Голф Ризорт“ АД (в несъстоятелност) апорт от 21.06.2011г. на 286 недвижими имота в капитала на „ЛГР Джи Енд Ем“ ЕАД (вписване № 20110621162730). Недействителността е била обявена по иск с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ, предявен от синдика на „Лайтхаус Голф Ризорт“ АД срещу несъстоятелното дружество и „ЛГР Джи Енд Ем“ ЕАД. С протоколи за предаване на имущество от 30.05.2022г. и 14.06.2022г. касаторът е върнал доброволно 125 недвижими имота, предмет на недействителния апорт, но междувременно преди вписване на исковата молба по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ „ЛГР Джи Енд Ем“ ЕАД се е разпоредило с друга част от имотите, извън недвижими имоти, за които са били съставени постановления от ЧСИ и НАП. Стойността на тези отчуждени имоти е 4 559 852. 58 лева, съгласно изслушана в първоинстанционното производство съдебно-оценителна експертиза. С оглед така установеното от фактическа страна въззивният съд е намерил, че касаторът – ответник „ЛГР Джи Енд Ем“ ЕАД дължи сумата от 4 559 852. 58 лева на основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД. Това е стойността на отчуждените от самото дружество чрез правни сделки имоти преди датата на вписване на исковата молба по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ, предмет на недействителния апорт и които не са били върнати доброволно на „Лайтхаус Голф Ризорт“ АД (в несъстоятелност). С уважаване на конститутивния иск по чл. 647, ал. 1 от ТЗ по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността се възстановява правното положение в състоянието, което е било преди извършване на оспорената сделка. Така всяка от страните дължи връщане на полученото (чл. 55, ал. 1 от ЗЗД). При положение, че подлежащата на връщане вещ не съществува поради това, че е отчуждена, получилият я дължи онова, от което се е възползвал (чл. 57, ал. 2 от ЗЗД). Притезателното право се осъществява посредством осъдителен иск за попълване на масата на несъстоятелността, който е обусловен от изхода на спора по отменителния иск по чл. 647 от ТЗ. За ирелевантно въззивният съд е счел записването от несъстоятелното дружество на акции срещу имотите, ипотекирането им в полза на банка, както и липсата на покана за връщане на имотите преди отчуждаването. Покана не би могла да се осъществи в по-ранен момент от този на влизането в сила на конститутивното решение по иска по чл. 647 от ТЗ на Софийски градски съд. Не би могло да се приеме и че касаторът е добросъвестен, доколкото с решението на Софийски градски съд по иска по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ е прието, че е налице увреждащо кредиторите действие и то още към момента на извършването на апорта. Не са били събрани доказателства каква част от сумата от 4 559 852. 58 лева е постъпила за удовлетворение на кредитори, предвид обременяването на отчуждените имоти с вещни тежести, при което такава сума не може да бъде приспадната. От въззивния съд е било отхвърлено направено с въззивната жалба искане за допускане на съдебно-икономическа експертиза, която да установи включително каква е била продажбената цена на отчуждените от касатора имоти и каква част от нея е платена на кредитори с цел погасяване на задължения на несъстоятелното дружество. По отношение на доказателственото искане е било прието, че противоречи на забраната във въззивното производство да се сочат и представят доказателства, които страната е могла да посочи и представи в срок в първоинстанционното производство (чл. 266, ал. 1 от ГПК). При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, при което касационно обжалване да бъде допуснато. Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд. В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността, процесуални нарушения във връзка с възложено от закон задължение на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в производството и др. По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност. Оплакванията на касатора са за неправилно приложение на материалноправната разпоредба на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД, изискваща, за да се дължи действителната стойност на отчуждена вещ, знание, че вещта се държи без основание; за извършено процесуално нарушение на чл. 266, ал. 1 от ГПК с недопускане на исканата с въззивната жалба на страната съдебно-икономическа експертиза; както и необоснованост на решението в частта на оценката на отчуждените от касатора имоти, тъй като автоматичното определяне на тази стойност въз основа само на съдебната оценителна експертиза е неправилно. По изложеното по-горе, такива нарушения на закона и процесуалните правила, довели и до необоснованост, не сочат на очевидна неправилност на въззивното решение в смисъла, изяснен по-горе. Касае се за тълкуване от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД във връзка с конститутивния иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ, обусловил връщане на отчуждените от касатора недвижими имоти в масата на несъстоятелността, при което, според въззивния съд, е налице недобросъвестност още към момента на увреждащото правно действие (апорт). По същество съдът е приел това, което е възприемано и в казуалната практика на състави на ВКС (решение № 93 от 10.07.2014г. по т.д. № 2907/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 104 от 09.09.2019г. по т.д. № 1954/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Преценката относно основателността на доказателствено искане на страна по чл. 266, ал. 1 от ГПК не би могла да се свърже с процесуално нарушение, обосноваващо очевидна неправилност. Това е и по отношение на възприетото от съда значение на заключение на вещо лице по чл. 202 от ГПК. Същевременно липсват формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото. Направени са единствено оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК или инкорпорирано в нея само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. При изложените съображения няма основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София. На основание чл. 649, ал. 6 от ТЗ от касатора е дължима държавна такса по подадената касационна жалба от 30 лева, съгласно размера по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Воден от горното съдът