Определение № 4686 от 17.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5017/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 532 от 25.04.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 621 от 12.05.2023 г., и двете постановени по възз. гр. д. № 2362/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, е: 1/ отменено решение № 1275 от 01.06.2022 г., постановено по гр. д. № 12565/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 57, ал. 1 СК, във вр. с чл. 228 ЗЗД над сумата от 12 764,50 лева до пълния предявен размер, вместо което Т. Д. Д. е осъдена да заплати на Б. И. К. сумата от 12 746,50 лева, представляваща наемна цена за периода 25.09.2020 г. до 18.10.2021 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 18.10.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, като са присъдени и дължимите разноски; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалите обжалвани части, с които е уважен предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 228 ЗЗД и Т. Д. Д. е осъдена да заплати на Б. И. К. сумата от 12 746,50 лева наемна цена за ползване на семейното жилище, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. И. К. против Т. Д. Д. главен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 25 493 лева обезщетение за лишаване от право на ползване на семейното жилище, за периода 25.09.2020 г. – 18.10.2021 г., ведно със законната лихва от 18.10.2021 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част, е подадена касационна жалба с вх. № 12935/05.06.2023 г. от Т. Д. Д., чрез адв. И. Г.. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, а в условията на евентуалност за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за обезсилване на решението в обжалваната част, а в условията на евентуалност за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване (инкорпорирано в касационната жалба) касаторът посочва в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Ако в бракоразводния процес е поставен въпросът за дължимостта на наем, възникнал по силата на привременни мерки, и по този въпрос съдът се е произнесъл, допустим ли е нов процес, в рамките на отделно производство, при който между същите страни на същото основание, за втори път се поставя този въпрос? Ако по отношение на двата процеса е налице пълен обективен и субективен идентитет, това прави ли решението по по-късно заведеното дело недопустимо?“; 2/ „Нередовна ли е искова молба, в която фактическата страна на претенцията е описана с термина „квазинаемно правоотношение“?“; 3/ „Допустимо ли е съдебно решение, в което съдът е дал правна квалификация на предявената претенция за първи път в постановения краен съдебен акт? В този случай може ли да се смята, че съдът се е произнесъл по непредявен иск?“; 4/ „Кореспондира ли твърдението за претендирано обезщетение от „квазинаемно правоотношение“ на правната квалификация на чл. 228 ЗЗД?“ – по поставените въпроси от първи до четвърти се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 5/ „Към кой момент възниква наемно правоотношение по силата на чл. 57, ал. 1 СК?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 123 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 526/2012 г. на IV г.о. на ВКС; 6/ „Може ли да се приеме, че разпоредбата на чл. 57 СК е непълна или неясна, за да се тълкува по аналогия възможността началният момент на дължимия наем да бъде и преди влизане в сила на съдебното решение?“; 7/ „Може ли въз основа на постановено определение за привременни мерки в частта за предоставяне ползването на семейното жилище, да възникне наемно правоотношение?“ – по наведените шести и седми въпрос също се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът Б. И. К. в писмен отговор, подаден чрез адв. Жасмина Н. и адв. Н. К., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне в цялост на предявения главен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, е подадена насрещна касационна жалба с вх. № 19514 от 28.08.2023 г. от Б. И. К., чрез адв. Жасмина Н. и адв. Н. К.. В насрещната касационна жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и осъждане на ответника да заплати сумата от 25 493 лева – обезщетение с правно основание чл. 59 ЗЗД за лишаване от право на ползване на семейното жилище. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „По силата на постановени привременни мерки по реда на чл. 323 ГПК, във вр. с чл. 127, ал. 3 ЗЗД, с които е предоставено семейното жилище, възниква ли облигационно отношение между ползващия съпруг и съпругът – собственик/ползвател на семейното жилище?“; 2/ „Доколкото определението на съда /чл. 323 ГПК/, с което се предоставя семейното жилище е акт на спорна съдебна администрация, и при наличието на извършен въвод от съдебен изпълнител, с който е отстранен притежателят на вещното право на ползване от имота за определен период от време, на собственика/ползвателя ограничава ли му се фактическата власт над вещта?“; 3/ „Ако въпрос 2 е положителен – С факта на отстраняването от семейното жилище по административен ред на лице, което притежава вещно право на ползване върху жилището, и по-конкретно – с определението на бракоразводния съд, с което са определени привременни мерки по реда на чл. 323 ГПК, във вр. с чл. 127, ал. 3 СК, с което е предоставено семейното жилище, собственикът/ползвателят на жилището за периода на отстраняването му от него, съставлява ли основание за правомерно разместване на блага, и по-конкретно – губи ли правото на ползване в пълен обем?“; 4/ „Определението на съда по реда на чл. 323 ГПК, във вр. с чл. 127, ал. 3 СК, с което се предоставя ползването на семейното жилище, правно основание ли е по смисъла на чл. 59 ЗЗД?“. Излагат се доводи, че поставените въпроси са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Едновременно с това касаторът се позовава на приетото в практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1979 г., решение № 55 от 28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на III г.о., решение № 446/12 от 22.01.2013 г. по гр. д. № 1263/2011 г. на IV г.о., решение № 73 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3034/2016 г. на III г.о., Тълкувателно решение от 24.06.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГК. Ответната страна Т. Д. Д. в писмен отговор, подаден чрез адв. И. Г., взема становище за недопустимост на насрещната касационна жалба, а в условията на евентуалност – за нейната неоснователност. Претендира разноски. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 и чл. 287, ал. 2 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Предявени са главен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а при условията на евентуалност -иск по чл. 57, ал. 1 СК, във вр. с чл. 228 ЗЗД. За да обоснове извод за основателност на евентуалния иск, въззивният съд е приел за безспорно между страните, а и установено от събраните доказателства, че: страните са сключили граждански брак на 26.01.2007г и от брака си имат една непълнолетна дъщеря; процесният апартамент е съсобствен между страните при равни квоти, както и, че тази съсобственост е възникнала като последица от договор за дарение от 18.11.2008г., с който съпругът е дарил на съпругата си Ѕ ид.част от същия, запазвайки са право на ползване върху целия имот до края на живота си; към момента на подаване на исковата молба, по която е образувано настоящото дело, същите са страни и по брачен процес - гр.д.3742/2019г. на СРС; с решение на СРС от 22.07.21г. бракът на страните е прекратен по вина на двамата съпрузи, постановено е след развода съпругата да носи занапред предбрачното си фамилно име Д.; на нея е предоставено упражняването на родителските права върху непълнолетната дъщеря, като е определен режим на лични контакти на детето с бащата; бащата е осъден да заплаща издръжка на детето; семейното жилище, което е процесният апартамент, е предоставено за ползване на майката и детето, като Т. Д. е осъдена да заплаща на Б. К. месечен наем в размер на 712лв за ползване на частите от семейното жилище, принадлежащи на ищеца, считано от влизане в сила на решението или от привеждането му в изпълнение, ако е от по-ранна дата преди влизане в сила, до навършване на пълнолетие на детето; че решението в частта за прекратяване на брака е влязло в сила на 8.09.2021г., а в останалата част е обжалвано и производството е все още висящо; че в хода на брачния процес с нарочно определение са били постановени и привременни мерки - с определение № 34827/06.02.20 г. е постановено като привременна мярка семейното жилище да се ползва от ответника Т. Д. заедно с детето на страните, като на нея е предоставено и упражняването на родителските права; в полза на Т. Д. е издаден изпълнителен лист относно семейното жилище и е образувано индивидуално принудително изпълнение, по което тя има качеството на взискател; на 25.09.2020г. е осъществен въвод във владение като Б. К. е отстранен от жилището и от тогава ответникът Т. Д. и роденото от брака дете го ползват; пазарният наем за имота за исковия период от 25.09.2020 г. до 18.10.2021 г. /датата на исковата молба/ е 25 493 лева. При тази фактическа обстановка въззивният състав е посочил от правна страна, че ответницата Д. е направила възражение за недопустимост на производството по делото, тъй като между същите страни и на същото основание вече има заведено друго, а именно гр. д. № 3742/19 г. на СРС. Съобразил е, че същото е за прекратяване на брака между страните и правните последици от него, една от които упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца и ползването на семейното жилище. Взето е предвид още, че съгласно чл. 57, ал. 2 СК последното се възлага на родителя, упражняващ родителските права, като той дължи наемна цена на бившия си съпруг за частта, която ползва, като се изключва тази, ползвана от детето. Изложил е и мотиви, че в това дело не е разглеждан въпросът за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване за периода 25.09.2020 г. до 18.10.2021 г. или при условията на евентуалност за заплащане на наемна цена за семейното жилище. Прието е също така, че предоставянето на семейното жилище на основание чл. 56, ал. 2 СК поражда наемно правоотношение и заплащане на наем за в бъдеще, т. е. от влизане на решението в сила в тази част. Доколкото предмет на настоящото дело е претенция за минал период, е формиран извод, че не е изпълнена хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК и производството е допустимо, като не подлежи на прекратяване. По отношение на главния иск с правно основание чл. 59 ЗЗД въззивната инстанция е посочила, че: предпоставките за уважаването му са обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, като обедняването и обогатяването следва да произтичат от един или от няколко общи факта; в тежест на ищеца е да докаже наличието на предпоставките на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД; лице с валидно учредено ограничено вещно право на ползване също е активно легитимирано да поиска обезщетение за лишаване от ползване, тъй като въз основа на своето право той има едно от правомощията на правото на собственост – правото на ползване. В обжалваното решение като безспорно в настоящия случай е отделено обстоятелството, че Т. Д. ползва процесния имот на основание акт на съда, постановен по чл. 323, ал. 1 ГПК, с който като привременна мярка е предоставено упражняването на родителските права върху детето на майката, както и правото заедно с него тя да ползва семейното жилище. Взето е предвид, че съгласно т. 3 от ППВС № 5/78 г. привременните мерки се ползват с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо, доколкото съдебният акт, с който те се въвеждат, е такъв на спорна администрация, като същите имат действие до приключване на брачния процес, тъй като с приключването му се заместват от трайна уредба. По аргумент от чл. 57, ал. 1 СК е формиран извод, че и постановените привременни мерки, както решението на брачния съд по въпроса за ползването на съдебното жилище, създават облигационно отношение между ползващия съпруг и съпругът – собственик/ползвател. Въззивният съд е установил, че в процесния случай въз основа на издаден изпълнителен лист в полза на Т. Д., ищецът е изведен принудително от семейното жилище, върху което той има ограничено вещно право на ползване. Приел е също, че ползването по отношение на Т. Д. не е без основание, тъй като привременните мерки, постановени със съдебен акт, създават валидно такова. При тези съображения е обобщил, че не е налице неоснователно разместване на имуществени блага и неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, поради което предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е приет за неоснователен. По претенцията с правно основание чл. 57, ал. 1 СК, във вр. с чл. 228 ЗЗД, въззивният състав е посочил, че промяната на правната квалификация на иска не се отразява на правилността на съдебния акт на първостепенния съд, доколкото и двете разпоредби се отнасят за наемно правоотношение като фактите, предмет на доказване, са едни и същи. Приел е, че разрешаването на въпроса на кого да се предостави ползването на семейното жилище е спорна съдебна администрация, а не е акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на упражняване на материалните субективни права. Изложил е и съображения, че във всички хипотези на предоставяне ползването на семейното жилище по силата на съдебното решение по чл. 56 СК възниква наемно отношение, страни по което са собственикът на имота - в качеството на наемодател, и бившият съпруг, на когото е предоставено ползването - в качеството на наемател. По аргумент на чл. 57, ал. 1 СК е извел становището, че наемно правоотношение между съпрузите възниква и при предоставяне на ползването на семейното жилище въз основа на привременни мерки. Изтъкнал е, че на 25.09.2020 г. Б. К. е отстранен принудително от процесното жилище, с което се препятства възможността му пълноценно да упражнява ползването на имота, в който случай той има право да получи наемната цена от ползващия съпруг като се приспадне частта, ползвана от детето. Приел е, че тя се дължи за целия имот и е в размер на 25 493 лева, поради което искът е основателен и доказан изцяло. По касационната жалба на Т. Д. Д. и инкорпорираното в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Формулираните от касатора в изложението въпроси с номера от едно до четири включително са привързани към оплакването на касатора за недопустимост на съдебното решение поради наличие на пълен обективен и субективен идентитет между настоящото производство и производството по брачния процес в частта за наличие на наемно правоотношение по отношение на процесния имот, след предоставянето му на родителя, комуто е възложено упражняването на родителските права върху непълнолетно дете; поради произнасянето на съда по нередовна искова молба, в която „ фактическата страна на претенцията е описана като квазинаемно правоотношение“, както и поради произнасяне по непредявен иск, тъй като правната квалификация е дадена едва с крайния съдебен акт. При извършената служебна проверка настоящият състав не констатира пороци на съдебното решение, обуславящи недопустимост на същото. Между настоящото производство и производството по брачния процес не е налице обективен идентитет. В брачния процес е разискван въпросът за наличие на наемно правоотношение върху имота, възникнало по силата на съдебно решение, с което ползването на последния е предоставено на майката, при която ще живее детето и която ще упражнява спрямо него родителските права; определен е и дължимият месечен наем за времето от влизане в сила на съдебното решение в тази му част или от момента на привеждането му в изпълнение, в случай, че се допусне предварително такова. Предметът на настоящото производство се свежда до въпроса възникнало ли е наемно правоотношение през друг предходен исков период и на друго основание – от момента на постановяване на привременните мерки по чл.323 СК до влизане в сила на решението по брачното дело в частта на предоставяне ползването на семейното жилище. Съдът не се е произнесъл и по нередовна искова молба. Изложени са ясно фактическите основания, на които ищецът основава претенцията си, заявен е и ясен петитум. Не на последно място необоснован е и доводът за произнасяне по непредявен иск. В обжалваното решение са обсъдени от съда всички елементи, касаещи заявената претенция – съдът се е произнесъл по заявените от ищеца факти, твърдения и заявен петитум и въз основа на тях е определил правната квалификация на предявените като главен и евентуален искове. Следва да се посочи и това, че въпросът за правната квалификация на иска е относим към преценката за правилност на решението, а не за неговата допустимост, като тази проверка се извършва във втората фаза на касационното производство. В мотивите на ТР № 2/29.03.2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало – произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията и петитума, но тези доводи и искане са подведени към погрешна правна норма, решението не е недопустимо, а неправилно. Преценката за правилност и обоснованост обаче се извършва от касационния съд само ако обжалването бъде допуснато. Не се констатират предпоставки за допускане на касационно обжалване и във връзка с останалите три въпроса, които обобщено се свеждат до въпроса „Може ли въз основа на постановено определение за привременни мерки в частта за предоставяне ползването на семейното жилище, да възникне наемно правоотношение?“ Така обобщен, поставеният въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, доколкото въззивният състав е приел, че определението на съда, с което се предоставя ползването на семейното жилище въз основа на привременни мерки, също като съдебното решение по реда на чл. 56 СК, е акт на спорна съдебна администрация и източник на облигационно наемно правоотношение. Не се констатира обаче поддържаното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока. По повдигнатия обобщен въпрос в действителност е налице и установена практика на ВКС, в това число цитираната от въззивния съд – решение № 392/01.012.2012 г. по гр. д. № 1641/2010 г. на III г.о. В последното е разяснено, че отношенията между съпруга, на когото е предоставено ползването на семейното жилище, и собственика, респ. притежателя на вещно право на ползване, на жилищния имот, са като наем за срока на ползването, с тази особеност, че източник на облигационното правоотношение не е договор, а акт на съдебна администрация на семейните отношения, поради което съпругът-ползвател не е без основание в имота, а собственикът, респ. притежателят на правото на ползване върху имота, може да търси наемна цена, която се определя на база средно-месечен пазарен наем. От друга страна, трайно е и разбирането в практиката, че съдебният акт, с който се определят привременни мерки е акт на спорна съдебна администрация, в който случай съдът администрира гражданските правоотношения, като целта им е да бъде защитен интересът на децата, докато все още липсва трайна уредба на мерките. Предвид изложеното, тъй като по поставения обобщен въпрос има установена практика, която е възприета и от въззивния състав, то не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с този въпрос на касатора по изложението. За пълнота на мотивите следва да се отбележи, че съдебната практика, на която жалбоподателят се позовава е неотносима към процесния случай, доколкото в цитираното решение съставът на ВКС е дал отговор на различни от поставените в настоящото дело въпроси, а именно - към кой момент (фактическата раздяла на родителите или произнасянето на съда за предоставяне на семейното жилище) се преценява начина на обитаване на жилището от непълнолетното дете от брака, както и какво включва жилищната площ, ползвана от непълнолетното дете от брака. Предвид изложеното, атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Т. Д. Д.. Предвид този изход и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба на Б. И. К.. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,