Решение № 14823 от 4.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5720/2019 г.

Решение № 14823 от 4.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5720/2019 г., VIII о., докладчик председателят Милка Панчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Т. М. чрез процесуалния му представител адв. В. Д., против решение № 350 от 28.11.2018 г. постановено по адм. дело № 485/2018 г. по описа на Административен съд- С. З. (АС-С. З.). С него е отхвърлена жалбата му срещу заповед за задържане на лице № 1959 зз-287/30.08.2018 г, издадена от инспектор С. М.– Първо РУ С. З., на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за министерство на вътрешните работи (ЗМВР). В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушени на съдопроизводствените правила или необоснованост, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Изложени са оплаквания, че невярната дата върху акта е съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като директно рефлектира върху правото на защита на задържаното лице и по конкретно върху правото на обжалване на процесната заповед. Посочено е, че грешката не е отстранена по реда на чл. 62 от АПК. Направени са твърдения, че заповедта е издадена при липса на мотиви, тъй като липсват фактически основания за издаването й, както и че напълно погрешната правна квалификация посочена в административния акт се отразяват на законосъобразността й. Подържа се, че оспорената заповед е издадена в противоречие на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и на чл. 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ ) и в несъответствие с целта на закона. Счита за доказано наличие на данни за възможно престъпление, към което да е съпричастен и за чието установяване, извършване на проверка и разследване да е необходимо неговото задържане. Поради това намира заповедта за издадена при превратно упражняване на власт. Възраженията, посочени в касационната жалба, са идентични с тези, подържани от жалбоподателя и пред първоинстанционния съд. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора с уважаване на жалбата. Не претендира присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба – С. М.-инспектор при 01 РУ С. З., редовно призован не се представлява и не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора въз основа на събраните по делото писмени доказателства, а именно, че със заповед за задържане на лице рег. № 1959 зз-287/30.08.2018 г /датата е поправена от 29-ти на 30-ти/, С. М. -инспектор при Първо РУ С. З., на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и във връзка с чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК, е разпоредено задържането за срок до 24 часа на лицето Т. М.. От фактическа страна е посочено, че има данни Минев да е отправял закани и заплахи, за което е образувано досъдебно производство ДП № 790/18 г по описа на Първо РУ С. З.. В заповедта е посочено, че се задържа на 30.08.2018 г /датата е поправена от 29-ти на 30-ти/ в 13: 34 ч и че са му разяснени правата на задържаното лице по чл. 73, ал. 3, 4, 5 и 6 и чл. 73 от ЗМВР. Подписана е лично от задържаното лице, като екземпляр му е връчен на 30.08.2018 г в 13. 55 ч. На 30.08.2018 г, в 15: 20 часа Т. М. е освободен, което е отразено в заповедта за задържането му и е положен негов подпис. В проведеното на 29.11.2018 г. открито съдебно заседание, първоинстаннционния съд е приел за безспорно установено, че всички поправени дати са приподписани от адресата на акта Т. М.. От представеното писмо изх. № 3849/2018 г. от 23.10.2018 г. на Районна прокуратура С. З. се установява, че досъдебно производство ДП № 790/18 г по описа на Първо РУ С. З. е образувано в условията на неотложност на 30.08.2018 г. и водено за престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК затова, че на 29.08.2018 г в гр. С. Загора са се заканили с убийство на Д. С. и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му. В хода на разследването е установено, че заплахите са отправяни от Т. М. по повод водено наказателно производство за извършени от сина му блудствени действия с дъщерята на Д. С.. По делото са приети като доказателства съдържащите се в административната преписка: Протокол за полицейски обиск от 30.08.2018 г., пълномощно от Т. М., декларация от 30.08.2018 г. от Минев и Докладна записка УРИ 1959 р-16607/30.08.2018 г., съставена С. М. относно допусната техническа грешка при изписване датата на съставяне на оспорената заповед. Неоснователни са възраженията в касационната жалба, че оспорената заповед е издадена в противоречие на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и на чл. 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ ) и в несъответствие с целта на закона. Настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно АС-С. З. е приел за спазени всички изисквания на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Съгласно цитираната разпоредба полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. В случая в оспорената пред административния съд заповед е посочено, че се издава на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, а именно отправяне на закани и заплахи за което има образувано досъдебно производство. Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5, § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по реда на чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Предпоставка за 24-часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. От данните по делото е видно, че касаторът е съпричастен към извършване на конкретно престъпление, а именно отправяне на закани и заплахи, за което има образувано досъдебно производтво. Целта на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения в извършването му, или да се укрие, или да извърши друго престъпление, или да осуети наказателно преследване. За прилагането на тази принудителна административна мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК. Достатъчно е само наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъплението, което дава право на административния орган, при условията на оперативна самостоятелност да наложи мярката, дори без да се поставя условие за точна квалификация на деянието, а още по-малко е задължително престъплението да е безспорно и окончателно установено. Въпросът дали конкретно лице е извършител на конкретно деяние и дали то е извършено от него виновно, подлежат на пълно, всестранно и обективно разследване в рамките на наказателното производство. Задържането е извършено на законово основание, предвидено в нормативен акт - закон и в този смисъл не може да се приеме, че ограничението на свободата на Т. М. е необосновано и е в нарушение на ЕКПЧ, както и при превратно упражняване на власт. Неоснователни са твърденията на касатора, че невярната дата върху акта е съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като директно рефлектира върху правото на защита на задържаното лице и по конкретно върху правото на обжалване на процесната заповед. Посочено, е че грешката не е отстранена по реда на чл. 62 от АПК. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че не представлява съществено процесуално нарушение поправката на датата на издаването и съставянето й от 29. 08 на 30. 08. От писмените доказателства по делото, по точно от докладна записка УРИ 1959 р-16607/30.08.2018 г безспорно се установява, че е допусната техническа грешка и макар да не е отстранена по реда на АПК, е коригирана в присъствието и със знанието на адресата. Поправянето на датата не е рефлектирало и не е оказало влияние върху упражняване правото му на защита, по - точно върху правото му на съдебно оспорване на процесната заповед. Той е успял своевременно и в пълен обем да организира защитата си, като това се доказва и от настоящето касационно производство. Видно от данните по делото е, че Минев по никакъв начин не е възпрепятстван да обжалва процесната заповед, спазил е всички преклузивни срокове и правният спор се разглежда от последна редовна съдебна инстанция. Посочването на фактическите и правни основания, обуславящи издаването на акта, е задължителен негов реквизит съгласно императивните норми, съдържащи се в чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК във връзка с чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, а отсъствието му се квалифицира като нарушение на изискването за форма и съставлява самостоятелно и достатъчно основание за отмяна. В конкретния случай изискването за форма е изпълнено. Посочено е правното основание за издаване на заповедта - чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, както и фактическото такова – отправяне на закани и заплахи, за което образувано досъдебно производство. Отразяването, че са налице данни, въз основа на които е образувано досъдебно производство ДП № 790/18 г по описа на Първо РУ С. З., отговаря в достатъчна степен на изискването за мотивиране на заповедта съгласно чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, вр. чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и чл. 5, § 2 от ЕКПЧОС. В случая Т. М. е могъл да разбере на какво основание и във връзка с какво негово поведение е задържан. С оглед изложеното неоснователно е възражението на касационния жалбоподател, че оспорения административен акт е немотивиран. Неоснователен е и довода на касатора, че напълно погрешната правна квалификация, посочена в административния акт, се отразяват на законосъобразността й. В този смисъл е и постоянната практика на Върховния административен съд изразена в Решение № 16256 от 27.12.2018 г. по адм. дело № 3456/2018 г. на ВАС, пето отделение, в Решение № 1919 от 12.02.2019 г. по адм. дело № 5230/2018 г. на ВАС, пето отделение. Настоящият съдебен състав намира, че е спазен и принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията. Наложеното с мярката ограничение не нарушава в по-висока степен от необходимото правата на лицето. С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение съответства на материалния закон и е обосновано, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна и следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат.