Определение № 961 от 29.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 685/2012 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Х. Х. Х. ,чрез особения му представител адв. Е. П., против постановеното от Софийски градски съд, гражданско отделение, определение № 9671 / 13.06.2012 год. по гр.д.№ 6959 / 2012 год., с което съдът е отказал освобождаване на жалбоподателя от внасяне на държавна такса по подадена частна жалба вх.№ 1013714 / 23.03.2012 год., срещу определение на Софийски районен съд, 48 състав, постановено на 15.03.2012 год. по гр.д.№ 59 939 / 2010 год. .С последното, във връзка с допусната по искане на особения представител на ответника – настоящ жалбоподател експертиза, съдът е оставил без уважение молбата на същия за незаплащане на определените за експертизата разноски, на основание чл. 83 ал.1 т.5 от ГПК. С подаване частната жалба срещу това определение, страната се е позовала на същото основание като освобождаващо я от дължима държавна такса по жалбата, по което единствено въззивния съд се е произнесъл, считайки го преюдициално спрямо произнасянето по частната жалба срещу определение от 15.03.2012 год. по гр. д.№ 59 939 / 2010 год. на СРС, 48 състав. Това му произнасяне е единствено предмет на настоящата жалба. Жалбоподателят ,макар излагайки фактическата обстановка по атакуваното първоинстанционно определение, излага доводи за неправилност на изводите на атакуваното определение на СГС, за неприложимост на чл.83 ал.1 т.5 от ГПК в хипотезата на назначен особен представител по чл.47 ал.6 ГПК, приложена спрямо ответника от първоинстанционния съд, в който смисъл цитира и актуална съдебна практика: опр. № 15 / 12.01.2010 год. по ч.т.д. № 6 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС и опр.№ 73 / 16.02.2011 год. по гр.д.№ 13 / 2011 год. на ІІІ г.о. на ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, като прецени, че жалбата е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, а държавна такса по същата не е дължима, на основание чл.83 ал.1 т.5 вр. с чл.47 ал.6 от ГПК, за което важат съображенията по съществото на частната жалба, за да се произнесе взе предвид следното: На ответника Х. Х. Х. е назначен особен представител - адв.П., в хипотезата на чл. 47 ал.6 ГПК. По искане на същата е допусната експертиза, с възложени в тежест на ответника, представляван от особен представител, разноски. Особеният представител се е позовал на тяхната недължимост, на основание чл.83 ал.1 т.5 ГПК, което му възражение първоинстанционният съд е разгледал като предмет на искане за освобождаване от разноски, на основание същата разпоредба. Въззивният съд, сезиран с частна жалба срещу това първоинстанционно определение, идентично е възприел позоваването на чл.83 ал.1 т.5 ГПК - съдържащ предпоставките за освобождаване от държавна такса и разноски, при наличието на които последиците на освобождаването, за разлика от хипотезата на чл.83 ал.2 ГПК, настъпват по силата на закона - като искане за освобождаване от държавна такса по частната жалба срещу първоинстанционното определение, на основание чл.83 ал.1 т.5 ГПК. Постановеното определение е недопустимо .Както се посочи в предходния параграф, освобождаването от държавна такса и разноски, по силата на чл.83 ал.1 т.5 от ГПК, не се нуждае от изрично разпореждане на съда, тъй като при наличие на предпоставките в същата норма настъпва по силата на закона, какъвто е и настоящият случай. Неправилно въззивният съд, очевидно съобразявайки цитираното от първоинстанционния съд определение № 292 / 12.05.2011 год. по ч.гр.д.№ 269/ 2011 год. на Върховен касационен съд ІV г.о., съставляващо изолирана съдебна практика, е приел, че чл.83 ал.1 т.5 ГПК намира приложение само в хипотезата на чл. 48 ал.2 ГПК, не и в тази на чл. 47 ал.6 от ГПК. Логическото и историческо тълкуване на чл. 83 ал. 1 т.5 ГПК / с оглед чл.50 от ГПК отм., обединяващ по същество хипотезите на назначим особен представител, развити съответно в чл.47 и чл.48 от ГПК, в сила от 01.03.2008 год. /, налагат извода че в понятието „ неизвестен адрес „ по смисъла на чл.83 ал. 1 т.5 ГПК законодателят е визирал крайния резултат от неиздирването на ответника, независимо дали същият има регистриран постоянен и настоящ адрес / чл.47 ГПК / или изобщо няма регистриран такъв / чл.48 ГПК /, предпоставящ нуждата от защита чрез особен представител. Няма логично обосноваване на разграничението в приложението на чл.83 ал.1 т.5 от ГПК за всяка от двете хипотези – чл.47 ал.6 и чл.48 ал.2 ГПК, предвид идентичността в осъществимото за ответника процесуално представителство от особения представител и след назначаването му от съда. При действието на ГПК / отм./, несъдържащ аналогична на чл.83 ал.1 т.5 ГПК правна норма, съдебната практика безпротиворечиво е възприела недължимостта на държавна такса и разноски от назначените особени представители във всяка от двете хипотези - ответник с неизвестен, в смисъл нерегистриран изобщо, или такъв с регистриран, но неоткриваем на същия, постоянен адрес - опр. № 32 / 16.01.2007 год. по ч.т.д.№ 330 / 2006 год. на ІІ т.о. на ВКС. Следователно, атакуваното определение се явява недопустимо и подлежи на обезсилване, а делото следва да се върне на въззивния съд, с оглед произнасяне по частна жалба на Х. Х. Х. против определение от 15.03.2012 год. по гр. д.№ 59 939 / 2010 год. на СРС, 48 състав, съобразявайки мотивите на настоящото определение относно нейната допустимост. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение